Защо хората не се усмихват на старите снимки?

Хората, задали на Гугъл този въпрос, са забелязали, че усмивките неумолимо отсъстват от ранните снимки. Портретирането е сърцето на фотографията още от изобретяването й. През 1852-а например, едно момиче позира за своя дагеротип, извърнало е леко главата си и хвърля към обектива твърд, уверен и неусмихнат поглед. Увековечено е като едно наистина много сериозно момиче.

Тази строгост е навсякъде във Викторианските фотографии. Чарлз Дарвин, известен като сърдечен човек и любящ и закачлив родител, на снимките изглежда вечно навъсен. На великия портрет на Джулия Маргарет Камерън от 1867-а на астронома Джон Фредерик Уилям Хершел неговата дълбоко меланхолична интроспекция и рошавата коса, целуната от светлината, му придават изражението на един трагичен крал Лир. Защо предците ни – от неизвестни седнали хора на семейни снимки до великите и известни личности – стават толкова безрадостни пред обектива?

В портрета на Джулия Маргарет Камерън от 1867-а астронома Джон Хершел е с трагичното изражение на крал Лир.

Няма нужда да се взирате твърде дълго в тези неусмихващи се стари фотоси, за да видите колко неизчерпателен наглед е очевидният отговор – че те са замръзвали, за да стоят неподвижно за отнемащата много време експозиция. В портрета на Тенисън от Джулия Маргарет Камерън поетът седи умислен, а лицето му е сенчеста маска на гениалност. Това не е само техническа приумица. Това е естетичен и емоционален избор.

Хората от миналото не са били непременно по-мрачни от нас. Те не са се намирали в постоянно състояние на печал – макар че това може да им бъде простено в един свят с много по-висока смъртност от днес на Запад и лекарства, които са безпомощни по днешните стандарти. Всъщност викторианците са се отнасяли с чувство за хумор дори към най-мрачните аспекти от обществото си. Книгата на Джером К. Джером „Трима души в една лодка“ е ярък пример за викторианския хумор – весел и непочтителен. Когато разказвачът отпива вода от река Темза, приятелите му го майтапят, че ще хване холера. През 1889-а това е една доста обезпокоителна шега, като се има предвид, че само преди няколко десетилетия холерата е опустошила Лондон. Но пък Чосър пише смешните и до днес „Кентърбърийски разкази“ във века на Черната смърт. А Джейн Остин намира много поводи за кикотене в епохата на наполеоновите войни.

Смехът и гуляите (ако трябва да използваме тази по-архаична дума) не само че са били често срещани в миналото, но и са били доста по-институционализирани от днес – от средновековните карнавали, в които цели общности са се впускали в необуздани лудории, до джорджианските книжарници, където хората са се събирали да видят най-новите смешки. Викторианците, които измислят фотографията, са далеч от идеята да сподавят фестивалите и веселието и именно те превръщат Коледа в зрелищното пиршество, което познаваме днес.

Поетът Алфред Тенисън е умислен, а над лицето му е надвиснала сянка на гениалност.

„Летни дни“ на Джулия Маргарет Камерън. Дори най-хубавото време от годината не е повод за усмивка.

Тъй че строгостта на хората във фотографиите от 19 век не може да бъде доказателство за обща навъсеност и депресия. Това не е било едно перманентно отчаяно общество. Затова истинският отговор трябва да се търси в същината на самото портретиране.

Хората, които позират на ранните фотографии – добросъвестните фамилии от средната класа, документиращи статута си на уловени в кадър знаменитости, смятат това за значим момент. Фотографията все още е рядкост. Да ти направят снимка е нещо, което не се случва всеки ден. За много хора това е единствено и неповторимо събитие.

Джером К. Джером може и да се шегува с холерата, но остава сериозен пред обектива.

С други думи позирането пред фотограф не е било много по-различно от позирането пред художник. Било е по-евтино, по-бързо (въпреки дългото време за експозиция) и е позволявало на хората, които никога не са имали шанса да бъдат нарисувани, да бъдат увековечени на портрет. Те са приемали фотографиите толкова сериозно, колкото и картините. Не е било просто едно „щракване“. Както и рисувания портрет, снимката е била вечен паметник на човека.

Маслените портрети също не изобилстват от усмивки. Картините на Рембранд щяха да изглеждат много по-различно, ако всички на тях се усмихваха. Всъщност те са пълни с осъзнаване на тленността и тайнството на съществуването – няма нищо смешно там. От яркочервения блясък на „Папа Инокентий X” на Веласкес до напълно сериозната „Виоланта“ на Тициан, малко от портретите в музеите са с усмихнати лица.

Най-прочутото изключение, разбира се, е Мона Лиза – и Леонардо да Винчи се труди дълги години, за да накара тази усмивка да „проработи“. Съвременниците му са изумени да видят усмихнат портрет. През 18 век художниците рисуват усмихнати хора – скулпторът Худон дори дава мраморна усмивка на Волтер – за да уловят новото, дружеско и усмихнато лице на Просвещението. Но като цяло меланхолията и интроспекцията витаят в маслените портрети и това усещане за сериозността на живота преминава от живописта във фотографията.

Всъщност въпросът може да бъде перифразиран: Защо старите фотографии са много по-трогателни от новите?

Защото екзистенциалното величие на традиционния портрет, възвишеността на Рембранд, все още присъстват във викторианската фотография. Днес правим толкова много усмихнати снимчици, че е абсурдно да открием в повечето от тях каквато и да било дълбочина и поезия. Усмихваме се, смеем се и щуреем в безкрайни и безкрайно споделяни селфита.

„Еврейска годеница“. Картините на Рембранд биха изглеждали много по-различно, ако всички на тях се усмихваха.

Ухиленото селфи е точно обратното на сериозния портрет. То не е нищо повече от моментно изражение на щастие. Има нулева дълбочина и съответно нулева артистична стойност. Като човешки документ то е смущаващо заменимо. (Даже не е достатъчно материално, че да го изхвърлиш – просто натискаш бутона „изтрий“).

Колко красиви и обсебващи са старите фотографии в сравнение с нашите глупави селфита! Тези неусмихващи се хора вероятно са се забавлявали толкова много, колкото и нас, ако не и повече. Но те не са изпитвали истеричната нужда да го доказват със снимки. Вместо това са позирали за една фотография, мислели са за времето, смъртта и паметта. Присъствието на тези сериозни реалности в старите фотографии ги прави много по-ценни от нашите празно радостни снимки в Инстаграм. Може би понякога трябва да не се усмихваме.