Защо отново, Господи?

„Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев, режисьор Маргарита Младенова, сценография Никола Тороманов, музика Асен Аврамов, в ролите: Деян Донков, Рени Врангова, Христо Петков, Иван Бърнев, Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Теодора Духовникова, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Христо Ушев, Благовест Благоев, Илиана Коджабашева, Стефания Колева, Павлин Петрунов, Лилия Гелева, Калоян Трифонов, Неда Спасова. Народен театър „Иван Вазов“.

За тази постановка навярно ще се говори много и в широк регистър. Най-напред – за качествата й. Първото, заковаващо зрителя, е виртуозната сценография на Тороманов. Грандиозният конус, рогът, избълващ и поглъщащ действието и носителите му, и заедно с това центрофугата, която ги завихря, противопоставя и събира. Успоредно с нея – силната работа на Аврамов, не само задаваща ритъма на спектакъла, но и аргументираща историческата му неисторичност: удържаща измеренията му. В тази рамка – актьорите, повярвали в себе си, отиващи понякога до предел на възможностите си. Без да ги равнопоставям, твърдя, че за дефицити тук не може да се говори. Справедливо би било обратното. Над всичко това – Маргарита Младенова, впрегнала богатия си опит, мощния си професионален потенциал, която споява всичко в едно „екстатично действо“, измайсторява ключа за задвижването на цялото.

Ключ към какво?

Към пиесата на Стефан Цанев, завършена през 1969 г. и паднала временна жертва на кулминиралата през тази година партийна параноя, припознала осмиване на тогавашни политически лица и реалии.

Претенциите на Цанев са по-мащабни. Той иска да проповядва дух на непримиримост срещу деспотизма, да отстоява ереста срещу ортодоксията. Изборът му пада върху еклектичната философия на богомилството (раздуто от партийно верните историци точно през 60-те), противопоставена на официалното християнство. Че Цанев се разминава с автентичното богомилство, като при това не разбира и не познава Православието, може да се напише том. Но то не е съществено. Той загърбва историческите и доктринални факти, за да отстоява социалната и политическата „еретичност“ изобщо, препоръчвайки сам себе си за „еретик“.

Над пиесата грее ореолът, сложен от Георги Марков с един от последните му текстове. Той, изглежда не знаейки за четирите й постановки през 1978 г., експлицитно пренебрегва пиеси на Пейчев, Русев, Радичков, Радоев, за да обяви забранените „Богомили“ за „най-хубава българска пиеса“ заради „духа, който дири обновление“ и „стълкновенията между идеите във всички времена“.

Списание „Народен театър“ от септември/октомври 2015 препечатва текста „с незначителни съкращения“. Ако ползваме един и същи ръкопис, частично съкратено е и следното:

„Макар че не е партиен член, Стефан Цанев е убеден комунист-идеалист. С това му убеждение е пропита цялата му поезия и той използува процеса срещу богомилите за защита на собствения си идеализъм и, предполагам, на остатъците от вяра, които все още се крепят в душата му.“

Не ме интересува думата „комунист“, а наблюдението, че отстояването на идеализма става в рамките на едната „вяра“, тоест, на една и съща идейна парадигма.

Ерес има само при завършена доктрина, ереста е вътрешна опозиция. Този е хоризонтът и на Цанев, най-лесно доказуем чрез отношението „истина-вяра“ в текста му: те ту се противопоставят, ту се редополагат, ту се отъждествяват. Наистина, парадигмата на Цанев е исторически широка: християнството също е било ерес, а Христос просто поема поста от старите богове. Ако има нещо вечно, това са злото и борбата срещу него, в която се и таи всичката надежда. Доброто не се предвижда, защото реалният свят (всичко видимо и тленно) е създаден от дявола, а само душата от Бога. Бог не прави (уж) нищо в този свят.

Духът следователно се оказва опозиция в програмата, зададена от все едно и същото неотменно зло. Оттук идва величаенето и оплакването на някакъв дух без тяло (какъвто впрочем няма), тоест непроменящ света „дух“ – негов „морален коректив“. Идва проповядването на изцяло „вътрешно пречистване“, на стерилна, чисто мисловна и вербална съпротива срещу несправедливостта в системата по нормите на системата. Позволената непримиримост. Позицията на легалния мрънкач срещу официалната власт, ставаща за интелигентско самооправдание и за нищо друго. Неслучайно обилна тема е „оставането в историята“, каквото и да значи то.

Затова, вместо за сблъсък на практически парадигми, Цанев говори за „борба на идеи“. В пиесата му това изглежда така: върху фона на едната доктрина един присъщ й фанатизъм застава срещу друг присъщ й фанатизъм. Канонизиран цитат срещу канонизиран цитат, декларация срещу декларация. Няма диалог и дебат, а още по-малко алтернатива. Няма откъде да има промяна. Защото Цанев проповядва безостатъчен фатализъм (от стоически или Енгелсов тип): вътрешната необходимост на системата неизбежно довежда до предвидимите и затова осъзнати резултати. На това отгоре се внушава, че политическото сякаш изцяло изчерпва съществуването в света: то противостои на духа, но и е единственото, което го стимулира, прави го „действителен“.

За Цанев „демокрацията е интелектуална идея, тя е измислена, не е естествена“. Затова въпросът „докога“ е безсмислен. Завинаги. Завинаги „естественото“ деспотично зло ще мутира в разни форми, неговата „система“ ще пребъдва. Надеждата за някакъв изход от нея се слага в ръцете на „Бога на отмъщенията“, който да унищожи нечестивите. Цитирайки началото на Псалм 93 като рецепта (нищо, че богомилите отричат Стария завет), пропуска се неговият втори стих: „Стани, Съднико на земята, дай отплата на горделивите“. За да не излезе, че Бог все пак действа в историята, че неговата сила е актуална в света; че духът може да бъде действащ в света и историята.

През 1978 г. Симеон Димитров видя тези дефицити и сложи в центъра Презвитер Козма, единственият, виждащ пробойните в цялата система с двете й страни, давайки ролята на тогава шеметния Богдан Глишев. Те направиха постановката паметна. Маргарита Младенова се придържа по-стриктно към замисъла на Цанев. При нея ядрото е властта, мутиращият „вечен Борил“, при което алюзията и с текущия политически управник води до публицистично поевтиняване.

Младенова има обаче доста по-висок социален хоризонт от Цанев. Вижда се вътрешната й съпротива към базата на текста, когото поради това чете като „поетическа гротеска“ и „политическа гротеска“ едновременно. Но поетическо и политическо не са тъждествени, включително за Младенова. Конвергенцията им води до ущърбност и в едното, и в другото, до липси на пълнота, белязващи спектакъла.

Инвестираният талант и професионализъм прави постановката гледаема и я слага над средната ни театрална продукция. Пита се само какво налага реанимирането на този текст?

Източник: в. „Култура“