Защо да търсиш другия човек, когато постоянно се спъваш в него?

Говори си с малкия читател като с равен и бъди честен – това е начинът, по който Елена Алексиева разказва истории в най-новата си книга „Приказките на господин Кабода“. Кабода не е съвсем ясно кой е и какъв е – може би е японец, и самата писателка не е съвсем сигурна. Просто един прекрасен ден тайнственият господин се появил в главата й – с името си, с шапката, брадата, пещерата и всичко останало.

Алексиева твърди, че не й се наложило нищо да измисля, тъй като героят сам си носел всичко:

„Той е един съвсем цялостен, сложен, независим човек и на теб не ти остава нищо друго, освен да вървиш подире му. Не се изисква никакво усилие, цялата работа е чисто удоволствие“. 

Когато се появил Кабода, Елена Алексиева написала първата приказка.

„Като я почнах, вече знаех, че е приказка. Като я свърших, разбрах, че има и други“, споделя авторката.

По думите й, тези приказки не са само за малкия читател, нито само за големия, а за всеки, тръгнал по пътя към другия човек.

Историите на господин Кабода са „учудена, меланхолична поема в проза“. Те са в традицията на абсурдната проза за деца и възрастни на автори като Луис Карол, Джани Родари, Борис Априлов – избрали труден път към детските умове и сърца. От „приказките“ разбираме колко е трудно за съвременния човек да открива, отглежда и опазва своята интимност. Защото, отбелязва Алексиева, му е внушено, че тя е вредна и опасна, че води до самота, а самотата е болест.

„Самотата е признак на социален и личен провал, на несправяне с правилата на живеенето като „социално животно“ – казва авторката. – Социалното постоянно бива противопоставяно на личното, като че ли двете могат да съществуват едно без друго. Ние отдавна вече не живеем в свят на общуване, а на комуникация. Значителна част от хората това и правят – комуникират. В такива обстоятелства интимността изглежда все повече противоестествена, направо непонятна. И се оказва, че не просто трябва да я опазваш, а да се бориш за нея.

Днешният човек е все повече откъснат от себе си, а това значи – и от другите. Все повече е зависим от това неговите нужди, желания, убеждения, мисли и цели да се вменяват отвън. Личността полека-лека изчезва. Той е емоционално елементарен, а оттам и интелектуално несамостоятелен. Защо това е така? Не знам. Може би защото физическото живеене стана прекалено лесно. И защото хората станаха твърде много. Защо да търсиш другия човек, когато постоянно се спъваш в него?“

„Приказките на господин Кабода“ е издание на „Факел Експрес“.