МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Записки по българските неутралитети

Вместо да се учим от историята си, ние напразно се гордеем с нея

Министър-председателят Кирил Петков на среща с вицепрезидента на САЩ Камала Харис. Премиерът полага усилия да направи това, което за 30 години България не успя - да намали зависимостта ни от руски газ. Предстои да видим дали е успял и дали това ще ни направи поне малко неутрални към Русия.  Снимка: Пресцентър на Министерския съвет - Записки по българските неутралитети

Министър-председателят Кирил Петков на среща с вицепрезидента на САЩ Камала Харис. Премиерът полага усилия да направи това, което за 30 години България не успя - да намали зависимостта ни от руски газ. Предстои да видим дали е успял и дали това ще ни направи поне малко неутрални към Русия. Снимка: Пресцентър на Министерския съвет

Февруари-май 2022 г. Руската федерация воюва срещу Украйна. Както и да наречем това клане, то си е война. Може и да е „специална“ война. Може и да е „операция“. Но загиват хиляди невинни. Това става на украинска територия, ясно е кой е нападател и кой – нападнат. Украйна иска помощ. От някои страни я получава, от други – не. Тук трябва да си зададем няколко въпроса.

Първо – засяга ли ни тази война? Имаме ли някакви връзки, някакви общи или пък противоположни интереси с някоя от воюващите страни, та дори и с двете?

Може би е парадокс, но имаме. И с Русия, и с Украйна. Двете враждуващи сили са прекалено близо до нас. Езиците им си приличат с нашия. Масово разпространената религия в Русия, Украйна и България е една и съща. Друг е въпросът доколко сериозно я изповядваме. Имаме дълга (и сложна) обща история с Русия. Имаме доста близки икономически и политически интереси с Украйна (например това да си запазим съответната национална независимост). За добро или зло, вече сме затънали в географската и културната си близост с две държави, сражаващи се на живот и смърт. Да говоря ли за газ и нефт? Нека просто дам един честен отговор: да, сегашната руско-украинска война ни засяга дълбоко.

Второ – можем ли да избегнем замесването? Можем ли да останем настрана, за да имаме достатъчно рационално оправданата надежда, че горчивата чаша на човешките жертви и материалните разрушения ще ни подмине?

Тук отговорът е нюансиран. Можем да не се включваме пряко във войната – и това е добрата новина. Напълно възможно е нашата армия (доколкото я имаме), нашето население и територия да останат извън прекия конфликт. В точния смисъл на термина България има редкия и утешителен шанс да остане неутрална страна. Това е лукс, с който Украйна вече не разполага. Защото тя е открито нападната, а ние (още) не сме. Това е лукс, за който например още по-близката до експлозиите Молдова не е сигурна дали ще го има още дълго, тъй като и тамошните власти с основание се тревожат от евентуално скорошна руска инвазия.

В малко по-широк смисъл обаче отговорът е само отрицателен. България може и да не воюва (и дано не ѝ се наложи), но вече не може да си позволи да остане безразлична. Още не сме нападнати, но вече не сме в пълна безопасност. Войната е прекалено близо. И агресивната страна в тази война дава сигнали, че не иска да ограничи разрушителните си усилия само в Украйна. По-горе споменах Молдова. Коя е следващата цел? Коя е най-разделената нация, държавата с най-слаби институции и най-голяма корупция в региона на вече течащ конфликт? Тази мисъл не бива да ни оставя апатични.

А сега да поговорим за история. Ще тръгна отдалеч.

В началото на осми век Дунавска България е още млада държава. Съседите от Византия или Източната римска империя молят за помощ срещу арабското нашествие. Константинопол е под обсада. България отговаря на молбата – и това е един от най-славните епизоди в нашата история. Ето момент, макар и далечен, с който можем да се гордеем. Кавалерията на Тервел извършва необходимото. Балканският полуостров остава поделен между ромеи и българи, без насилствената поява на нов, още по-агресивен фактор. Епизодът не само е славен – в него има и практически урок. Историята е материя, от която да се учим, а не просто да ѝ се наслаждаваме. България помага на съсед, на когото невинаги може да вярва, за да избегне още по-голямо зло. Тогавашният Тервел е може би един от най-прозорливите политици в историята ни. Смятам се за щастливец, защото съм бил в „Арап джами“ (арабската джамия), недалеч от Златния рог на Истанбул и съм виждал гроба, приписван по предание на противниковия военачалник Маслама. Това е място на българска историческа памет. Дължим го на трезвата преценка на далечен българин, проявил се като истински държавник и съдействал за съхранението не само на България, но и на целия регион. На печата му четем: „Богородице, закриляй кесаря Тервел“. Но и той е защитил Константинопол. Нима нещо се е променило оттогава? Човешката природа е една и съща, нашествията очевидно продължават и до днес. Тервел не си е губил времето да пита за неутралитет.

В средата на четиринайсети век ситуацията се повтаря. Дарданелите, Хелеспонт или протокът при Галиполи отново е под заплаха от изток. Ромеите отново молят за помощ. Константинопол отново се издига сам сред море от шатрите на ислямски нашественик. Този път изходът е друг. Българите, осведомява ни анонимен летописец от епохата, са наругали византийците, даже по-точно „ги напсуваха на жена и майка“ и отказват помощ. Цар Йоан Александър е убеден, че може да се справи със завоевателите, ако те минат през Тракия и стигнат границите му… останалото го знаем. България спира да съществува още преди падането на Константинопол. И то спира да съществува за много дълго време, половин хилядолетие. През това време българският народ натрупва потресаващо лоши традиции в отношенията си с новата власт – османските владетели са печално известни с отровната си комбинация от некадърност, незаинтересованост към населението, жестокост и корупция. Неутралитетът на Йоан Александър постига точно обратното в сравнение с намесата на Тервел: вместо просъществуването на едно значимо европейско царство, имаме дълга епоха на мрак и нещастия. Ще я наречем ли робство? Няма значение. Ефектите ги виждаме и досега.

През 1914-15 г. България се опитва още веднъж да остане неутрална в Първата световна война. По-точно, България се опитва да прецени коя група воюващи страни предлага повече земя и има по-голям шанс да спечели общоевропейския конфликт. „Българското лято“, в което тогава мощната ни, вече опитна армия стои „с пушка при нозе“ и чака резултата от усилията на нашите дипломати, завършва с грешката да се включим на страната на предварително обречените Централни сили. Действително, българският войник се покрива с лаври. Но и с белези. Победите ни при Дойран са изключителни. Разгромът на Сърбия и Румъния, временното възвръщане на Македония и особено забележителните подвизи на нашата конница в Добруджа срещу безсмисления опит за руско нашествие са вълнуващи за всяко искрено българско сърце. Брест-литовският мирен договор от Трети март 1918 г., когато революционното руско правителство на Ленин признава поражението си включително от България, може би вече е единственото основание да отбелязваме тази дата. Но цената е платена с гигантски – и до днес недоизплатени – лихви същата есен. Германия, Австро-унгария и Османската империя се пропукват, а България просто не издържа на усилието. Ние губим, защото играем двойна игра: първо тази на неутралитет, в която не сме добри, и после – на лоялност към един блок, който изначално няма ресурсите да спечели в световен конфликт. Започва унизителен период на репарации, вътрешни сбълъсъци и слабост на обществото. Грешките в политиката струват милиони – и не говоря за пари, а за човешки животи.

През 1941-1944 България прави още една фатална грешка: тя лъже, че е неутрална. Принудена да се включи във Втората световна война на страната на очевидния европейски агресор Германия, страната ни обявява „символична“ война първо на Великобритания, а сетне – и на Съединените щати. Същевременно се опитва да запази мирни и дори делови отношения със Съветския съюз. Обречено усилие. От думите на покойния цар Борис, че нито една българска майка няма да върже черна забрадка, не остава нищо. Идеята му, че България ще бъде винаги с Германия, но никога против Русия, се оказва горчиво разочарование. През лятото и есента на 1944 г. започва нещо като ново иго, по-кратко, но в чисто човешки смисъл още по-унизително и разрушително дори от османското. България е съсипана. Комбинацията от османската епоха, изтощението на нацията след Първата световна и безогледното унищожение на модерната българска буржоазия след Девети септември ни превръщат в нещастна, смазана нация и досега. Няма друг народ в Европа, който да носи едновременно травмите от тези три исторически злини.

Можела ли е България да не остава неутрална към СССР в 1941-44? Вече няма как да разберем. Можела ли е страната ни да защити Дунава, или поне Стара планина през септември 1944-а? Може би не. Но имаме примера на Финландия, която успешно запазва независимостта си на два пъти през същата война – срещу същия противник. Финландия също плаща висока цена, но като погледнем назад и видим изкореняването на европейската цивилизация от НРБ, „Народния“ съд, диктатурата на пролетариата, разрушаването на църкви, „трудовите“ лагери и генералната деморализация на българите, изглежда, че българската цена е много по-висока, а ние днес – много по-нещастни от финландците. Изглежда, че неутралитетът ни не само не се е случил, а дори опитът ни за такъв се е оказал фатален.

И сега да се върнем в днешния ден.

Днес България отново има избор. При това привилегирован избор. Ние можем да не останем изцяло неутрални… същевременно без да се включваме в преки бойни действия. Имаме златен, рядък шанс в историята. Можем да подпомогнем усилието на Украйна да опази населението, територията и независимостта си, при това без да воюваме! Можем просто да действаме като повечето останали държави в двата големи международни блока, в които България членува, да изпратим оръжие и муниции на украинската армия, да си спечелим благодарността и уважението на украинските власти, както и доверието на съюзници като Щатите, Великобритания и Германия. Можем да бъдем част от семейството на днес вече приятелски нации, което е прекалено голямо, за да се провали. Защото днес вече Германия, Обединеното кралство, Америка и Украйна са на една страна, вместо да са противници. Това никога не се е случвало. Прецедент е. Днес Русия се сражава срещу своя бивша провинция, която иска отново да подчини. Но този път Русия е самотна. Ленд-лийзът или системата „заем-наем“ работи не в нейна полза, а против нея. Населението на страната-агресор е в пъти по-малко от населенията на големите международни блокове, демонстриращи финанасовата си и оръжейна помощ за успешно отбраняващата се Украйна.

Защо този път, за разнообразие, България да не е на печелившата страна?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах