Защо „Аз съм ти“ три години не стигна до екрана

От десетилетия нашето кино е малко, бедно, бледно, слабо, болно и почти незабележимо. Затова в редките случаи, когато български филм демонстрира добри качества, критици, журналисти и принципно недоверчивите зрители изпадат в истински възторг. А когато такъв филм, кой знае защо, не може да стигне до българската публика вече 3 години, значи в системата има нещо дълбоко сбъркано. Не, че това е новост, но все пак е скандално.

Филмът, който не сте гледали, се появи през 2012 г. на фестивала „Златната роза“ и спечели Специалната награда на журито, отличието на град Варна и приза за най-добър режисьор. Те бяха присъдени на „Аз съм ти” в лицето на продуцента и режисьора Петър Попзлатев – за „оригиналността на концепцията и артистичния финес, с който разказва драмата на нестандартната личност в две български епохи“. Наградата за най-добра актриса си поделиха изпълнителките на централните роли Жанет Спасова и Ирмена Чичикова. Филмът заслужи и приза на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци (СБФД).

В „Аз съм ти“ по „Роман без заглавие“ на Димитър Димов и „Адриана“ на Теодора Димова, освен вече споменатите, участват още Захари Бахаров, Деян Донков, Владимир Карамазов… Филмът бе показан на „Аполония“ в Созопол, преди да дръгне да обикаля международните кинофестивали, а световната му премиера бе в Шанхай.

У нас обаче „Аз съм ти“ се оказа с трудна съдба. Единствената му прожекция, освен двете фестивални във Варна и Созопол, бе в Дома на киното в София през май 2013 г. на Наградите на Филмовата академия, които донесоха на Петър Попзлатев отново режисьорския приз, а също и отличията за главна женска роля – на Жанет Спасова, и за музика – на Калин Николов. Непоказването на филма е още по-озадачаващо, защото той е направен със субсидия, отпусната от Националния филмов център, а отделно държавата е осигурила и средства за разпространението му. Но разпространение няма и изглежда само Петър Попзлатев, като продуцент и режисьор на „Аз съм ти“, знае дали и кога ще има.

Попзлатев се оказа зает, вече снима следващия си филм и не си вдига телефона. Успяхме да открием временния шеф на НФЦ Павел Васев:

„Това е филм с преобладаващо българско държавно участие, но има проблем. И той е в това, че по закон филмът трябва да има една публична прожекция, което вече е направено. Оттам нататък всичко е в ръцете на Попзлатев, който е и продуцент. Може да го пусне, може да го забави, може и да не го пусне. Това е негова право.“

Васев разказа, че до 2010 г. продуцентите са били длъжни да връщат задължителен процент от приходите си на държавата. Но заради европейски директиви бившите субсидии вече се наричат държавна помощ и практически нито един от продуцентите няма особен икономически интерес да разпространява филма си, защото това са разходи.

Проблемът, според Васев, идва от силно редуцирания брой киносалони в страната през последните 25 години, както и от недомислици в Закона за филмовата индустрия. Въпреки че получават средства от държавата, продуцентите разполагат съвсем самостоятелно с разпространението на творбата от момента на първото й публично представяне. След това те започват да търсят изгодния прозорец, който да осигури на филма им информационната инерция.

„В момента има силна информационна кампания за „Урок“, наскоро друг наш филм – „Каръци“, спечели много голяма награда в Москва и пускането на „Аз съм ти“ в тази среда би могло да го „удави“ – предполага Павел Васев. – Продуцентът на филма е изпълнил задълженията си към НФЦ и ние нищо не можем да на направим.“

За да се избегнат подобни ситуации, трябва – задължително е дори – да бъдат направени промени в Закона – категоричен е Васев, – защото „цялата формула на киноразпространението у нас е изключителна порочна. Ако прочетете закона, ще видите, че аз мога да направя така, че да получавам големи пари от Националния филмов център, без да има задължението да се представя и филмът ми да се върти пред публика“.

В момента режисьорът Попзлатев снима следващия си филм – отново с пари, отпуснати от НФЦ. Но както се сещате, и за него няма гаранция, че ще стигне до екраните.

Бел. ред. – текстът е от последния брой на в. „Преса“.