Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Защо хората не се усмихват на старите снимки?

Всеки ден милиони интернет потребители задават на Гугъл най-трудните въпроси за живота, големи или малки. „Гардиън“ отговарят на най-често срещаните

Дарвин бил сърдечен човек, но не се усмихвал пред обектива. - Защо хората не се усмихват на старите снимки?

Дарвин бил сърдечен човек, но не се усмихвал пред обектива.

Хората, задали на Гугъл този въпрос, са забелязали, че усмивките неумолимо отсъстват от ранните снимки. Портретирането е сърцето на фотографията още от изобретяването й. През 1852-а например, едно момиче позира за своя дагеротип, извърнало е леко главата си и хвърля към обектива твърд, уверен и неусмихнат поглед. Увековечено е като едно наистина много сериозно момиче.

Тази строгост е навсякъде във Викторианските фотографии. Чарлз Дарвин, известен като сърдечен човек и любящ и закачлив родител, на снимките изглежда вечно навъсен. На великия портрет на Джулия Маргарет Камерън от 1867-а на астронома Джон Фредерик Уилям Хершел неговата дълбоко меланхолична интроспекция и рошавата коса, целуната от светлината, му придават изражението на един трагичен крал Лир. Защо предците ни – от неизвестни седнали хора на семейни снимки до великите и известни личности – стават толкова безрадостни пред обектива?

В портрета на Джулия Маргарет Камерън от 1867-а астронома Джон Хершел е с трагичното изражение на крал Лир.

В портрета на Джулия Маргарет Камерън от 1867-а астронома Джон Хершел е с трагичното изражение на крал Лир.

Няма нужда да се взирате твърде дълго в тези неусмихващи се стари фотоси, за да видите колко неизчерпателен наглед е очевидният отговор – че те са замръзвали, за да стоят неподвижно за отнемащата много време експозиция. В портрета на Тенисън от Джулия Маргарет Камерън поетът седи умислен, а лицето му е сенчеста маска на гениалност. Това не е само техническа приумица. Това е естетичен и емоционален избор.

Хората от миналото не са били непременно по-мрачни от нас. Те не са се намирали в постоянно състояние на печал – макар че това може да им бъде простено в един свят с много по-висока смъртност от днес на Запад и лекарства, които са безпомощни по днешните стандарти. Всъщност викторианците са се отнасяли с чувство за хумор дори към най-мрачните аспекти от обществото си. Книгата на Джером К. Джером „Трима души в една лодка“ е ярък пример за викторианския хумор – весел и непочтителен. Когато разказвачът отпива вода от река Темза, приятелите му го майтапят, че ще хване холера. През 1889-а това е една доста обезпокоителна шега, като се има предвид, че само преди няколко десетилетия холерата е опустошила Лондон. Но пък Чосър пише смешните и до днес „Кентърбърийски разкази“ във века на Черната смърт. А Джейн Остин намира много поводи за кикотене в епохата на наполеоновите войни.

Смехът и гуляите (ако трябва да използваме тази по-архаична дума) не само че са били често срещани в миналото, но и са били доста по-институционализирани от днес – от средновековните карнавали, в които цели общности са се впускали в необуздани лудории, до джорджианските книжарници, където хората са се събирали да видят най-новите смешки. Викторианците, които измислят фотографията, са далеч от идеята да сподавят фестивалите и веселието и именно те превръщат Коледа в зрелищното пиршество, което познаваме днес.

Поетът Алфред Тенисън е умислен, а над лицето му е надвиснала сянка на гениалност.

Поетът Алфред Тенисън е умислен, а над лицето му е надвиснала сянка на гениалност.

„Летни дни“ на Джулия Маргарет Камерън. Дори най-хубавото време от годината не е повод за усмивка.

„Летни дни“ на Джулия Маргарет Камерън. Дори най-хубавото време от годината не е повод за усмивка.

Тъй че строгостта на хората във фотографиите от 19 век не може да бъде доказателство за обща навъсеност и депресия. Това не е било едно перманентно отчаяно общество. Затова истинският отговор трябва да се търси в същината на самото портретиране.

Хората, които позират на ранните фотографии – добросъвестните фамилии от средната класа, документиращи статута си на уловени в кадър знаменитости, смятат това за значим момент. Фотографията все още е рядкост. Да ти направят снимка е нещо, което не се случва всеки ден. За много хора това е единствено и неповторимо събитие.

Джером К. Джером може и да се шегува с холерата, но остава сериозен пред обектива.

Джером К. Джером може и да се шегува с холерата, но остава сериозен пред обектива.

С други думи позирането пред фотограф не е било много по-различно от позирането пред художник. Било е по-евтино, по-бързо (въпреки дългото време за експозиция) и е позволявало на хората, които никога не са имали шанса да бъдат нарисувани, да бъдат увековечени на портрет. Те са приемали фотографиите толкова сериозно, колкото и картините. Не е било просто едно „щракване“. Както и рисувания портрет, снимката е била вечен паметник на човека.

Маслените портрети също не изобилстват от усмивки. Картините на Рембранд щяха да изглеждат много по-различно, ако всички на тях се усмихваха. Всъщност те са пълни с осъзнаване на тленността и тайнството на съществуването – няма нищо смешно там. От яркочервения блясък на „Папа Инокентий X” на Веласкес до напълно сериозната „Виоланта“ на Тициан, малко от портретите в музеите са с усмихнати лица.

Най-прочутото изключение, разбира се, е Мона Лиза – и Леонардо да Винчи се труди дълги години, за да накара тази усмивка да „проработи“. Съвременниците му са изумени да видят усмихнат портрет. През 18 век художниците рисуват усмихнати хора – скулпторът Худон дори дава мраморна усмивка на Волтер – за да уловят новото, дружеско и усмихнато лице на Просвещението. Но като цяло меланхолията и интроспекцията витаят в маслените портрети и това усещане за сериозността на живота преминава от живописта във фотографията.

Всъщност въпросът може да бъде перифразиран: Защо старите фотографии са много по-трогателни от новите?

Защото екзистенциалното величие на традиционния портрет, възвишеността на Рембранд, все още присъстват във викторианската фотография. Днес правим толкова много усмихнати снимчици, че е абсурдно да открием в повечето от тях каквато и да било дълбочина и поезия. Усмихваме се, смеем се и щуреем в безкрайни и безкрайно споделяни селфита.

„Еврейска годеница“. Картините на Рембранд биха изглеждали много по-различно, ако всички на тях се усмихваха.

„Еврейска годеница“. Картините на Рембранд биха изглеждали много по-различно, ако всички на тях се усмихваха.

Ухиленото селфи е точно обратното на сериозния портрет. То не е нищо повече от моментно изражение на щастие. Има нулева дълбочина и съответно нулева артистична стойност. Като човешки документ то е смущаващо заменимо. (Даже не е достатъчно материално, че да го изхвърлиш – просто натискаш бутона „изтрий“).

Колко красиви и обсебващи са старите фотографии в сравнение с нашите глупави селфита! Тези неусмихващи се хора вероятно са се забавлявали толкова много, колкото и нас, ако не и повече. Но те не са изпитвали истеричната нужда да го доказват със снимки. Вместо това са позирали за една фотография, мислели са за времето, смъртта и паметта. Присъствието на тези сериозни реалности в старите фотографии ги прави много по-ценни от нашите празно радостни снимки в Инстаграм. Може би понякога трябва да не се усмихваме.

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах