Защо обичаме есента? Заради Жана

Защо обичаме толкова много есента? Един от отговорите на този въпрос формулира преди дни Явор Гърдев в Народния театър – „Жана“ от Ярослава Пулинович, със Светлана Янчева в главната роля. 

Първата ни трупа започна сезона с красив спектакъл и фантастична игра. Представление, което със сигурност няма да се хареса на масовите зрители, но точно това го прави особено ценно за някои отломки от родната публика. Прочитайки руската преса, българската критика предварително отписа „Жана“ и я хвърли в сапунената мелодрама. Гърдев обаче отново е успял да изобрети представление за най-претенциозните ценители на театралното изкуство, което отделя с черта почитателите на театралния кич. Ако поклонниците на телевизионните комедианти се объркат и влязат на това представление, те със сигурност ще побързат да излязат – има ли обаче по-голям комплимент за трупата?

„Жана“ е платно, на което Явор Гърдев е рисувал пестеливо, за да предостави щедро възможността на актьорската трупа да живописва. Светлана Янчева разгръща зловещия облик на богата бизнес дама, която фиксира околните като кобра преди да нападне. След като я изоставя по-младият й любовник, общуването с нея става отрова. Липсата на младия мъж тя компенсира със случайни връзки, поръчва си дори момчета на повикване, принуждава подчинените си да участват в домашните й оргии…

Жана се опитва да изтръгне съчувствие дори от момчета на повикване.

Светлана Янчева показва в какво се превръща жената, когато й липсва нежност. Играта й е студенокръвна, държи ни между зъбите си до края на представлението. Янчева е като буца лед, вероятно много по-корава, отколкото е била в представите на авторката Пулинович. Омразата й се пропуква единствено, когато очаква любов, внимание, състрадание.

Жестокостта на Янчева натоварва, защото виртуозната й игра въздейства сякаш Жана е реална личност. Публиката се усеща като част от тягостния й живот, защото спектакълът е в камерната зала на Народния театър, а там зрителите стоят на метри от актьорите, те са като част от обкръжението на героите.

В ледените прегръдки на Жана попада Виталий на Владимир Пенев – добре почерпен и весел, дошъл да се позабавлява без задръжки извън семейното ложе. Всеки жест в любовната им сцена не е случаен – грубоватият и дистанциран в началото танц, ръката на кръста, после другата на рамото – Виталий постепенно опитомява дивия хищник. И тук може би спектакълът щеше да приключи по живо, по здраво, ако гостът не беше заспал преди кулминацията…

Този откъс е може би най-ценният в това представление, защото гостът дава надежда на Жана, успокоява вкочаненото й същество, човешкото у Жана се показва. Но пиянското веселие на Виталий го хвърля в друга крайност – в страданието, което преживява, изповядвайки пред Жана своите провали.

Пенев притежава забележителен актьорски чар. С майсторството си на сцената той успява да предаде на публиката естествената си жизнерадост, чувството за вечен празник, но и да овладее сетивата й – онези, които ни теглят към това изкуство, придават му дълбок смисъл, карат ни да обичаме есента заради новия сезон в театъра и вероятните срещи с виртуозна игра, подобна на неговата.

Спектакълът има върхове и спадове. Но хубавото е повече. Явор Гърдев умело е използвал нешлифования Мартин Димитров, за когото това е втори спектакъл с този режисьор, след като влезе на мястото на Иво Аръков в „Козата или Коя е Силвия?“

Сценографията и костюмите на Татяна Димова са като черно-бяла графика, която носи усещане за студ и мрак. Зловеща метафора е леглото на бизнес дамата, което в една от сцените се превръща в гроб. Единственото цветно петно в постановката и в живота на Жана е оставено в тясната квартира на изоставилия я любовник и неговата бременна любима. Същите, които по-късно се нанасят заедно с новопоявилото се същество в дома на Жана.

Жана прибира изменилия й любовник с младата му жена. Неподвижната й фигура е като клетка за вулканичните страсти у нея.