Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Защо спортува един голям български писател

Излиза „Моята Олимпиада” на Илия Троянов - за изкуството на спорта в над 80 дисциплини, лично изпитани от автора (откъс)

„Троянов успява поетично да стигне до същината на всяка една дисциплина“, пише „Цайт”. Снимка: Детайл от корицата - Защо спортува един голям български писател

„Троянов успява поетично да стигне до същината на всяка една дисциплина“, пише „Цайт”. Снимка: Детайл от корицата

Нова книга от Илия Троянов, българския писател, който живее в Германия и пише на немски, излиза на родния книжен пазар. Темата на „Моята олимпиада“ е доста по-различна от това, с което сме свикнали да свързваме творчеството на Троянов, автор на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ и „Власт и съпротива“.

В книгата авторът разказва как по време на олимпийските игри в Лондон през 2012-а решава да си постави предизвикателството да изпробва всяка една от летните индивидуални дисциплини. Целта му е да постигне поне половината от резултатите на златните медалисти. За период от четири години той се посвещава на тренировки в 80 дисциплини, като избира различни локации из целия свят – започва с триатлон в Германия, гимнастика и гребане в България, таекуондо в Хонконг, плажен волейбол в Рио де Жанейро, плуване в Шри Ланка, триатлон в Южна Африка, и преминава в търсене на философското значение на спорта. Състезава се срещу истински спортни майстори, но най-вече срещу себе си. Троянов се гмурва в особената субкултура на всеки спорт, доверявайки се на треньори от различни националности. Сред тях е и българският гимнастик Йордан Йовчев.

В книгата си, а и във времето, което е отделил за проучване и изживяване, Троянов успява да съчетае интелектуални и физически предизвикателства, да смеси спорта с литературата и философията, да изследва не преките, а вторичните, подсъзнателни и трайни ефекти от надпреварата с физическите ограничения на човешкото тяло.

„Моята олимпиада“ излиза в Германия през 2016 г. от изд. „S. Fischer“. Преводът ѝ на български език е на Алеко Дянков, един от утвърдените български преводачи.

„Като човек, чиито спортни занимания се ограничават до гледане на футбол по телевизията, искрено се възхищавам на всеки, който има достатъчно воля да практикува какъвто и да е спорт – казва Дянков пред „Площад Славейков“. – Затова и прочитът и преводът на „Моята Олимпиада“ на Илия Троянов ми доставиха огромно удоволствие. В тази книга, която описва 4-годишните му усилия да тренира 80 (осемдесет) индивидуални олимпийски дисциплини от програмата на летните игри, той не само въвежда читателя в техниките и особеностите на различните видове спорт, но прави и сериозен философски анализ на въпроса: Защо спортувам?

Всеки спортуващ, бил той аматьор или професионалист, в един момент се изправя пред този въпрос, независимо дали гони по-добри постижения, или просто го прави за собствена удовлетвореност. Троянов предлага своята гледна точка, като погледът му е пречупен през призмата на личния опит с дисциплини и спортове, които е упражнявал в колежа в Африка, в училищата в Германия, във Виена и Ню Йорк, както и на всички други места, където е пребивавал.

Изключително интересна книга за всеки, който не само следи спортните събития в интернет и по телевизията, а иска да научи нещо повече за мотивацията на спортиста.”

Отзивите в немската преса за „Моята Олимпиада“ също са повече от възторжени.

„Елегантността и бързината са същността на колоезденето по писта, пише Троянов. Това отличава неговата олимпиада от конвенционалните книги за спорт: той успява поетично да стигне до същината на всяка една дисциплина. Пътешествия из етимологията, културната история, физиката, науката за храненето и методологията на тренировките с елегантна небрежност обогатяват разказа за себепознанието“, пише критикът Кристоф Симес в „Цайт”.

„Това е класически билдунгсроман. Един човек опознава себе си“, отбелязва Фолкер Видерман от „Шпигел”.

Оценката на една от най-големите немски медии – „Франкфуртер алгеймане цайтунг” – гласи:

„Разказът за преживяванията на Троянов (…) не е самонадеян, а възхитителен. И той веднага се завръща – споменът за този уникален аромат, който спортните зали навсякъде притежават“.

„Един уникален самостоятелен спортен експеримент – със съответния литературен успех“, обобщава Кати Зали в предаването „Аспекте“ по Це Де Еф.

Предлагаме ви откъс от „Моята Олимпиада”, предоставен от изд. „Сиела“.

Който се носи по водата като парче дърво, лесно ще се научи да плува. Водата е противоречиво предизвикателство. Колкото повече сила прилагаш, толкова по-силно съпротивление създаваш. Който движи ръцете си по-бързо или по-силно, само хаби енергия, както доказа Ерик Мусамбани от Екваториална Гвинея на Олимпиадата в Сидни, където едва не се удави.

„Най-бързите плувци правят най-малко движения“, гласи един от постулатите на учението ТП.

Един средно добър плувец използва само три процента от силата си, за да се движи напред, докато при Майкъл Фелпс процентите бяха девет, един сравнително висок коефициент, тъй като професионалните атлети извън басейна са „само“ с двайсет на сто по-ефективни от хоби спортистите.

В часовете по плуване в училище се концентрирахме върху торса и краката, упражнявахме се с плавници и пулбуй, за да подобрим движенията на ръцете и краката. Сега обаче тялото ми е разделено отвесно на две части, а плуването ми се преподаваше като серия от фази на плъзгане, прекъснати от въртене, заради което тялото в повечето време лежи странично във водата, подобно на лодка с лек крен. Ръцете, водени от лакътя под остър ъгъл, се изтеглят напред – по думите на Юлия „все едно подлакътницата е ампутирана“, – за да улеснят тази ротация.

Самите ръце се превръщат в нещо като куки, които забиваш във водата, за да се издърпаш напред.

– Това е като терапия, както ми каза веднъж един клиент – отбелязва Юлия.

Ръцете се изпъват колкото се може повече и чакат там, за кратко, но търпеливо.

– Какво правиш между отделните движения е по-важно от това как извършваш самите движения.

Дланите се плъзгат във водата, все едно ги мушваш в ръкав, безшумно и без да вдигат пръски.

Понякога наистина на човек му просветва. Изведнъж се нося във водата, като че ли съм с перка. Чувството не е като да плуваш, а като да се носиш във въздуха. Колкото повече усещам въртенето, толкова по-малко разпознавам лекотата на собственото си тяло.

За съжаление, някои прозрения се забравят. През следващите дни работя с помощта на различни упражнения по моето усещане за вода. Понякога търсеното чувство се появява изневиделица, друг път изобщо не го усещам, независимо от това колко точно изпълнявам движенията. Вкъщи отново и отново гледам видеото на плуващия Шинджи Такеучи, главния треньор на японските плувци, с надеждата да науча неговите перфектни движения.

Следващият етап е дишането, което за много нетренирани плувци е най-големият проблем при свободния стил. Научавам, че „издишването е по-важно от вдишването“. За пръв път го чувах, никой не ми го беше обяснил дотогава. Не липсата на кислород води до задушаване, а прекалено многото въглероден диоксид, останал в белите дробове. Затова било важно да вдишваш дълбоко и равномерно, но още по-важно било да не задържаш въздуха, а веднага да го издишаш, бавно и продължително.

Еврика!

Скоро вече плувам с изумителна издръжливост, досущ като съвременен Леандър, двайсет и пет метровият басейн в Хютелдорф е моят Хелеспонт, неоновата светлина е пътеводният ми фар, а Кримхилда е моята Херо. Плувах към миналото, назад през историята, до онази нощ, в която бурята изгасва фенера, по който Леандър се ориентира. Той се удавя, а Херо се самоубива.

Като любовник Леандър може да е бил изключителен, но не и като плувец. Античността е обичала водата. В Атина плуването е било част от основното обучение на мъжете. Некадърниците са били изритвани с пренебрежителното „Той не може нито да плува, нито да чете“. В Древен Рим е имало над осемстотин басейна, някои от които толкова големи, че побирали до хиляда плувци. В днешните големи европейски градове има в най-добрия случай една-две дузини обществени къпални.

Средновековието демонизира плуването, както и секса. То се смята за прекалено чувствено, прекалено подчинено на плътта, ненавиждащо духовното и съответно е дяволска работа. Плуването е една от жертвите на християнството. Чак през Ренесанса отново сме се върнали във водата. Макиавели на плуването е Еверард Дигби, написал епохалния си труд „За изкуството на плуването“.

През епохата на Просвещението човекът с плуването отхвърля строгите морални правила. Бенджамин Франклин калява тялото си в река Темза, времето на романтиката се потапя във водата. Най-известният плувец е лорд Байрон, накарал да му изкопаят басейн в подземието на неговото имение, там, където преди това монаси балсамирали трупове. Байрон плува навсякъде – в шотландски езера и Канале Гранде, прекосява и Хелеспонт, следвайки Леандър. „С това си постижение се хваля много повече, отколкото с всяка друга слава, била тя политическа, поетична или реторична.“ За Байрон плуването е важно колкото и сексът.

Неговите колеги, поетите Алджърнън Чарлс Суинбърн и Едгар Алън По, също са изявени плувци на дълго разстояние. По преодолява силните течения на река Джеймс във Вирджиния и се обижда, когато някакъв читател сравнява постижението му с онова на Байрон. Флобер, научил се като дете да плува във водите край бреговете на Нормандия, два пъти дневно скача в Сена, за да се охлади от писането. Уолт Уитман търси в плуването изцеление, за Пол Валери плуването е fornication avec l‘onde (сношение с вълните), а за Юкио Мишимае каляваща страст. Без плуването историята на литературата щеше да протече по съвсем друг начин.

(Хомо)еротичният момент преминава като червена нишка през цялата история на плуването.

„С наистина момичешки чувства често наблюдавах твоето красиво тяло, когато в Тун влизаше пред очите ми в езерото“, пише Хайнрих фон Клайст на пруския офицер Ернст фон Пфюл.

Трудно е да не се преклониш пред дългите и гъвкави мускули на плувците, макар че те са напълно наясно с тази своя красота и я показват, разтягайки снаги на старта, все едно водата изпълнява най-вече задачата на тяхно огледало. Ако мъжете можеха свободно да избират телосложение, сигурно биха взели това на плувеца.

Никак не учудва, че и Холивуд открива едва прикритата сексуалност на плуването. Във филмите с Естер Уилямс басейнът се превръща в многообещаващо поле за развлечения, в център на удоволствията. След грациозен скок Естер се отдава на водата, лудува в нея, показва чиста сласт, чиста радост. Връзката между вода и суша се осъществява чрез целувка, ако и да е ясно, че момъкът на ръба на басейна не издържа конкуренцията на водата.

„Във водата – казва Естер Уилямс веднъж – си освободен от тежестта и възрастта.“

След лятото на изучаването дойде есента на упражненията в Шри Ланка, където благодарение на фондация „Един свят“ имах удоволствието да прекарам три месеца в бунгало с басейн пред плъзгащата се врата. Басейнът беше само тринайсет метра, но не се налагаше да го деля с някого, който да нахлува в личното ми пространство. Изглеждащите толкова приветливо обществени басейни всъщност са бойни зони. Средно бързите плувци като мен са изтласквани към ръба от торпеда, а на пътя им се изпречват плацикащи се пенсионери. Има етикет, но едните не го знаят, а другите не го спазват. Дори и да се държиш предпазливо, може от време на време да предизвикаш агресивни реакции. Неминуемо в даден момент се доближаваш прекалено много до някого, което си е същински кошмар за всеки расист. Затова и сегрегацията в САЩ най-дълго се задържа в плувните басейни.

В Шри Ланка басейнът е изцяло мой. Опитвам се да преодолявам всяка дължина съвсем съзнателно, мислейки за някой определен технически аспект, върху коректното изпълнение на който се концентрирам. И виж ти, появява се радост от кроула, за първи път в живота си предпочитам кроул пред бруст. Водата гали кожата ми, усещам как се пристрастявам. Вечерно време очаквам с нетърпение плуването рано сутрин. Сутринта плувам в меката светлина на изгрева. Силуетите на палмите стават пластични, облаците се носят по първата светлина на деня. Плувам при всякакво време, дори и да има буря и да вали. Наслаждавам се, когато капките плющят по лицето ми. И всеки път се учудвам, че след един час не излизам изтощен от водата, а изпълнен с енергия.

Тази наслада обаче не може да прикрие определени слабости. Юлия, която чрез диагноза от разстояние се опитва да ми помогне, първо критикува движението на ръцете, а после и други неща:

„Помни, че трябва да вадиш ръката с лакътя напред от водата, лакътят води движението!!!

Движи го навън и нагоре (представи си дървена порта, която се отваря, и правоъгълния триъгълник, когато си гледан отпред, като правият ъгъл е в лакътя, между горната и долната част на ръката).

Движи лакътя нагоре и далеч напред (имай предвид, че тук е важен всеки сантиметър, тъй като извежда тежестта напред).

Гледай подлакътницата и дланта да висят отпуснато надолу, следвайки гравитацията (направо да „увисват“ на лакътя).

Гледай дланта да се потапя точно там във водата, където е лакътят на другата ръка.

Потапянето, завъртането и изпъването трябва да се слеят в едно движение, предизвикано от ротацията на хълбока (представи си пружина). Въртенето да е динамично и ритмично като при махало“.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах