Занаятът му е да се вре в най-големите мръсотии

Художникът, чието творчество е арестувано през 1978 г. заедно с него, и който не спира да осмива в карикатури уродливата комунистическа власт – Тодор Цонев – е роден на 22 юли през 1934 г. Непримиримостта, която характеризира цялото му изкуство, е негова благословия и проклятие едновременно.

Предлагаме ви откъс от книгата на изкуствоведа Иво Милев „Тодор Цонев. Художникът в сянка“, предоставен от автора.

Художникът в сянка

В една разхвърляна стая, пред стара маса и странно чакръче-стативче, седи един рошав мъж на средна възраст, невесел, съсредоточен в извайването на някоя фигура, грозна и смешна… Стаята е мрачна и студена като килия, единственият прозорец разкрива убийствената гледка към занемарен, пуст двор, обрасъл с изсъхнали бурени, разхвърлян с боклуци, оживяван само от някоя случайно минаваща котка… Небето е закрито, плътно обградено от грозни, безрадостни, излющени блокове-клетки, неподвижни, непроменими по грозотата си и при най-светлото пролетно слънце. Това е дворът на свободния затвор – доживотния… Така там, в тази мрачна килия-стая онзи човек посреща и изпраща пролетта, лятото, есента и зимата… годините.

Този човек е почти самотен… При него идват живи хора, често за да го отегчават, тогава той прекъсва с въздишка работата си и се вслушва в истините там някъде между думите… И при все, че му се струва често, че всичко му е ясно и няма тайни за него в този свят, това, което не може да открие е изворът на меланхолията. От къде идва и защо? Тази проклета тъга, непричинена от нищо, а обхващаща всичко, натрапчива и проникваща като влага, като пясъчен прах в пясъчна, пустинна буря?! Що е меланхолията?… Може би тя е разумът, чувството на похитената Истина, принудена да влезе трайно и да живее в дом, където и тя и домакинът не се чувстват на мястото си.

Отвън са калканите и зидовете, които не допускат слънцето да огрее стаята. Той живее в тяхната сянка. От време на време, когато вечер прозорецът е отворен и заглъхнат грозните шумове на града, от там се чува звук на щурец. Пред него в стаята е бяла стена.  Голямо бюро с множество пособия за рисуване и моделиране, един древен човешки череп отгоре и неговите дневници в чекмеджето, за които никой не знае. Той живее в сянката на една огромна и заплашителна постройка, под сянката на мраморните стъпала на йерархията, по която се качват, слизат, падат и стават, под сянката на “циганската махала”, под сянката на своя учител Илия Бешков – “играя ролята на ученик”, ще напише той. Още млад попада под негово влияние – има такива хора, които не могат да се приспособяват, които са в опозиция – които заради личностни особености или влияния – остава вън и възприемат тази своя позиция като дълг и отговорност. Отхвърлеността, аутсайдерството го изпълват с гордост и презрение – той живее за бъдещето и се надява на анонимните и непознати поколения. Този гениален аутсайдер е Тодор Цонев.

Светът зад стените е така голям и заплашителен. Той не иска да се състезава в него, да се бори, да се домогва в съперничества. Какво ли чак толкова делим? Той не е покорител, иска само да го оставят на мира. Маркирал е собственият си свят, който е неприкосновен. Иска да върви по улиците с цигара в уста, завит в балтона си и никой да не го заговаря, иска да е наблюдател, да стои у дома си в стаята с бялата стена и никой да не влиза там. Може да бъде агресивен, не-на-себе си, прекрачи ли някой непоканен прага му, а после ще съжалява… За богатия, объркан свят са създадени толкова много способи той да бъде изобразен – с черното на въглена, туша и молива, с цветовете на боите – да бъде изстъргван, чукан, моделиран с мека, податлива глина, чиято повърхност става като кадифе… Той иска да ги овладее всичките.

Когато късно през нощта всички спят и вече е тихо, а той е измил ръцете си от глината и тялото си от полепналите образи, сяда, налива си още една чаша с вино, запалва поредната цигара и вади тетрадките със своите дневници. Той толкова много иска да общува и да споделя. Преминават постепенно яда от несполуките, отегченията от някои случаен посетител, гнева, раздразнението и той си спомня. Той толкова много иска да общува и да споделя…

Спомня си детството. Дъхът на изсъхнали бурени, ожънатите стърнища, прорасли с трева, която пасат конете. Това е Добруджа. Безкрайни равнини, някъде издути от обли хълмове… В спомените му мирише на пресен хляб, царевична шума, която наричат “шлопот” и на овча тор. Безнадеждна любов и дълги, безкрайни бели шосета с телеграфни стълбове и жици, без бели лястовици по тях. “Дни на слама, тесто и татари…” Схлупени къщи и будни, живи хора.

Спомня си и описва радостта, с която очаква пролетта. Обича малките локви, гьоловете, образувани от стопения сняг, кристално чисти, накъдряни от проления вихър на ситни вълни. Представя си, че са морета… Пуска тресчици – като кораби.

“Най-вълнуващото и потискащо нещо за мен винаги е бил хоризонтът, калната пролетна земя и липсата на хора” – ще напише той. Винаги ще го умилявала бедността, която е усещал привечерите в Добруджа, когато се чува песента на закъсняла кола, лай на куче… И едрите звезди по мълчаливото небе, които трепкат живо, тайнствени, далечни и вечни…

Той е “нервно, чувствително и своеобразно дете”, което докъм седемгодишна възраст се напишква нощем в леглото си… Сега е на 52 години. “Сив, жълт, сбръчкан и злъчен старец”, чийто “развалини са достойни като разрушено кале, което не се е предало”. Заглъхват ушите му, нещо щрака и свири в синусовидната кост на лявото му ухо, губи му се въздух, сърцето му е ненадеждно със своята аритмия, лявото му око трепти вече от месеци, има болки в черния дроб, боли го стомах, вие му се свят, постоянно му се струва, че става земетресение и губи равновесие, залита, има ниско кръвно… И е сигурен, че ще умре най-много след две години…

През 1992 г. започва да пише своята “Трагична автобиография” (жълта тетрадка, голям формат с меки корици) и отгоре отбелязва: “Драмата ще се вмести във времето без хронология”.

Баща му е касапин. Едър, силен, със сурово лице и огромни длани. Него той ще презира и ще боготвори. Ще го рисува като палач с нож в ръка, разфасоващ и дерящ трупове, в библейски сцени – като приласкаващ блудния си син, като светец с издължено лице, със съсредоточен и печален поглед. Един истински светец на касапите. Първото нещо, което ще види, когато за пръв път, още дете, пристига в София, е огромна витрина, пълна с отрязани свински глави.

Баща му и майка му са почти винаги непоправимо скарани, а той е свидетел на постоянни кавги. Една зимна, студена нощ се събужда от виковете им и вижда баща си с изваден, голям касапски нож в ръка, насочен към гърдите на майка му, а тя, облечена в бяло, крещи: “Убий ме де”. Той е на 10 години. Избягва бос навън и в 30-сантиметров сняг се скрива на двора. Там престоява повече от час. Брат му го открива премръзнал и го завежда в постелята.

Един ден майка му го бие жестоко по нищожен повод, като палач. Удря го в лицето с юмруци и оскубва от главата му цели кичури коса, от носа му руква кръв, а тя подлага леген, за да тече в него кръвта и продължава. Тя го бие с машата, когато го удря, тя се извива под ъгъл, майка му я поглежда с едно жестоко, примижало око и веднага нанася другия удар, с който изправя машата и пак я поглежда “със същото едно, жестоко око”. Така тя много пъти я криви и изправя в детското му телце.

За един загубен нож, баща му го вкарва в мазето и го бие с крак от маса “с всичка сила, свирепо, яростно, безжалостно… като турчин.”

Пролетта на 1973 г. Дъждовна привечер. Двамата с дъщеря си вървят по сивите, мокри софийски улици на път за вкъщи. Какъвто му е навикът, той се оплаква от грозотата на мрачните, ожесточени физиономии на минувачите във вечерния пролетен дъжд. Дъщеря му подхвърля: “Виждаш във всичко само лошото.” – “Така е моето, дете”, съгласява се той. Така или иначе “занаятът на твоя баща е да се вре в най-големите мръсотии”.

Неговите родители – “добри добружански селяни, лумпенизирани в столицата” се развеждат. Живее в крайните квартали ту при единия, ту при другия, ту при някой приятел. Баща му води у тях пияни касапи с разпасани пояси и колани, които пикаят по ъглите в стаята и, легнали да спят по подовете, сумтят, пръхтят, пърдят и хъркат… Насилват мащехата му, което явно забавлява баща му, ядат гювечи от говежди опашки и пият “блага ракия”…

Остава при майка си. Детските му спомени са хаотични и накъсани – как има киста и абсцес, и трябва да бъде опериран, дълго време е лежал сам в адски мъки, оплют от мухите, най-сетне е опериран. Сам, в някаква клиника. Изхвърлят го оттам. Сам, обвит в бинтове… Трябва да започне работа в ДИП “Република”. На 15 години е. Още е обвит в бинтове. Работи по 8 часа на ден като хамалин и още 4 часа като помощник огняр… Сутрин от носа му тече кръв.

И един ден майка му просто го напуска. Той отива при баща си и мащехата си, но и там не остава дълго. Веднъж баща му – мрачен и непреклонен – в полунощ го изпъжда от дома. Последното нещо, което вижда, е как бащата стои изправен на полуотворената врата на дома, по косите му се сипят снежинки и посребряват косите му – “беше, би могъл да бъде красив в този момент”. В снега тръгва към кв. “Христо Ботев”, (“циганската махала”). В този район има вълци, от които толкова се бои. Всъщност отива отново при майка си, която живее там с циганин-цигулар. Тя също го изгонва след около 2 месеца, грижейки се за децата на новия си любим.

Мести се ту в едно, ту в друго училище, а по-често и въобще не го посещава. Веднъж в час по физика, докато слуша обясненията на учителя и драска нещо в тетрадката си, осъзнава с пределна яснота, че развитието по пътя на логиката е отчайващо бавно и като се доверява на интуицията и инстинкта си, напуска завинаги училище. Никога не завършва средното си образование. На 16 години се явява на изпит в Художествената академия (по онова време Висш институт за изобразително изкуство “Николай Павлович”) и е приет. През 1950 г., поради възрастта си, постъпва в подготвителния клас. През следващата година, по изключение, въпреки възрастта си, 17-годишен, е записан в приложния факултет.

За 1953 г. Тодор Цонев е успял да събере вече по седем неизвинени отсъствия за всяка дисциплина в академията и е предупреден, че не може да завери семестъра. “Миналата година в приложния факултет същият студент е бил също много несериозен и нехаен и при заверка на семестъра е създал много неприятности на администрацията”, казва се за него в сведение от 10.02.1953 г.

Живее още при майка си и веднъж разбира, че тя е бременна. Това го изпълва с погнуса и отвращение… Взема пистолет и го насочва към слепоочието си, натиска спусъка, но изстрел не последва, обръща пистолета към стената и отново натиска спуска, оглушителен гръм и отронена мазилка…

Тодор Цонев не се вписва особено в академичния живот. “Той е типичен индивидуалист в разбиранията си и отношенията си към другите. Страни от колективния живот”, пише за него Ел. Велчева в студентската му характеристика. Още първите прояви при постъпването му в Академията “говорят за неговите формалистични и индивидуалистични уклони и забежки”, се казва за него в доклад на профсъюзната организация към Академията. Докато политическата подготовка, провеждана от ДКМС и профсъюзната организация, “макар и не на нужната и възможна висота”, все пак тече и се осъществява от студентите “като проява на политическа съзнателност, като борба за мир и социализъм”, изключение правят някои другари, на които е трудно да се въздейства – “най-крещящ пример в това отношение е Тодор Цонев, чиито политически убеждения и настроения не съвпадат с насоката на идейно-политическото възпитание”. Те не само не съвпадат, но и “се намират в пълно противоречие с възпитателната и политическата основа на маркс.-ленинското учение.”

От първите дни в ателието другарите му остават с трайното впечатление, че той е “формалист, потънал в дълбока заблуда.” Съвестни негови колеги още тогава предлагат на ръководителя на ДКМС към академията, П. Филипов изключването на Тодор Цонев. Филипов се въздържа и лично се заема с него, за да бъде социализиран към колектива. Всичко обаче рухва, когато се засича негово изказване, че “държавата разсипва и ограбва нашите селяни”, според него: ”най-големите мъченици”. “Това негово изказване дойде като гръм от и без това не много ясното небе.” При този студент явно “не съществува противоречие между думи и съзнание” – се казва в доклад до ръководството на академията: другаде стои съзнанието на Тодор Цонев, “на другия бряг се намира то.” Доказва го държанието му по време на лекция по диамат (диалектически материализъм – б.а.), когато той непрестанно говори, драска нещо на листа, смее се със своя “събрат” – “техен термин”, уточнява се в доклада – Цветан, “независимо, че тези лекции съдържат в себе си сърцевината на живота.” Тодор Цонев си служи “с най-крещящи символизми, за да покаже по-най-безспорен начин непоколебимата си устойчивост към другия свят, отмиращия свят.” Така той държи с ръка църковна свещ, докато тя се стопи и пламъкът започне да гори пръстите му. И тогава той не трепва. С това той иска да “покаже висотата на човешките духове от неговата категория.” – “От цялото държане и поведение на Т.Ц. личи, че светещите от надежда очи на милионите пролетарии от цял свят, насочени и озарени от светлината на кремълската звезда, отблясъците от суровата и непрестанна строителна борба на трудовите герои от нашата страна, необхватната вяра на цялото трудово човечество в победата и тържеството на социализма бледнеят пред попските одежди и църковните свещи. Но и това не стига. В своето озлобление той изрече закана, че ще ни бие всичките, ей тука!” Заканата е отправена към профпредседателя на академията, “към човек комунист и активист”.

През 1953 г. прекарва студентската си практика в Бачковския манастир, участва в реставрация на стенописите, рисува двора му, монасите, околността и съвсем сериозно мисли да стане монах там. Замонашването е винаги актуално – последен краен вариант в живота му на отшелник. Дори си измисля и име – отец Теодор. Ще занесе в манастира печатна преса, ще прави щампи и ще пише есета.  Не става монах, но в края на същата 1953 г. не му заверяват семестъра и той е изключен от академията. Сам признава, че го изключват заради побой, който нанася на някакъв комсомолски активист – “избих едното му око, пребих го”, пише със задоволство той години по-късно. Отива на работа в мина “Св. Ана” в Перник. Работа му започва в 4 часа сутринта. Бос, гази в студена кал – копач и маневрист. Маневристът е най-лошото нещо. Въздухът в галерията е 40 градуса, а калта ледено студена. Вечер обхожда варелите с хранителни отпадъци и търси хляб… Около него ръмжат кучета. В една такава вечер, след края на смяната, в бледата светлина на улична лампа той вижда баща си. Оня стои неподвижно и го следи с поглед. Дебнат се като вълци. Накрая, бащата, победен, се отдръпва в сенките и изчезва.

За да продължи обучението си в академията, му се налага да подпише декларация до декана на факултет по изящни изкуства, проф. Дечко Узунов, с която заявява, че “ще бъде занапред един от най-добрите студенти в Академията, няма да допусне нито едно отсъствие и ще служа за образец на другите студенти.” По изключение му е разрешено да продължи. Тодор Цонев решава да се прехвърли от приложния факултет в специалност “Графика” при проф. Илия Бешков, който става негов учител. Най-сетне той има учител. “Аз трябваше да зная до съвършенство анатомията, перспективата и ракурсите на 15 години. Сега всичко е безнадеждно късно” – ще запише той в дневника си през 1988 г., когато е на 54 години.

Сегашният му учител, Бешков е мургав, дори блед, “сякаш е присъствал на екзекуцията на света”, зиморничав и болнав, загадъчно приличащ на герой от рисунките на Домие. Докосването до Бешков го изпълва винаги с вяра, жертвоготовност, велика радост и пълна утеха. В присъствието на своя учител той е винаги сигурен, горд и щастлив. “Вярвам, че Бешков, подобно на Моисей, можеше да разговаря с Бога” –  ще напише той за своя учител – “да открива хитрините, маските и подлостта на дявола, истински познавач на доброто и злото.” Най-малкото, на което ще го научи Бешков, е да рисува.

Когато отново няма дом и квартира, живее на тавана на Академията с приятеля си Цвятко. За сън се завиват в прогнили черги, по които притичват плъхове. Двамата обикалят студентската менза и събират остатъците от хляб по масите, а Цвятко бере липов цвят около Академията, който вечер варят на тавана.

През нощта работи на гара Захарна фабрика – разтоварва вагони с дърва, ръцете му отмаляват, дланите му са набити с трески, а сутрин е в залата, за да рисува – едва държи въглена, а Бешков го пита: “Какво прави с ръцете си?”.

Веднъж през 1954 г. Бешков предупреждава студентите си, че ще изнесе серия лекции по карикатура. След първата той поставя на студентите задача да нарисуват карикатури и да му ги представят. Няколко часа преди крайния срок Тодор Цонев рисува шаржове на състудента си Александър Станев… Неговите работи Бешков гледа дълго (поне на него така му се струва), после поглежда към него с фосфоресциращите си очи: “Вие сте роден карикатурист.” Нещо в него се отприщва… Той е въодушевен, той е на 20 и тогава сякаш съзира пътя си.