Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Защо лъжите не могат да се нарекат критика

Бумерангът след една рецензия за спектакъла „Българска токата“ на балета на Софийска опера

За мен спазването на дистанция от  злободневни съсловни разпри е въпрос на хигиена, задължителна за достойнството на артиста. Още повече, че такъв вид скандали компрометират имиджа на съсловието като цяло.  - Защо лъжите не могат да се нарекат критика

За мен спазването на дистанция от злободневни съсловни разпри е въпрос на хигиена, задължителна за достойнството на артиста. Още повече, че такъв вид скандали компрометират имиджа на съсловието като цяло.

Не съм от артистите, които проявяват към критиката извънредна чувствителност. В многогодишния си стаж и разнообразен опит съм срещала всякакви мнения и оценки за работата си, докато достигнах до убеждението, че „критикът” вътре в мене е най-безпощаден, точен и независим – както от реакциите на публиката, така и от личните ми амбиции. Никога не съм отговаряла на критични материали, защото считам, че във всеки от тях се съдържа полезно зърно истина, дори когато това зърно е злъчен камък.

След последната ми премиера „Българска токата“ с балета на Софийска опера (два салона с по 500 продадени места), имаше много отзиви, почти всички суперлативни, с определения като „знаков балет“ (Недялко Славов, Портал за култура) или „изкуство на световно ниво“ (Цвета Герчева в-к „Новинар“) и прочие възторжени оценки от доказани артисти в различни жанрове на културния ни живот. Както е известно, гледайки нещо на сцената, човек вижда до голяма степен себе си и затова реакциите в този случай бяха много радващи – хората бяха щастливи от самочувствието, което дава спектакълът и особено от факта, че той е изцяло български.

Сцена от „Българска токата“

Сцена от „Българска токата“, постановка Мила Искренова. Снимки: Светослав Николов

Появи се обаче и една меко казано недобронамерена рецензия от преподавателката по литература в НУТИ (Национално училище по танцово изкуство), Мария Русанова, на която ще обърна внимание, защото не само е недобронамерена, а е откровено лъжлива.

Чела съм много глупости за себе си – включително, че съм „дъщеря на Маргарита Арнаудова”, но за пръв път попадам на нещо толкова злонамерено, та чак лъжовно. Ще спестя името на вестника, публикувал този ченгеджийски като стил донос, за да не го злепоставям повече, отколкото се е злепоставил той самият чрез материал, представляващ недоразумение от всякакво естество.

Като човек, който от много години пише за танц, освен че го прави, съм напълно наясно със значението на реципиента и с възможностите на зрителя да възприема и оценява каквото и да било на сцената, защото зрителят е „съавтор“ на съвременните творби, понякога повече от самия автор, ако има по-добро въображение от него. Затова не оспорвам правото и нивото на личните възприятия на коментатора, но има няколко фрапиращи моменти, които не могат да бъдат отминати, защото представляват пример за това как НЕ ТРЯБВА да се пише за изкуство и в частност за танц. Далеч съм от изискването за изкуството да се пише „с любов и от сърце” и други подобни наивни мелодрами. Недопустимото е обаче в статията да не става дума нито за художествен анализ, нито за анализ на формата на спектакъла, нито за анализ на езика му, да не говорим за смисловите му внушения. Описателността не е анализ. Изреждането на инфантилни заяждания с отделни фрагменти също не са пример за аналитичност. Заключения от типа: „Това просто не беше Мила Искренова. В постановката нямаше и следа от екзистенциалните търсения, от гмуркането в дебрите на подсъзнанието, от мрачната, но и поетична естетика, познати ни от предишни нейни творби“ звучат повече от умилително, имайки предвид колко пъти „Мила Искренова“ не е била себе си по своя постановъчен път и доколко „ мрачната, но и поетична естетика“ не е единствено определяща за творбите й/ми. На това място мога само да се усмихна и да приема забележката като комплимент, защото една от основните ми цели, стъпвайки на сцената на Операта и работейки с артистите от Националния ни балет, беше именно „да не бъда „себе си“ – както прочие се настройвам всеки път, за да провокирам себе си по нов начин.

Тенденциозното отбелязване на „ползването на лични цитати”, така характерно за спектаклите на Пина Бауш впрочем, не е вярно (за критичката може би не е ясно и значението на думата „цитат“) – в спектакъла не използвам никакви лични цитати, а само доразвивам темата за пътуването и то не толкова като изгнаничество, а като една по-широка метафора на странстването ни през живота и през различните пространствата на паметта ни за род и родина.

Tokata2-a

Под „еднообразни, повтарящи се комбинации, съществуващи сами по себе си, без да хармонират, без да изграждат единен облик“ – вероятно се има предвид минималистичния стил на хореографията в определени моменти, така широко използван в съвременните конструкции на танца. А за асоциирането с „Корен дълбоко в небето“ на Маргарита Арнаудова наистина не мога да споря, защото аз просто не съм го гледала, тъй като в този период бях в Италия.

Няма да се спирам подробно на всички критични наблюдения в текста, защото те могат с лекота да се обединят под заключението: „Всичко в този спектакъл е лошо! Не ходете да го гледате! Той е провал за постановчика и за сцената на Операта!“ и т.н. до такава степен, че прилича на старателно подбрани критични бележки от недоброжелателни колеги, каквито винаги се намират, особено в местния ландшафт. Питам се, това обикновена глупост от интригантски характер ли е, или зад нея стои и нещо по-сериозно, което се прокрадва бутафорно през несвързаните заключения на целия текст… Не зная и някак ми е неловко да дешифрирам фрази, които ме карат да изпитвам неудобство от асоциативното им ниво.

Tokata3-a

Но дори всички критични съждения да са верни и всичко в спектакъла да е сбъркано или да не е на ниво (макар че за дълбоко разочарование на авторката-критичка силата на аплодисментите и мненията, които ще цитирам след текста, опровергават негативизма й), най-абсурдното в тази абсурдна рецензия е тежко отправеното към мене обвинение, че „оставайки вярна на родовата си памет“ – казано с мрачна ирония, не съм взела страна в една изключително скандална ситуация, отнасяща се до пенсионирането на една от примите на операта (бел. ред. – Веса Тонова). По всяка вероятност според убежденията на авторката верността ми към родовата памет изисква от мен да се включа усърдно в скандал, с който нямам нищо общо! Тук вече недоумението ми граничи с тревога за нормалността на логическите разсъждения на бедната „критичка”. Какво общо може да има една премиерна постановка с какъвто и да било скандален казус, засягащ нечие пенсиониране?!? За какъв вид оценка, намек, тенденциозност и изобщо ниво на мислене става въпрос? За мен спазването на дистанция от подобни злободневни съсловни разпри е въпрос на хигиена, задължителна за достойнството на артиста. Още повече, че такъв вид скандали компрометират имиджа на съсловието като цяло. И изведнъж неучастието ми в този определящ съдбата на произведението ми скандал (който така и не разбрах за какво е точно) се превръща в определящ ъгъл, във фатална призма, през която се разглежда резултатът от труда на цял един екип и прекрасния млад състав на балета на Операта…

„Мила Искренова е утвърден хореограф, чието име е неделима част от развитието на модерния танц у нас. Освен постановчик, тя е и автор на книги и публикации, в които нееднократно е изразявала позицията си – оригинално, задълбочено и точно. Очаквах да реагира на случилото се, но родовата памет, заявена от нея във връзка със спектакъла, вероятно й е продиктувала да се включи в хора на мълчанието. Жалко.”

Жалко. Да, много жалко наистина – говорим на абсолютно различни езици, защото единият е махленски, но с размахан по сталинистки пръст, а другият е екзистенциален и непосветено недоумяващ…

Тенденциозността на тази статия прилича на поръчка – зле изпълнена обаче, защото буди присмех към автора, а не към обекта. И затова ще ви кажа с усмивка: прочетете тази статия, за да разберете как не трябва да се пише за балет.

За мен остава въпросът: защо е написана тази статия и кой я поръча? Дали целта й беше да накаже Операта за пенсионираната прима, или по принцип да размаха пръст на една изпълнена с любов към България творба? Не искам да знам, макар че всъщност знам.

В заключение отговорът ми към рецензията е: когато отивате на спектакъл, свалете от себе си всички предубеждения – дори това, че умеете да пишете за танц. Защото наистина не умеете.

Без уважение
Мила Искренова

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах