Защо „Апартаментът“ е най-великият коледен филм

Всяка година по това време телевизорите се изпълват с елхи и свещички, джуджета и звездички, призиви за благотворителност и бездомни кученца, а социалните мрежи отвръщат с още от същото – или пък с гневни вопли на отчаяние от развихрилия се пазарен бяс, възседнал истинския коледен дух и втръсналото на всички повторение на едни и същи песни по радиото и филми по телевизията.

Всичко може да вярно, а може и да не е – поне що се отнася до песните и филмите. Някои от тях са толкова добри, че са станали евъргрийни, също като вечнозеленото дръвче край телевизора. Пък и вече отдавна не живеем с един тв канал и две радиа – който иска, може да слуша и да гледа всичко. Има коледни филми за всякакви вкусове – от „Ирония на съдбата (или Честита Баня)“ и „Сам вкъщи“ до „Умирай трудно“ и „Кошмари преди Коледа“. Няма само български коледен филм (но вече се снимал такъв).

Сега обаче ще стане дума за едно малко по-различно кинопредложение: без елени, без белобрад старец и джуджета, но с много любов – „Апартаментът“ на Били Уайлдър. Кларис Логрей, кинокритикът на „Индипендънт“, го нарича „съвършеният коледен филм“. Ето защо:

Животът понякога е весел, понякога скучен, а понякога самотен. Празникът винаги е предлагал интроспекция: надежда за мигове на признателност, но животът, в своята понякога странна жестокост, може да забие ножа още по-дълбоко, колкото и да се опитваме да заглушим тази перспектива.

Но дори и най-мрачната Коледа винаги носи надежда. Тя разцъфва в празника. И точно това е надеждата, която може би най-любимият филм на Били Уайлдър предлага на света. Повратна точка дори за режисьора, който години наред е разказвал пропити от холивудски блясък истории за писатели, детективи, плейбои и пилоти; всичките изпълнени със здравословна доза цинизъм. Но през 1960-та „Апрартаментът“ променя всичко, защото е пропит с любов. Истинска любов. Благородна, тиха, болезнена – но с очи, вперени в звездите над нас.

К. К. Бакстър (Джак Лемън) и Фран Кюбелик (Шърли Маклейн) са победени от света. Душите им са смазани. Той е офис служител на ниско ниво, хванат в капана на мъчително споразумение: да дава ключа от апартамента си на своите шефове, за да провеждат извънбрачните си срещи на удобно и тайно място, докато той се надява, че ще му осигурят заветното повишение.

Тя е момичето от асансьора, което се оказва нещастен участник в една от тези връзки, отчаяно влюбена в шефа си Джеф Шелдрейк (Фред Макмъри). Той ѝ обещава, че ще се разведе; тя е твърде умна, за да му повярва, но и твърде глупава, за да го напусне.

Както казва Кюбелик, „Някои хора крадат, други биват окрадени. И те знаят, че са окрадени, но не могат да направят нищо по въпроса. Не могат да се измъкнат, защото не са лишени от съчувствие, за да бъдат от крадящите и да експлоатират чуждата слабост – имат сърца и са способни само да дават. А този вид поведение обикновено води дотам, че накрая остават сами навън под дъжда“.

Бакстър усеща това съвсем буквално: налага му се да се разхожда по замръзналите улици, докато шефовете му използват апартамента му. Кюбелик е изоставена от любовника си, докато бърза за да подкастри коледното дърво със семейството си. Докато празничната подготовка завладява Ню Йорк, те са принудени да се взират отвън през стъклото, за да видят топлината вътре. По Коледа усещането за самотност обикновено надделява над празничната жизнерадост.

На Кюбелик това ѝ идва в повече. Сама в непознатата студена обстановка на апартамента на Бакстър (тя още не знае, че е негов), тя грабва флакона с хапчета и се опитва да сложи край на живота си. Самотността на Бакстър е подсилена от откритието, че Кюбелик, жената по която е силно увлечен, е любовницата, за която Шелдрейк не спира да говори.

„Апартаментът“ е комедия, която открито и с емпатия обсъжда въпроса за самоубийството. В най-мрачния ѝ център музиката от грамофона спира, докато лекарят се опитва да съживи Кюбелик, като ѝ бие шамари, а Бакстър потръпва при всеки удар… Отчайваща картина на фона коледната елха.

https://youtu.be/YNV3gpQ1brA

Ключът към магията на „Апартаментът“ е в това, че той признава горчивината от докосването до самотата, особено по това време на годината, когато всички са обърнати към идеята за благодарността, и същевременно предлага надежда. Голяма надежда. Истинска вяра, че за всяка изгубена душа някъде има някой, който очаква да я спаси.

Ние можем да напълним улиците с коледни светлини, оживени купувачи и весели звънчета, но в крайна сметка Коледата живее в най-тихите моменти. В сплотеността, където и да я открием. Най-естествено да е в семейството и приятелите, но ако наоколо няма такива, дори и в непознати.

„Да, знам, бях свикнал да живея като Робинзън Крузо – казва Бакстър. – Самотен корабокрушенец сред 8 милиона души. Докато един ден видях следа от крак в пясъка – и се появи ти.”

Никой не е твърде съкрушен. Никой не е чак толкова изгубен, че да не може да бъде намерен.