В предисловието на „Рибния буквар” Петър Берон обяснява подробно как си представя училището като пространство. И казва нещо много важно – че преди да напише какво ще учат децата, трябва да опише „каква ще е школата”. Училището за нашия бележит просветител започва от подреждането на пейките и от подреждането на учениците върху пейките. След това идват буквите, след това идват уроците.
Тези дни усилено си мисля върху това, защото отново много се говори за подредбата в училище и тя отново застава преди „нашето А, Бе“ – със своите отстояния, прегради, стрелки, отделения, изолатори. Или както ги наричаме – мерки срещу Ковид. С тази разлика, че сега целта е децата да се държат далеч едно от друго. А навремето е било важно да бъдат близко, да се учат едно от друго. Училището е трябвало да порасне от килийно във взаимно.
Като човек, който се стреми да изучава българския език от години, не мога да кажа, че не се страхувам от идващата нова учебна година. Страхувам се, че така нареченото дистанционно обучение може отново да бъде въведено, защото, освен всичко друго, то забави езиковото развитие на нашите деца. Лиши ги от много нови думи, които те можеха да научат едно от друго – разговаряйки по коридорите, в междучасията, шепнейки в час или разхождайки се заедно след училище.
Защото не е достатъчно само да знаем какво означават думите „слънце“, „облак“, „птица“ или „дъжд“. Тези думи трябва да са около нас – да ни обграждат с присъствието си, да напомнят за себе си, да ни карат да си сложим слънчевите очила или дъждобраните си. Защото думата „птица“ е и клонът, на който тя каца; и шумът, който издава, когато полита; и перцето, което сяда на пейката в училищния двор.
Думите могат и да съществуват в компютрите ни, но за да са живи и за да порастват, те трябва да бъдат чувани и произнасяни в изречения там, където се намират. Там, където ги виждаме.
И още нещо важно за думите – те са щастливи, когато се преживяват заедно с някого, когато присъстват в твоите очи и в неговите очи едновременно. Докато ръцете ви са заедно една до друга, докато сте заедно на училищния чин, докато си тръгвате заедно вечер от училище.
Иначе уроците могат и да се преподават дистанционно. Презентациите се чувстват чудесно на компютърния екран. Но думите – думите имат нужда от хората, които се чуват и виждат. Без шлемове и без прегради. И без бутони за включване и изключване на звука.
* Магдалена Абаджиева е езиковед, доктор по български език, главен асистент в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ (БАН), в секцията за история на българския език. Автор е на изследването „Ръкописният българско-италиански речник на отец Маурицио от 1845 г.”, издадено в книга през 2020 г., както и на стихосбирките „Между две секунди“ (2015) и „Пощальонът на дъжда” (2016).
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение