Защо не виждаме културата на площада

1878 година е важна за нас. Тогава приключва една война между Русия и Турция, в резултат на която името България отново се появява на политическата карта на Европа. Други едни процеси след тази година, обаче, са много по-интересни за мен като човек, интересуващ се и занимаващ се с култура.

В първите години след Освобождението две страни си поставят интересната задача да изкарат българския народ от сферата на културно влияние на Ориента. Те си знаят по какви причини, едва ли е било от едното благородство, но е било в наш интерес. Русия и Австро-Унгария. Най-късно някъде след 1885-а Русия минава на заден план и Хабсбургската империя прави всичко по силите си да вкара Европа в нашия бит. По онова време Чехия, която е била част от австрийската империя, изпраща стотици свои кадри в различните сфери у нас, като най-значими са постиженията им в сферата на културата. Дори представителният български симфоничен оркестър е създаден от чех. Да не говорим за духовите школи, военни оркестри и прочие. И това продължава до края на ПСВ.

След разпадането на Хабсбургската империя през 1918 година, нейното място на културен и политически пазител на България е заето от Германия. Културата ни пак печели от това. Гостувания на немски опери и театри, неколкократни гостувания на Берлинската филхармония, гастроли на някои от най-големите за времето си немски (а и на немските съюзници) артисти. И това продължава до края на ВСВ.

Царският военен симфоничен оркестър (днес Софийската филхармония) на гастрол в Будапеща, юни 1942 г.:

След 1945 година Европа е разделена от победителите и България попада под влиянието на СССР. С други думи – обратно в ръцете на Русия. Политическия строй няма да го коментирам, ще оставя това на учените. В културата се засилва руският модел – одържавява се всичко, което се счита за перспективно, и държавата, под руско влияние, започва да изсипва пари в културата – за разлика от преди, вече съвсем директно и целенасочено. Държавни театри, оркестри (по-късно филхармонии), опери, балети, фестивали и т.н. Гостуват всички големи артисти и композитори от източния блок. По много пъти. И това продължава до края на Студената война.

Зала „България“ през 1950-е:

Вътре… Снимка: Василка Балевска/Архив на Софийската филхармония

И отвън. Снимка: Архив на Софийската филхармония

България след 1989 година тръгва по нов път, който ще бъде квалифициран от бъдещите историци. САЩ имат основно политическо влияние у нас, но освен тях все по-голямо влияние има ЕС (с апогей през 2007-а), както и в някаква остатъчна от преди икономическа степен – Русия.

След 1989-а за първи път от 600 години никой не проявява интерес за културно влияние у нас. Има някакво такова от САЩ, но то в голямата си част не е резултат от американска политика, а реакция на българското общество към страната, която в продължение на десетилетия е била символът на демокрацията и свободата. Поради тази причина у нас навлиза не толкова „високата“, а по-скоро уличната американска култура (напр. рапът).

Основната култура, която избуява у нас след 1989 година, обаче, се оказва онази, срещу която са се борили Русия, Австрия (вкл. до 1918-а Чехия и Унгария) и Германия в продължение на повече от 100 години. И основният музикален стил, а впоследствие и начин на мислене, изразяване и живот у нас става попфолкът. В който няма нито поп музика, нито фолклор. Един видоизменен до неузнаваемост ориенталски модел, загубил чара на своята оригиналност и придобил гротескни черти в своята нова българска действителност.

Това е, което успяхме да постигнем сами.

В последните седмици сме започнали да търсим отново себе си. Кой с протести, кой с размисъл пред книгата. Търсим нещо, но не знаем какво. Но по-важното е, че много от нас, макар и бавно, забелязват, че се отдалечаваме от Европа. И едни възприемащи се за интелектуалци питат през последните седмици – къде са музикантите, защо не са по протестите. Успяха с подобни призиви да раздразнят обществото, което започна да нарича артистичния свят с различни изрази, най-милият от които е „паразити“. И започва да си задава човек въпроса каква е била целта на „патриотичните“ постове срещу собствените колеги. Впрочем, аз видях доста музиканти по протестите, които се борят за своето загубено достойнство, отнето им през последните 30 години – не само от управляващите, но и от медиите, и от неглижирането от страна на същото това общество, което сега пита къде са. Там са. Много от младите са на площада. Но хората не ги виждат. Защото културата на новото време е чалгата. Попфолк певиците ги видяхте, нали? Нищо, че бяха само веднъж.

И понеже съм музикант, да припомня думите на Стефан Цвайг – Европа свършва там, където свършва класическата музика.

Вие кога бяхте за последно на концерт?

* Диригент и директор на Софийската филхармония.