Защо си запушваме ушите за фактите

Решението на британското британското правителство за нахлуване в Ирак е взето прибързано и неадекватно на базата на грешна информация и тайни уговорки – така могат да бъдат обобщени най-накратко изводите от представения миналата седмица доклад на сър Джон Чилкот за участието на Великобритания във Войната с Ирак през 2003 година. Докладът обаче е само повод (и пример) за една много характерна и опасна човешка склонност.

Обичаме да мислим, че нашите убеждения се базират на доказателства. В крайна сметка не е ли това отличителният белег на рационалността? Когато до нас достигне информация, която сочи, че трябва да променим мнението си, ние го променяме.

Променяме ли го наистина?

Представете си експеримент, за който са наети две групи хора. Участниците в едната са категорично за смъртното наказание. Те са силно емоционални по темата и публично подкрепят най-тежкото наказание. Участниците в другата група са твърдо против, ужасени от „държавно санкционираното убийство“.

На двете групи са показани по две досиета. И двете са впечатляващи. Съдържат многобройни материали и подкрепени с изследвания доказателства. Но в първото досие са събрани доказателства в полза на смъртното наказание, а във второто – против.

Бихме могли да предположим, че изправени пред противоречащите си доказателства и двете групи ще стигнат до заключението, че прилагането на смъртното наказание е сложна тема с много аргументи за и против. Бихме могли да очакваме и че между възгледите на двете групи ще има леко сближаване. Всъщност се случва точно обратното – те стават още по-поляризирани.

Впослествие, когато обясняват позициите си, защитниците на смъртното наказание разказват колко впечатлени са останали от досието с материали в полза на техните възгледи. Доказателствата са били точни, многобройни и неоспорими. Колкото до другото досие – е, то им се е видяло калпаво съшито, пълно с пропуски и слаби аргументи.

В групата срещу смъртното наказание стигат до противоположните заключения. Те не само не се съгласяват с изводите. Те намират (неутралната) статистика за невпечатляваща. След прочитането на еднаквите материали, двете групи не сближават позициите си, а укрепват още повече различията си.

Този (и още десетки други експерименти) разкриват как филтрираме информацията, която предизвиква нашите дълбоко вкоренени убеждения и възгледи. Ние използваме поредица от последващи маневри, за да преструктурираме всички факти, неудобни за първоначалната ни позиция. Поставяме под въпрос верността на доказателството или морала на хората, които са го представили, или мотивите им, или каквото и да е. Колкото повече се поява нова, предизвикателна за нашата гледна точка информация, толкова по-креативно търсим нови обосновки и още по-здраво се вкопчваме в първоначалните си убеждения.
Тази склонност се нарича когнитивен дисонанс.

Можете да видите отличителните белези на когнитивния дисонанс в подготовката за и последиците от войната в Ирак. Докладът на Чилкот отправи остри критики към правната консултация, липсата на надзор над кабинета и следвоенното планиране и политика. Но нека се съсредоточим върху начина, по който основните доказателства, използвани за оправдаване на войната – а именно: наличието на оръжия за масово унищожение – серийно се преформулират.

На 24 септември 2002 г., преди конфликта, Тони Блеър произнася реч, в която категорично заявя:

„Неговата програма за масово унищожение [на Саддам Хюсеин] е активна, подробна и развиваща се… той разполага с планове за използване на оръжията, които могат да бъдат активирани в рамките на 45 минути…“

Проблемът в това твърдение е, че армията на Саддам не използва такива оръжия, за да отблъсне западните сили, и първоначалното търсенето на оръжия за масово унищожение не откри такива. И все пак Блеър не промени позицията си според това – той преформулира доказателствата. В реч пред Камарата на общините, той каза:

„Има буквално хиляди места… но чак сега, специалните екипи… ще бъдат в състояние да си свършат работата правилно… аз не се съмнявам, че те ще намерят най-ясните възможни доказателствата за наличието на оръжия за масово унищожение.“

Така че за Блеър липсата на оръжия за масово унищожение не доказва, че такива действително няма. Вместо това, тя показа, че инспекторите не са търсили достатъчно усърдно. Нещо повече, той е станал по-убеден в съществуването на оръжия за масово унищожение, а не по-малко. Дванадесет месеца по-късно, когато специалните екипи така и не са намерили оръжията, Блеър все още не може да приеме, че те не са били там. Вместо това, той настоява в реч, че „те може да са били отстранени, може да се били скрити, може да са били унищожени“.

Така че днес причината за липса на доказателства за оръжия за масово унищожение в Ирак вече не е недостатъчното време за откриването им, или неадекватността на инспекторите, ами защото иракските войски са ги унищожили. Но и тази позиция скоро се оказва несъстоятелна. Докато отчаяното търсене продължава, става ясно, че не само няма оръжия за масово унищожение, но няма също и останки от тях. Иракските войски не са могли да ги изпарят. И все пак Блеър посяга към нова обосновка за решението да тръгне на война.

„Проблемът е, че аз мога да се извиня за информацията, която се оказа погрешна, но не мога, искрено казано, ни най-малко да се извиня за отстраняването на Саддам – каза той в реч. – Светът е по-добро място, откакто Саддам е в затвора.“

Този пример не е предназначен за аргумент срещу Блеър – целта му е да илюстрира ролята на когнитивния дисонанс. Наистина, когато прочетете доклада „Чилкот“, тази склонност, не само по отношение на оръжията за масово унищожение, се усеща на почти всяка страница.

Науката променя света, защото дава приоритет на доказателствата над убеждението. Решенията са подчинени на това, което ни казват данните. Проблемът е, че в много области на нашия свят доказателствата се ревизират за да станат по-удобни на убежденията – и трагедията е, че ние често не сме запознати с този процес, защото това се случва подсъзнателно. Забележително е, например, че никъде в доклада „Чилкот“ не се твърди, че Блеър е мамил съзнателно.

Когато така наречената Ислямска държава предприе широка офанзива в Ирак през 2014-а и страната бе на ръба на гражданска война, която коментаторите свързваха с нахлуването през 2003 г., Блеър откри ново голямо оправдание. Той посочи политиката на ненамеса в Сирия, която се бе сринала в своя собствена гражданска война. В статия, написана за личния му сайт, той казва:

„В Сирия само призовавахме режима да се промени, не предприехме действия и сега това е страната в най-лошо състоянието от всички.“

С други думи, той изглежда предполага:

„Ако сега положението в Ирак изглежда зле, то би било още по-ужасно, ако не бяхме нахлули през 2003 г.“

За нашите цели най-важното не е дали Блеър е прав, или не по този въпрос. Важното е да осъзнаем, че дори ако ненамесата в Сирия донесе мир, Блеър най-вероятно ще намери нови искрени оправдания за правилността на решението си за нападението над Ирак. Фактически той не само няма да се усъмни, а вероятно ще стане дори още по-убеден в собствената си правота.

Ето защо докладът „Чилкот,“ въпреки своята пълнота ще има малък ефект върху основните преценки на замесените във войната в Ирак. Както всичко останало, той просто ще бъде преформулиран.

Добрата новина е, че когато не забравяме за влиянието на когнитивния дисонанс, ние можем да се борим с тази тенденция и забележимо да намалим влиянието й, изкривяващо преценките ни. Това може да е най-важният урок от доклада „Чилкот“.