Защо Георги Господинов?

Да има ли и други съвременни скулптури като „Бронзовата къща“ в градската ни среда? Изкуство ли е изкуството на Кристо? Надценено ли е творчеството на Георги Господинов? Почти няма седмица, в която да не се разрази скандал за нечие творчество у нас. Човек би казал, че това вероятно е добре – все пак поне говорим за изкуство, и то интензивно. Но нужно ли е да говорим по този начин?

Българското общество страда от нелечима болест, за която мисля, че все още няма латински термин. Вероятно, защото малко други общности я развиват толкова екстремно? Болестта може да се опише като самоунищожителна страст към скандали. Всичко у нас може да бъде деградирано до скандал. Но не провокативен, интересен, градивен спор, в който аргументирано се излагат различни позиции, а просто неприятен шум в пространството, махленска караница, кръчмарски мариз. Хора на изкуството си разменят виртуални юмруци и единственото, което може да ги спре, е нова книга на Господинов. Тогава юмруците солидарно се стоварват върху него. Господинов е любимата мишена на холеричния и вечно неоценен културтрегер. Новата му книга „Всичките наши тела“ подпали фитилите на заредените оръдия и върху него отново се изсипа огън и жупел. Странното е, че за Господинов съм чела толкова много статии, а за творчеството му – толкова малко. Сериозна и обективна критика за книгите му на български почти няма. Но името му се е превърнало в ракета-носител за всеки, жадуващ за своите две минути слава.

Когато става дума за него, непрекъснато се мърмори за фондации, подкрепа, правят се намеци, че има едва ли не световен заговор точно Господинов, а не друг, да е най-превежданият и харесван български съвременен автор навън. Но нека бъдем сериозни – коя фондация може да натисне „Ню Йоркър“ да прочете „Физика на тъгата“ и да излезе с обширна рецензия за романа?

Иронията е в това, че този роман наистина качи на гърба си и понесе напред останалите български писатели.

„Съвременната литература на тази отдалечена страна между Изтока и Запада е почти непозната за нас… С „Физика на тъгата“ Господинов постави българската литература в светлините на рампата, а самият той се катапултира в първата лига на европейските автори.“

Това написа швейцарският „Нойе Цюрхер Цайтунг“, когато „Физика на тъгата“ излезе, прикова световното внимание върху автора и пося любопитството към българската литература. Любопитство, което прави пътя на всеки след Господинов по-лесен. Вратата навън за българския писател вече е широко отворена, остава само да я прекоси…

Но защо това все още не се случва? Не съм литературен критик, не мога да направя анализ на развитието на романа от XIX век до днес, но като читател поне мога да го видя. Българската литература все още крета малко назад във времето – за добри писатели се смятат онези, които съумяват да покажат дисциплината да развият една тема в 300 страници. Като читател също мога да споделя впечатлението си, че повечето книги, на които съм попадала, са недовършени или зле завършени. Вижда се, че авторът не е имал търпението да докара нещата до край, а после да ги коригира и редактира достатъчно дълго, докато ги превърне в диамант. (Правя изричната уговорка, че това не се отнася за абсолютно всички, но изключенията са пренебрежимо малко.)

Има дори някаква мода в романите, която – простете сравнението, но ми напомня малко на безидейния български бизнес. Един вдига хотел, още 10 000 вдигат хотели, един отваря кафене на тротоара, още 10 000 отварят кафенета по тротоарите. Караоке бизнес, който сякаш се е прехвърлил и в литературата. От две-три години изключително добре се харчат патриотичните четива – България, българското, историята, героите преди, мафията днес. Също и двойната сюжетна линия – сега и преди, у нас и в чужбина… Чудесни книги, но за българска публика. За да преминеш прага и да те забележи и чуждестранната аудитория, това все още не е достатъчно. С какво Господинов е по-различен, защо видяха и обикнаха него и неговата „Физика на тъгата“, а не някой друг, също толкова талантлив? Таланти безспорно имаме и то не малко.

Но „Физика на тъгата“ не е роман като другите. Той е роман-лабиринт. В него няма просто един сюжет, който се развива по червен конец от началото до края, нито пък една или две линии. Това е книга, която не ти разказва две паралелни истории, а те потапя едновременно в миналото и днес, в спомените и в желанията, в аз-а и в общото, в съзнателното и в подсъзнателното, в миналото, настоящето и бъдещето. Роман, в който има препратки към цялата световна литература, от митологията през Борхес до Калвино. Текст, който се състои от много текстове в него, които пък крият препратки към други текстове и нишката на разказа не се преплита, не се задъхва, а върви леко, елегантно, умно, меланхолично, но и горчиво-смешно… Господинов ни развежда не из фиктивен свят с хайдути и любови, живот и смърт, геройство и предателство, завръзка-кулминация-развръзка-епилог, а из лабиринта на човешките спомени, на човешкото съзнание, на човешката душа. „Физика на тъгата“ е като моментна снимка на мозъчна активност – с него си едновременно навсякъде и никъде. Роман, който деконструира романа, тласка развитието му една стъпка напред. А колко от конкурентите му умеят това?

„Един автор, който умее по такъв начин да се издигне над комерсиалността и конвенционалността на романа, спасява не само себе си, но и литературата, а с нея и целия свят“, възторжено писа „Нойе Цюрхер“.

Дали обаче може да спаси и България? Не случайно споменах в началото „Бронзовата къща“ и Кристо. Металната конструкция в София и варелите в Лондон не са от изкуството тип натюрморт, в което всичко ни е ясно веднага. Фазан, ябълки и кана вино са си фазан, ябълки и кана вино – от който и ъгъл да ги погледнеш. Съвременното изкуство изисква повече от съзерцателя си. Подтиква го да влезе в спомените си, в чувствата си, да намери асоциация, да съпреживее… „Бронзовата къща“ наподобява храм? Варелите – залез? Да, но ако смениш перспективата, могат да заприличат и на метално чудовище, на приближаващ айсберг, на каквото си поискаш, на всичко, към което те заведе съзнанието или подсъзнанието ти. Това е изкуство, което прави всеки от нас творец, изисква да включиш всичките си сетива и всичките си познания и да откриваш нови и нови аспекти. То отрича консуматорския подход, който така щедро се предлага в момента иначе у нас. Изкуство, в което паметниците на страховити герои гледат страшно, а добрите романи са дебели и ни разказват една история. И всичко това под звуците на сто каба гайди.

Трудно е сред толкова постсоцреализъм да придобиеш сетива за себе си. Дали Господинов с романите си ще ни помогне?

Вижте още: ЗАЩО ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ ЛИ?