Защо Ивайло Христов върна аскеера?

За трети път у нас творец връща награда, за първи път тя има и финансово измерение. През 2005 г. художникът Светлин Русев върна най-високото държавно отличие, давано в България – орден „Стара планина” Първа степен. През 2010-а и поетът Борис Христов отказа своя „Св. св. Кирил и Методий“ Първа степен. Държавният орден носи престиж, но не върви с парична премия. А наградата „Аскеер”, която актьорът Ивайло Христов върна на 24 май, винаги има и парично измерение.

В плика на Ивайло Христов е имало 2000 лв., които не са никак малко в театъра, където обичайната заплата е 600 лв. Тези пари вероятно не са малко дори за Христов, въпреки че е най-поставящият и играещият театрал в момента. Но е решил да ги пожертва срещу възможността да заяви позицията си отвисоко.

„Тази награда няма да я взема, защото не съм съгласен духовността, културата и изкуството да бъдат заврени най-гадния ъгъл на задния двор. Не мога да си го позволя, нито моята съвест заради тези, които идват тепърва на сцената и заради онези, които вече ги няма. Честит празник!“, каза Христов и върна статуетката.

„Голям, достоен, дали обаче на някого му пука”, гласяха десетки коментари в интернет. Мнозина обаче не приеха жеста му, според тях церемонията не е най-подходящото време и място за този протест. Защото наградата „Аскеер” не е отличие, присъдено му от държавата, а признание от неговите колеги. Парите в плика пък бяха от спонсора на събитието.

„Напротив, смятам, че именно наградите „Аскеер“ са мястото, на което трябва да се говорят такива неща – коментира Христов пред „Площад Славейков”. – „Овергаз“ финансира тази награда, но заплатите в културата откъде идват? Парите за постановки в театрите да не би да са от спонсори? Не съм върнал тази награда, за да обидя колегите, защото в крайна сметка аз съм го измислил този „Аскеер“ и не мога да бъда срещу него. Жестът ми беше насочен изцяло към държавата.“

На въпроса как е решил да върне наградата, Христов отвърна:

„Направих го от вътрешна необходимост. За проблемите на културата говоря от много време, така че решението ми не е случайност или някакъв моментен пристъп. В никакъв случай не искам да подстрекавам колегите си да постъпват като мен. Решението ми е въпрос на личен избор. Но съм убеден, че за липсата на държавна политика в културата трябва да се говори от всички, които се занимават с изкуство“.

Държавата в лицето на Министерството на културата тази година отказа да се включи в наградите за театър. На раздаването на икарите през март обичайните отличия за драматичен и куклен театър с най-високи постижения през годината липсваха. Липсваха и обяснения за спирането им от министъра, а и самият той липсваше в салона на Народния театър. Сега, на „Аскеерите”, министър Петър Стоянович намери време да удостои с присъствието си театъра. И добре, че дойде, за да чуе думите на Ивайло Христов.

Дни преди „Аскерите” в интервю за „Площад Славейков” актьорът коментира недомислиците в културата:

„Не само реформата, целият ни преход е бакалски. За мен е тайна на какво точно викат „реформа”. Въведоха някакви правила в методиката – държавата дава субсидия на едни театри по 13,50 лв., на други – по 50 лв., а на трети по 70 лв. – това ли е? Според мен реформа е, когато се дискутира най-напред на едно по-широко ниво какво точно искаме да се случи с българската култура. А не да се сложат цифрите пред идеите…

В интерес на истината, театралната система по времето на социализма беше далеч по-читава, отколкото тази сега. Онова, което трябваше да се премахне, е цензурата. Всичко останало трябваше да си остане по същия начин, защото днес не е измислено по-добро, напротив – по-лошо е. По този начин, както са капсулирани в момента театрите, младите актьори няма как да си намерят място. Провинциалните театри не могат да вземат нито един човек, защото няма къде да го настанят да живее, а софийските пък се пукат по шевовете. Няма излизане от този Параграф 22”.

Защо Ивайло Христов върна „Аскеера” все пак? Отговорът е в същото интервю:

„Времето е такова, че на човек му се иска да каже много неща. Набрал съм необходимия социален гняв. Следващата година може би ще е късно. Може би ще съм по-стар, уморен и ще си кажа: „Абе, какво ми дреме! Остават ми няколко години до пенсия, какво се занимавам…!”.