Защо напускам Съюза на писателите

Когато преди повече от двайсет години бях приет в СБП, имах чувството, че ми се е случило нещо голямо и важно и че освен мен всички други – на улицата, в трамвая, в училище – знаят, че са ме признали за писател.

Според мен обаче СБП винаги е бил преди всичко чаршия и кафене. Задруга на майсторите на словото. Там можеше да огледаш лицето си в нова книга на талантлив приятел, да получиш импулс от това и да искаш да напишеш нещо по-добро. СБП е и чаши, пълни с водка, след които има само мълчание. Говоря за онези регулиращи и стимулиращи функции, които карат хората от една духовна черга да си гледат в становете и да си преценяват изтъканото.

Всичко това за жалост в СБП вече го няма. Или поне аз не го виждам. И затова ще бъда пределно ясен. Тръгвам си от Съюза на писателите, защото:

– СБП от творчески, духовен и словесен център бавно деградира до кръжок на приятели на художественото слово;

– Изчезнаха високите естетически критерии, което доведе до тържество на художествената самодейност. Абсурдната масовизация на Съюза го превърна в същество, което трудно различава високото от посредственото. Останалите петдесетина първенци на духа в него ми се струват и самотни, и изолирани, и нежелани. Аз не слагам себе си между тези петдесетина първенци на духа.

Но напускам тази организация, защото не мога да се примиря и с:

– Това, че през последните петнадесет години властта в Съюза се удържа или предава като в Северна Корея. Удивително и стряскащо е, че винаги се намират хора, които да акушират този абсурд, да му се наслаждават и да го консумират за лична полза;

– Това, че Съюзът рязко се политизира и неговите ръководители използват властовите си позиции за осъществяване на партийно-политическа кариера;

– Не мога да се примиря и с това, че ръководствата през последните петнадесет години провеждат конюнктурна и разделителна политика на награди и отличия. Изключително обидна конюнктура;

– Недопустимо е председателите на СБП да гледат на себе си като на абонирани за всичко, което може да им носи съмнителен престиж и слава – преводи в чужбина, командировки, постове, награди, облагодетелстване;

– Обидно е, че вестникът на СБП бавно се превърна в огледало на ръководството и в хроникьор на неговите победи и успехи;

– И най-важното: недопустимо е всеки, който разсъждава различно от ръководството, да бъде обявяван за кариерист, враг и неспособен да мисли далновидно човек.

Затова напускам СБП.

Напускам го, защото твърде много обичам това, което беше СБП и съм дълбоко разколебан в това накъде върви и какво ще бъде. Напускам го седмица преди Общото събрание, на което ще бъде избран нов председател на СБП, за да не бъда обвинен, че тъкмо изборът на Събранието е предизвикал това мое решение.

Напускам СБП и заради това, че като отказах наградата „Георги Братанов”, се надявах, че знакът ще бъде разчетен. Уви, това не се случи.

Преди няколко дни споделих с мой приятел поет намерението си да напусна и го помолих да ми посочи една причина, заради която да не го направя. Той ми отговори: „Остани заради миналото на Съюза”. Е, приятелю, напускам точно заради миналото. Макар че с ръка на сърцето казвам: миналото невинаги е било светло и вдъхновяващо.

Подозирам, някой ще ме обвини, че разбирам твърде тясно функциите на СБП. Но приемам този грях.

Оставам с надежда, че в други времена нови книги и стари кафенета могат да ни съберат заедно. Боя се обаче, че надеждата ми е плаха. Ще повторя пак: СБП е кафенето със своите талантливи книги, талантливи чаши, талантливи приятелства и вражди. Останалото са медии, книжарници, читатели, интернет, Фейсбук – но това е нещо съвсем различно.

14.11.2016 г.
София