Защо станах сътрудник на Държавна сигурност

Тази книга е мемоарна, но не засяга целия ми живот и дейност, а само дейността ми на секретен сътрудник на 14 отдел на Първо главно управление на Държавна сигурност, обхваща периода декември 1973 – май 1990 г. При това може да се нарече и извороведска – историческа, тъй като ще публикувам всички документи, включени в досието ми, което получих от Комисията по досиетата. Ще скрия в изложението, съгласно Закона за досиетата само имената на хората, с които съм работил и които са починали, а роднините им са заявили желание имената им да не се споменават. Макар че за хората от гилдията, особено по-възрастните, няма да бъдат никаква тайна въпросните имена.

А защо написах тази книга и публикувам досието си? Тя е отговор на най-често задавания ми въпрос – защо се съгласи да сътрудничиш. Отговорът е прост. Аз съм историк и винаги съм желал да бъда историк. Историята обаче (това се учи още в първи курс) се прави по документи. Само в Македония и отчасти в Румъния тя се смуче от пръстите. Съществува дори професионален израз: „Има документ – има история, няма документ – няма история”.

Какво означава документ? Всяко свидетелство, което дава информация за миналото. Документите се делят на два основни вида – писмени и археологически. С риск да обидя многобройните си приятели археолози, ще кажа, че този „източник” или „извор” (така се наричат понякога на професионален език документите) се смятат за второстепенен източник. Защото се тълкуват, а не разказват директно за събитията. Пример: Следи от пожар в Плиска не означават, че Никифор превзема столицата ни в 811 г. Хрониките не съобщават поименно името й в списъка на превзетите български градове от византийския император. Превзетият от Никифор „аул (крепост) на Крум” бил на 3 дни преход от Карнобат. А от Карнобат до Плиска е 150 км. Няма как пеша византийска армия през юли с боеве да премине три била на Стара планина от Карнобат до Плиска. Дневният преход при нормални условия на една армия в онази епоха е 22-25 км. Но археолозите и сега смятат, че следите от пожар в Плиска са свидетелство за превземането на града. А следите от пожар може да са резултат на стихиен пожар, възникнал от битов инцидент – обърната печка, повредена камина и т.н.

Писмените извори също се делят на множество подвидове. Те са:

1. Наративни – хроники, истории – белетристични и поетични съчинения;
2. Административни документи – укази, писма и т.н.;
3. Данъчни документи;
4. Разузнавателни доклади;
5. Пътеписи и научни изследвания;
6. Дипломатически документи;
7. Лична кореспонденция.

Разбира се, и тези документи не трябва да се преразказват дословно. Те още не са истинската история. Те са писани от хора, които имат определености – интелектуални, религиозни, народностни, служебни и т.н. Не може да очаквате византийска хроника да е обективна, описвайки война с България. Истината се извлича, както в следствието, съпоставяйки информацията от един източник с информацията от друг или други източници. Понякога един автор пише диаметрално противоположни неща. Има например един автор Прокопий в VІ век. Той пише официална история на император Юстиниан и жена му Теодора. В нея императорът е най-умният владетел от всички възможни. Печели победи на бойното поле, води правилна социална политика, изгражда хиляди крепости за защита на населението на днешните наши земи. А жена му – благочестива матрона, целомъдрена повече и от монахиня, занимаваща се с благотворителност в полза на болни и сакати.

Същият Прокопий пише още една книга, наречена „Тайна история”, в която Юстиниан е обрисуван като надут глупак, прахосващ държавния бюджет в скъпи и безсмислени войни и строежи на крепости, които лесно се превземат от варварите. А Теодора е долна пропаднала жена, чиято единствена работа е да прави секс с дворцовите офицери от охраната и да изразява съжаление, че женското тяло има само три отвора. Коя от двете визии на Прокопий за управлението на Юстиниан е вярна? Ето това е работата на историка.

Макар и появила се късно на научната сцена, българската историография бързо изчерпа наличните извори. Ясно бе, че нови източници можеха да се открият само в чужди архиви и библиотеки. Но в епохата, в която живеех, бе невъзможно, както правеха често старите ни историци (до 9.ІХ.1944 г.) да отида на свои разноски в чуждестранен архив. Или дори на разноски на института, в който работи един историк. В разгара си бе т.нар. Студена война и държавите от двете страни на Желязната завеса регулираха отношенията си с договори дори по тези архивни въпроси. Български историк можеше да попадне в чуждестранен архив за по-дълго време и да получи възможност да заснеме открити документи, само ако сътрудничи с ДС. Ето защо се съгласих. Бях убеден, че работата ми ще бъде полезна освен за мен и за нацията и държавата ни.

ГЛАВА І.
ДЕТСТВО И ЮНОШЕСТВО

Роден съм в Созопол на 3.12.1945 г. В тази година и до 1964-1966 г. Созопол беше, както се пее в една рокпесен на Георги Минчев, „малък град”, разположен на малък полуостров с около 300 стари, дървени, полуизгнили къщи, населени с 40-50 гръцки фамилии, жалък остатък от многолюдното (5000 души гръцко население на града, изселили се по спогодбата „Моллов-Кафандарис”) през 1925 г. и около 300 български фамилии, тракийски бежанци от с. Карахадър, Лозенградско, и Манастир, Дедеагачко. Няколко къщи на тракийски бежанци имаше и в квартал „Харманите” – там, където днес е т.нар. Нов град. Впрочем в Созопол вече има още по нов град – на следващия полуостров Буджака.

Баща ми, всъщност бе от с. Сатъкьой, Бунархисарско. В 1913 г., когато турците настъпили отвъд линията Мидия-Енос и започнали клането на тракийските българи, майка му и баща му са били заклани от турците. Баща ми бил на 9 месеца и е взет на ръце от леля Деспа (тя е била на 7 години) и заедно с брат си Илия на 14 години избягали от ятагана и през горите достигнали до Стара България. Настанили ги в с. Извор, Созополска община. Естествено, чичо Илия и леля Деспа – самите те деца, не могли да гледат татко и го дали в сиропиталище в Чирпан. Чирпанското земетресение в 1928 г. срутило сиропиталището и татко на 14 години се цанил в едно кафене в Бургас. То било собственост на бургаски евреин – изключително съвестен човек, който издал първата трудова книжка на татко. Помня я – с портретче на едно хлапе с каскет и няколко марки, с които е плащал осигуровките му. Евреинът препоръчал баща ми на един бездетен богат грък в Созопол, който го взел за чирак. Тук трябва да поясня една практика на созополските гърци. Интуитивно или научно, те са разбрали, че бракове в затворена общност водят до израждане (4-5000 човека не са толкова много) и гърци са взимали за чираци сирачета от околните български села. И ако се окажат работливи и почтени, ги осиновявали и ги женели за гъркинчета от познати семейства. В 1925 г. са останали впрочем само такива семейства, затова често може да прочетете некролози в Созопол: „Милтнад Ксенофонтов Станков” (или Червенков, Богданов и други български фамилии), тъй като децата запазвали фамилиите си.

Гъркът на баща ми бил доволен от него и вече се готвел да го осинови и булка му подготвил, когато баща ми направил „фал”. През 1940 г. отишъл с една дружина млади хора в странджанското село Веселие да жъне. Там се запознал с майка ми Анастасия, едно от десетте деца на дядо ми Георги, който имал 200 декара земя. Дъщерите раздавали храна на жетварите. Татко ми (весел и контактен човек беше) забелязал, че майка му сипва двойна порция. „Аха – казал си – тази ме харесва”. И я взел и светкавично се оженил за нея. Гъркът (Петрулис се казвал) го изгонил и татко и мама отишли на свободен наем. Татко постъпил в току-що основаната риболовна кооперация „България”, която цар Борис ІІІ основал, давайки 500 000 лева лични пари за сираци от войните. Целта му била да българизира риболова по Черноморския ни бряг, дотогава в ръцете на гърците. И успял – към 1944 г. кооперация „България” била водещата риболовна фирма в Черно море – имала 3 кораба, 24 таляна, магазини в Бургас, Пловдив и София, а също и консервна фабрика и 2 хладилни вагона. Получавали добри за времето пари. Аз малко съм закъснял да се появя на бял свят, защото баща ми естествено бил мобилизиран в армията. Военната бюрокрация го взела в кавалерията и му останал прякор за цял живот – Митко Кавалерията. Върнали го на корабите, но късно, прякорът останал. Дори за известно време и на мен ми викаха Малката Кавалерия. Същата грешка военните ще направят и с мен, но за това по-късно.

Всички в кооперацията – шефовете й живееха до нас, те бяха с леви убеждения и след 9.ІХ.1944 г. станаха комунисти при т.н. масовизация на БКП. С около 3 500 члена до 9 септември според историята, до края на месеца тя набъбнала до 200 000 човека. Баща ми никога не се е възползвал в своя или моя изгода от партийното си членство. Беше обикновен моряк – рибар с основно образование (до 7 клас). Имаше пет партийни наказания в партийната си книжка. Само за едно и също прегрешение. Псувал членове на екипажа, не можело и тогава пролетарий да псува друг пролетарий на етнос. Пролетариите трябвало да се обединяват, а не да се псуват и то на етнос.

Майка ми беше скромна жена, отлична домакиня. Известно време работи като работничка в бившата консервна фабрика „Славянка”. Взели се по любов с татко, поддържаха тази любов през целия си живот. Помня баща ми се запие с приятели и закъснее да се прибере. Майка беснее и стиска точилката, готова да му устрои страшен скандал. На вратата се чука, показва се ухилената физиономия на татко и ръката му стискаща голям локум на клечка. Татко казва: „Играх на карти и виж какво спечелих за тебе”. И й дава локума. Майка прихва от смях, хвърля точилката, лапва локума и го поема да го заведе до леглото, щото той едва стои на краката си.

Най-сетне след войната съм се родил и аз – в една стара гръцка къща на днешната улица „Вапцаров”, където сме живеели под наем. За мен са писали със снимка в тогавашен вестник „Народно здраве”. Бил съм най-тежкото бебе в България за 1945 г. 5 кг и 525 г. Майка ми въпреки политическата конюктура и мъж комунист ме е кръстила Божидар, тъй като 3 години не могла да зачене и сметнала, че съм Божи дар. Кръстила ме е светкавично в храма „Св. Богородица”. По нейни спомени съм хванал попа за брадата и съм ревнал гороломно, когато ме потопил в купела. Като са откъснали ръката от брадата му, в пръстите ми имало цял кичур косми. Когато пораснах, му се извиних.

Детството в Созопол мина в Стария град. Училището – хубава стилна сграда на два етажа на носа на полуострова е била построена в 1886 г. за българско училище в тогава преимуществено с гръцко население град. Българските семейства в града тогава са били само 25 и значителна част от децата им учели в гръцкото училище. Държавата, освен че построила училище два пъти по-голямо от гръцкото, назначила и шест учители, които през първата година учили само един ученик, през втората седем, третата тринадесет. Ей на се вика държавна политика в областта на образованието. Целта очевидно е била да се спре грецизацията на българите по Черноморието.

Държавата е помогнала на българите в Созопол и за църквата. Съгласно фермана за учредяването на Българската екзархия от 1870 г. Созопол останал извън границите й. Но созополската българска общност си построява през 1890 г. с помощта на държавата и българите от околните села разкошна църква – „Св. Кирил и Методий”. Изоставена след 1944 г., тя бе пред рухване към 2010 г., когато имах щастието си в качеството си на министър, отговарящ за вероизповеданията, да я реставрирам с 420 000 лв. държавни пари и да й подаря с лични средства икони и камбана. Любопитно е, че при реставрацията открихме под основния камък топка хартия, които се оказаха четири листа с имена на дарители. Реставрирани в НИМ, те сега са в рамка в църквата. На първо място са княз Фердинанд, областният управител, владиката на Сливен, в чиято епархия и сега е Созопол, и стотици селяни от околните села. Между тях и дядо ми Георги с първите си две деца – лелите ми Султана и Дукена. И един трогателен акт на християнско сътрудничество – въпреки обтегнатите тогава до крайност отношения между българи и гърци в Созопол, на един от листовете на гръцки език бяха имената на 20 дарители – гърци, все пак християнска църква се е вдигала.

Сега тази църква, която имах честта да спася, е главната катедрална църква на Созопол. Там се полагат през лятото мощите на Св. Иван Предтеча, открити на острова срещу Созопол.

Игрите на децата в Созопол не можеха да бъдат по улиците на града. Те бяха само три, гъсто застроени и нямаше къде да се играе. Играехме на бреговете на полуострова и скалите край брега. Освен обичайните за епохата игри на руснаци и германци, партизани и стражари, навярно от филмите, играехме на нещо, което по-късно като станах историк, разбрах, че е повторение на заниманията на възрастните в античния гръцки полис (град-държава). Децата в Созопол бяха самоорганизирани в три махали – Долна, Горна и Средна. Аз бях в последната. Античният полис Аполония е бил с демократично устройство – управляван е бил от правителство от девет архонти (министри), избирано от Народно събрание, формирано от всички мъже над 18 години в града-държава. Махалата имаше същото устройство. В бандата бяха само момчетата на възраст от 9 до 14 години. Имахме землянка, вкопана в стръмния бряг, гъсто обрасъл тогава с храсталаци. Основното занимание ни бе да строим „лодки” от дъски, които морето изхвърляше на брега при зимните бури. С тези грубо сковани корита (в буквалния смисъл на думата) през лятото се биехме с другите махали, начиная от 24 май. След манифестацията смъквахме белите ризи, червените връзки и черните панталонки и се хвърляхме в морски сражения – точно както предците са се биели с флота на съседния град-държава Месамбрия (Несебър), основен конкурент на Аполония (Созопол) в течение на 600 години.

Днес си мисля, че съдбата наистина предопределя жизнения път на всеки човек от най-ранна възраст. Иначе защо не някое друго дете, а аз на 9-10-годишна възраст събирах стари монети и парчета рисувана антична керамика, търкалящи се по ровините от дъждовете в стръмния бряг. Другите деца ми се смееха и викаха: „Тези пари не вървят”. А аз ги редях в един от ъглите на землянката на лавиците на една етажерка. Много страдах, когато при едно внезапно нападение на Долната махала „флотът” ни бе потопен, а землянката превзета, разрушена и ограбена. Отмъстихме им жестоко за този Пърл Харбър, но не открих монетите и керамичните фрагменти в плячката. „Пленниците” казаха, че са ги хвърлили.

През 1959 г. отидох да уча заедно с почти цялата момчешка банда в Механотехникума в Бургас – специалност „двигатели с вътрешно горене – корабни двигатели”. Завършвахме с квалификация „корабен моторист І степен”. Там ни „хвана” Морския клуб на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната). Комунизмът знаеше как да организира свободното време на младежите, за да не мислят за алкохол, цигари и дрога. ДОСО бе спортен клуб за военно-приложни спортове – подготвяше летци, парашутисти, ветроходци, плувци, леководолази. Аз, естествено, се записах за леководолаз, защото винаги съм искал, наблюдавайки морето, да знам какво има на дъното. Плувах като риба от 3-годишна възраст и бързо усвоих „занаята”, още повече, че курсовете и тренировките бяха във водите на родния Созопол. Бургаският залив още тогава бе много замърсен. През 1962 г. дори станах на националното първенство по подводен спорт републикански шампион за мъже, макар, че бях само на 16 години и ми дадоха звание „майстор на спорта”.

Но тренирайки под водата в Созополския залив се убедих в думите на Жак Ив Кусто, създателят на акваланга, че „най-големият музей в света спи под слънцето и морската пяна”. Морското дъно край Созопол тогава бе буквално застлано с антична и средновековна керамика, паднала или изхвърлена от корабите през последните 2600 години – толкова е възрастта на Созопол. С моя съотборник и съсед Петър Дунчев бяхме събрали 153 цели съда – амфори, ойнохоета, кани, хидрии от Античността и Средновековието, която бяхме наредили в мазето на новата ни къща в кв. ”Харманите”. Мама поведе люта битка с мен за мазето, тъй като нямаше къде да си тури бурканите със зимнината, а аз героично защитавах музея си, който показвах на колеги леководолази от София. Созопол тогава бе курорт на културния елит на София и някои от тях бяха и родоначалници на подводния спорт у нас – художникът Александър Денков, писателят Цончо Родев, юриста Милен Кънев и др.

В края на краищата въпросът с втория ми музей се реши от в-к „Култура”. Там излезе голяма статия срещу иманярството, което се е развихряло в този период. Статията завършваше с изреченията „А напоследък се разраства и подводното иманярство. Двама водолази от Созопол дори са си направили частен музей и приемат посетители наистина, без да продават билети”.

На такива статии се реагираше като оторизираните институции „проверяваха и вземаха мерки”. В Созопол нямаше още музей, затова реагира Бургаският музей и по-точно неговият директор проф. Михаил Лазаров. С пет милиционера той нахлул в къщата ни, конфискувал за радост на майка ми всичките ми грънци и по този начин освободил мазето за бурканите и си отишъл, записвайки имената ни.

След месец вече на училище в Бургас разсилният влезе в час и каза, че ни вика (мен и Петър Дунчев) завуча (така се наричаше зам.-директорът). Да те викне на аудиенция завучът бе по-страшно от това да те викне директорът или класната. При него се ходеше само при тежко престъпление. Той даваше присъди – намаляване на поведение, изключване и… бой с пестници. Имаше много здрава ръка – беше ковач по професия.

Какво беше учудването ни, когато само навъсено ни каза да отидем в музея, търсил ни оттам лично директорът. Отидохме. И там ни накараха да се подпишем на една ведомост по 453 лв. на човек – откупили съдовете ни. Четиристотин петдесет и три лева бе колосална сума през 1963 година. Баща ми бе със заплата 72 лв., майка ми с 55 лв. Аз живеех в Бургас с 5 лева седмично – по 30 стотинки бяха купоните за храна в мензата и останалите 3,50 лв. за дребни мъжки разходи – лимонада, биричка, толумбичка и боза с някоя съученичка.

По-късно проф. Михаил Лазаров, бог да го прости, ми разказа, че дълго мислил какво да ни прави. Той смятал, че става дума за двама яки 30-40 годишни водолази, а сме се оказали шестнайсет-седемнайсет годишни хлапета. И правилно решил, че вместо да ни търси наказание, да ни поощри, като замени конфискацията с откупка. Надявал се, че така ще ни вербува за каузата – нямало начин да не намерим и други „археологии” под водата, та да ги носим в музея. Разчетът му се оказа правилен. Намирахме и други грънци под водата и ги носехме в музея.

На Мишо Лазаров дължа много за развитието си като историк. Бях любознателен и питах защо например „това гърне е с остро дъно” (за амфорите става дума), а той ми даваше да чета специализирана литература. Така вместо за бутала на двигатели четях още като ученик сп. ”Археология”, „Известия на археологическия институт”, археологически монографии и сборници. Софиянци много ми помагаха да навляза в дебрите на археологията и историята, особено Александър Денков и Цончо Родев. Освен, че ме снабдяваха със специализирана литература, те ме „навиваха” да следвам история.

През 1964 г. трябваше да вляза в армията, за да отслужа задължителната тогава военна служба – 2 години в сухопътните войски и три години във флота. И тук военните направиха поредния си фал, както с татко. Всичките 36 момчета от моя курс в Бургаския механотехникум – корабни мотористи 1 степен, морски спортисти – водолази, плувци, ветроходци и т.н. ни взеха в командния пункт на летище Граф Игнатиево, който беше в гората, между летището и село Труд. А на катерите в базите в Созопол и Атия взеха момчета от Пиринско. Питал съм по-късно висши военни защо са се отказвали от готови моряци като нас, след като държавата е давала пари в ДОСО за подготовката ни, и те вдигаха рамене. А в ДОСО наистина имаше изключително скъпа техника. Аквалангите на клуба в Бургас бяха купени от Франция и бяха последен писък на техниката.

Както и да е. Любознателни момчета, ние бързо усвоихме радарите, радиостанциите и радиорелейките. Наблюдавахме небето над Гърция и Средиземно море. Бяхме бойно поделение – ако самолет наближи границата ни на 30 км, се вдигахме по тревога, а два дежурни изтребителя МИГ-21 се вдигаха да го посрещнат и го сваляха, ако влезе на 2 км в наша територия. Гърците и американците от VІ американски флот (с два самолетоносача „Форестал” и „Саратога”) знаеха вероятно това и на ден ни тестираха по 3-4 пъти, т.е. самолети идваха на десетина километра от границите ни, за да се вдигнем под тревога, но нито един път не я нарушиха. Нашите самолети също им правеха подобни номера с тази разлика, че бързо набиращите скорост МИГ-21, неусвоени още добре от летците ни (току-що бяха внесени) влизаха и в Гърция, и в Турция на няколко километра. Съседите изглежда не се притесняваха, защото само веднъж пратиха самолети да ги прихванат и то безуспешно.

Уволних се през късната есен на 1966 г. и светкавично подадох документи за работа в „Океански риболов”. В тази епоха работа в този флот бе мечта на всяко момче от крайбрежието. Океанският ни риболовен флот бе създаден в 1964 г. и до 1970 г. вече имаше 40 трихилядитонни траулера и 4 бази. С този флот България смяташе и успешно го прави до 1989 г. да експлоатира богатите рибни ресурси на Световния океан. Тези кораби ловяха 250 000 тона риба годишно, а от Черно море и вътрешните водоеми не повече от 10 000 тона годишно. Трихилядитонните кораби, немско производство тип „Тропик” и „Атлантик”, можеха да замразяват до 60 тона риба на ден и да произвеждат 5 тона рибено брашно от нестандартната риба.

Този флот неслучайно първо от големите ни предприятия загина още през 1990 г. Мисля, че унищожаването му бе едно от репарационните изисквания на победителите в Студената война.

В „Океански риболов” работих три години на корабите „Феникс”, „Албатрос” и „Чайка”. Риболовищата ни бяха пред бреговете на Намибия, Южна Африка, Нюфаундленд и Фолклендските острови. Ловяхме сардина, мерлуза (хек), скумрия, карас, скариди и какво ли още не. Част от рибата се продаваше в Африка, другата бе за българския пазар и струваше жълти стотинки.

На корабите не бе лесно. Всеки рейс бе за по 6 месеца, като корабите не излизаха на бряг. Те сами си произвеждаха прясна вода (12 тона на ден), в огромните ни хладилни камери можеха да вземат 80 тона храна, а и риба, раци и калмари, естествено, си ловяхме предостатъчно. На бряг излизахме само на връщане в Гибралтар да си похарчим валутата, купувайки „джунджафки” за роднините.

Това бе време на бурно развитие на търговските флоти на България. Освен Български морски флот и Океански риболов много кораби имаха и Български танкерен флот и „частните” компании „Тексим”, „Булет” и не знам още кой. Всички спираха в Гибралтар, защото там бе най-евтино и за зареждане с гориво, и за лични покупки. Някои английски търговци по главната улица „Мейн стрийт” бяха научили български и казваха: „Като дойдете следващия път в Гибралтарево (или Гибралтаревград), ще имам от стоката, която търсиш, а сега нямам”. Спомням си, че един от тях се казваше Маноло. Беше от смесен испаноанглийски произход, с британски паспорт, разбира се.

ГЛАВА ВТОРА
СОФИЙСКИЯТ  УНИВЕРСИТЕТ

През летните отпуски участвах в подводни археологически експедиции, които Михаил Лазаров започна да прави край Поморие и Созопол, и продължавах да чета все по-обилна професионална литература.

През пролетта на 1970 г. корабът ми се върна в Бургас и от огромна армия доброжелатели, начело с вече цитираните Цончо Родев, Александър Денков и Михаил Лазаров, бях убеден да кандидатствам история. Дипломата ми от Механотехникума бе 3,83 и смятах, че нямам никакъв шанс, но имах шестици на приемните изпити и балът ми стигна за Великотърновския университет. Записах се и цели 10 дни бях студент там. Признавам, че не ми хареса тогава – не толкова града, колкото университета. Тогава още нямаше този блестящ набор от преподаватели, които има сега, и ми бе малко тъжничко за ослепителната синева на океана. Още повече, че на седмия ден на студентския ми живот в Търново дойде бившия ми шеф механик от „Феникс”. Той формираше екипаж (щял да взема чисто нов кораб от Щралзунд, ГДР) и беше решил, че аз съм най-великия хладилен механик на света. Бях оправил за 2 часа една тежка повреда в хладилната инсталация, за която му съобщили, че за оправянето й са нужни поне две седмици. Не бях наистина велик механик, просто повредата не бе толкова сериозна, но какво да се прави – спечелил бях малко незаслужена репутация. И тъкмо почнах да се колебая, дойде съобщение от СУ „Кл. Охридски”, че съм приет с последните резерви и до другия ден до 12 часа трябва да се запиша, иначе губя мястото.

И отново си мисля, че наистина някой горе решава съдбата на всеки човек в ранна възраст. Само с 10-20 секунди се разминах с възможността вече да съм пенсионер от „Океански риболов” или някой друг български флот. Пристигнах пред Деканата на СУ „Кл. Охридски” – Философско-исторически факултет в 10 ч., т.е. два часа преди края. Пред вратата имаше не опашка, а тълпа от стотина души – викаща, тропаща по вратата, обиждаща се, блъскаща се. Отвреме-навреме вратата се отваряше, показваше се деканът (тогава доц. Стойко Колев), който ужасен, потен и разгърден махаше с ръце и викаше: „Отивайте си, записването свърши”.

Признавам, смути ме не толкова тълпата, колкото факта, че всички девойки, които трябваше да се запишат за студентки в тълпата, бяха над 185 см. И даже над 190 см. По принцип бях забелязал в Созопол, че летуващите софиянци са с 2-3 до 5-10 см. по-високи от моя набор в града, които бяхме средно моя ръст 1.75 см. Софиянци ни обясняваха научно този факт с това, че в следвоенните години в София е имало какво да се яде, дори от черна борса, а в Созопол не. Това е вярно – Созопол няма земеделска околност, но имаше много риба. Честно до десетгодишна възраст смятах, че основните храни в света са хляб и риба – мама знаеше 220 начина да сготви рибата. Помислих си, като видях тези върлини: „Докато съм бил в океана, софиянки съвсем пораснали. Тук няма да мога да си хвана гадже”. Откъде да знам, че са записвали цял баскетболен отбор, за да не се разсипе във факултета.

И… тръгнах да си ходя. Като по пътя почнах да търся листчето с телефона на шеф-механика си да ме впише в екипажния списък на новия си траулер. И видях насреща си по стълбите проф. Николай Генчев. Десет-двайсет секунди по-рано или по-късно нямаше да се срещнем и съответно нямаше да стана студент по история, а хладилен механик на океански траулер. Чисто нов – току-що спуснат на вода в корабостроителницата в Щралзунд, Германска Демократична Република.

Само че аз не знаех, че проф. Генчев е професор-историк, а че е знатен комбайнер, ожънал 1200 дка през юли и награден с ордер „Червено знаме на труда”. Историята е такава. В Созопол през лятото дойде да прави репортаж за списание „Младеж” журналистът Тома Томов. С него и дошлите с него приятели – по-късно разбрах, че това са Жельо Желев (бъдещият президент), Петко Симеонов и проф. Н. Генчев се запихме и като си тръгнахме от ресторанта, търкаляхме с Генчев кофи за смет по улиците. Милицията ни арестува и в кауша Генчев се развика: „Аз съм знатен тракторист-комбайнер. Ожънах 1200 декара и ми дадоха орден „Червено знаме на труда” и карта за почивка в Созопол. Ще се оплача в ЦК на БКП, в Политбюро. Лично на другаря Живков ще се оплача”. Началникът на созополската милиция – мой съученик от Механотехникума, слезе в килията ни и с измъчена крива усмивка ми каза: „Божо, вземай си събутилника и изчезвайте от тука, докато не съм се ядосал”. Отнесох Генчев до къщата си, където ни чакаха Жельо, Петко и Томата и изчезнаха с колата си към София.

Като видях Генчев, се ухилих и смятайки, че и той идва да се записва за студент (по линия на герои на труда), му казах: „Не ти ли е късно да учиш”. Той се разсмя и каза, че е професор във факултета и на свой ред попита: „А ти нали беше моряк, какво правиш тук”. Обясних му казуса, обясних му, че се връщам в океана, а той изрева, че съм кръгъл идиот, хвана ме за ръкава, вмъкна ме при декана и му каза, че ако не ме запише, най-вероятно ще ги разстрелям. Като моряк съм пренасял оръжие за Виетнам, Ангола, Алжир и Бифра, сигурно съм си скрил поне един пистолет и сега ще го извадя. Стойко Колев погледна документите ми и каза: „Що не се обади, бе, ти си напълно редовен” и нареди на една госпожа да ме запише. Попитах тези отвън какви са. „С протекции – каза деканът – кой от ЦК, кой от МВР, кой от БСФС (Български съюз за физкултура и спорт). Интересно, някои от лицата на ЦК и МВР не ги видях в курса, но на БСФС – баскетболистките, 2-3 футболисти, 1 каратист и др., всички влязоха.

Не знаех тогава, че съм имал още един късмет. А той бе, че малко преди есента на 1970 г. се е сменило поколението на т.н. „червени” професори с млади, професионално отлично подготвени специалисти. За какво става дума. В ИФ след 1944 г. на мястото на „прогнилите интелигенти – декаденти”, отгоре на всичко с „националистически” и дори „фашистки” убеждения, като Иван Дуйчев, Борислав Примов и др. бяха назначени набързо произведени в професори „наши верни червени другари” – най-вече бивши учители по история. Великолепен пример за това бе проф. Атанас Милчев, който публикува едно арменско тасче за баня от 1894 г., като тракийска фиала от ІV в. пр. Хр., а съпътстващия надпис на арменски език „прочете” като древногръцки надпис. Публикацията бе в супернаучното издание „Археология”. Целият университет се смееше, но какво от това.

Та някъде в началото на 1970 г. едно ново поколение млади историци, тогава асистенти и доценти, бе взело и досега по неизвестен за мен начин властта, вероятно с помощта на Людмила Живкова, в ИФ на СУ. Тогава бяха Ал. Фол, В. Гюзелев, Н. Генчев, А. Пантев, М. Лалков и др. Те четяха лекции и водеха упражненията. Бяха учени в истинския смисъл на думата с по 2-3 западни езика, старогръцки и латински, искрено запалени от мисията си да подготвят качествени историци за България. Бяха изключително смели в критиките на системата и въздействието й върху историографията (негативните страни, разбира се).

Основните уроци, които получихме и които са в основите на науката „история” в цивилизования свят, бяха: Историята се прави по документи – писмени и археологически. Има документ – има история. Историята не се изсмуква от пръстите – както става в някои „историографии” (Македония, Румъния). Тя е нещо, което се е случило и винаги за случилото се са останали някакви документи. Разбира се документите не бива само да се преразказват. Документите са писани от хора. Те имат определено интелектуално ниво, верска и национална определеност, персонални обвръзки с властимащите, а това определено оказва влияние върху изложението на текста в документа. Затова документите трябва да се подложат на т.н. историографски анализ и синтез и при всички случаи да се сравнят със съдържанието на други документи, описващи същите събития.

Преподавателите ни внушаваха, че българската научна историография е закъсняла с появата си на сцената на науката и всъщност началото й е едва от 20-те години на ХХ век. Тя все още не е издирвала всички оцелели документи за българската история (и писмени, и археологически) и това е задача пред бъдещите поколения историци, т.е. преди всичко пред моето поколение. Внушенията, които смятам и днес за правилни и валидни бяха: Няма нищо лошо да се преанализират и вече откритите документи (при анализа им от откривателите професорите Златарски, Ников, Мутафчиев, Филов, Миятев, Данов, Дуйчев са били допуснати много грешки), но истински големи резултати могат да бъдат постигнати само при откриването на нови източници или „извори”, както се наричат на професионален език.

Това ме възпламени да се насоча точно в това направление, т.е. да стана „изворовед”. Има такова направление в историографията, както има „архивист”, „археолог”, „епиграф”, „нумизмат”, „изкуствовед”. Е, аз реших да ставам „изворовед”. Предварвайки събитията с известна нескромност казвам, че станах. Открих в кариерата си много нови „извори”, които решиха десетилетни спорове в науката и осветиха много бели петна в историята ни. Но за това по-късно.

Започнах с тази работа още в края на първия семестър. Спомням си и точната дата 31.ХІІ. 1970 г. Естествено, откритието на нов „извор” бе в полето на археологическите източници. През тази година започна масираното проучване на траките, които бяха обявени за „третия компонент” в българската народност – първите два бяха прабългарите и славяните. Проф. Велизар Велков бе разкопал първата тракийска планинска крепост – Чертиград, край Етрополе. На лекция бе казал, че в крепостта няма културен пласт и няма некропол, т.е. кой знае какви данни от нея не бяха извлечени, но каза ни той – в страната има хиляди планински крепости, част от които са тракийски. Лесно се познават – тракийците, за разлика от римляни, византийци и българи, които използват хоросан, градят стените на крепостите си със суха зидария, т.е. без спойка. Иначе като всички крепости в България и тези са наричани „кале”, „градище”, „хисар”, „асар”. Та призова ни той, като си отидем през ваканцията да огледаме околностите на родните си селища – може да открием и по-пълноценни тракийски крепости.

Отивайки си в Созопол за Нова година, реших да огледам хълмовете на Меден рид – една обособена планинска верига, обграждаща Созопол от Маслен нос до Атия. Там имаме местности с име „калето” – Малкото кале, Лободово кале, Бакърлъшко кале и т.н. На 31.ХІІ.1970 г. денят бе слънчев, температурата 22° и рано сутринта с вярното ми куче Шарик (делиорманско гонче) поех пеша на път. По билото на Меден рид открих 4 тракийски крепости и още две в чертите на военни поделения. Особено интересна бе „Малкото кале”. Личеше си, че има дълбок културен пласт (3-4 метра), огромен некропол от стотици малки могилки и няколко големи, и светилище с форма на кръг от големи обли гранитни валции. Това бе очевидно столицата на тракийското племе скирмиани, което според Херодот обитавало тази планинска верига в VІ в. пр. Хр. Проф. А. Фол, когото повиках, огледа тази крепост и каза: „Това е като за учебник”. През следващите години там бяха извършени разкопки от Мечислав Домарадски и бяха открити интересни находки, които изясниха много неща около древната тракийска история.

Междувременно въпросните преподаватели реализираха една своя идея – студентите да се занимават с научна работа още от студентската скамейка. Това стана като създадоха НЕК (Научен експедиционен клуб). Студенти от различни вузове трябваше да открият, проучат и съставят първична документация на крепости, скални светилища, гробници, манастири, потънали пристанища и да публикуват тези проучвания. Под ръководството на проф. Иван Венедиков проучихме първоначално Източните Родопи, а след това Странджа и Сакар. Проучванията бяха публикувани в два солидни тома, издадени от изд. „Наука и изкуство” в 1976 г. Тогава бяха открити и Перперикон, и Татул, и „Глухите камъни”. Първият манастир, който проучихме, бе Лопушанския, а след това „Седемте престола”. Споменът ми от манастирите е смесен. Монасите имаха чудовищни запаси от вино и ракия, които охотно споделяха с нас. Такива сутрешни главоболия не съм имал никога преди това (а и след това) в живота си.

Подобен случай имахме и в Странджа. Една от групите се завърна в базовия лагер с кашон мента, бутилирана в 1952 г. Селото, където била в хоремага, се обезселило и не могла да се продаде. Изпихме я вечерта, мешайки я с бира. На сутринта всичко ни бе в зелено – коварно питие е ментата. През деня открихме огромна тракийска крепост на хълм над село Младежко. Решихме, че това не е обикновена крепост, а тракийски град, и го кръстихме Ментополис. Може още така да си върви в научната литература.

За да има къде студентите да публикуват изследванията си, възстанових едно периодично издание (годишник), излизало в началото на ХХ век – „Студентски проучвания”. Успях да издам четири тома, а след като завърших университета, то бе поето от днешния професор Васил Николов. Той успя да издаде още два тома. Освен в „Студентски проучвания”, имах публикации и в списанията „Векове”, „Археология”, „Етюд балканик” и др.

ГЛАВА ТРЕТА
ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Паралелно моите професори изглежда са убедили не само нас, но и покровителстващата ги Людмила Живкова, също тяхна ученичка, че издирването на нови извори за българската история е приоритетна задача за историографията ни, че основната им маса е в чужбина и затова би било полезно в тази дейност да се включи Българското разузнаване – така, както е било преди 9.ІХ.1944 г.

Както научавам едва в наши дни, през 1973 г. е създаден т.нар. ХІV отдел в Първо главно управление. Под това се крие днешната Национална Разузнавателна служба или по-простичко казано Българското външно разузнаване. Основната й и единствена задача е издирване на нови документи за българската история. Не знам на коя дата е създаден отделът, но на 23.ХІІ.1973 г. в апартамента ми рано-рано цъфна офицер от службата, който ми предложи да се включа като секретен сътрудник, т.е. бил съм един от първите вербувани. Има си хас – от документите по проучването си личат хвалби, от които и сега ми се червят ушите. Не било имало такъв студент в последните 10-15 години, с десетина научни публикации още като студент и т.н.

Тук трябва да обясня защо посрещнах спокойно предложението на Българското разузнаване да издирвам извори за историята на България, ставайки част от него. Защото вече знаех пак от моите преподаватели, че историята освен наука, носеща познание за миналото, задоволяваща естественото човешко любопитство, е и аргумент за права. Аргумент за права на всяка държава и на всеки народ върху определени спорни територии и определено население. На много историци, включително и на мен, тази функция на историята не ми харесва, но това са жестоките реалности на света, откакто съществува. Най-старият пример за който се сещам е от 1205 г., когато кръстоносците обясняват на цар Калоян, че са завладели Византия, защото са потомци на древните троянци на Еней и са дошли да си върнат отнетите от гърците земи. А най-пресният е анексията на Крим. Русия доказваше чрез историята, че полуостровът е бил винаги част от Русия и е предаден от Хрусчов на Украйна едва през 1954 г. Както и че населението му е преобладаващо руско.

България също е отделяла огромно внимание на тази функция на историята. Националната доктрина след Берлинския конгрес е била обединението на всички земи на Балканите, които са били част от държавната територия на България и са населени и през 1878 г. преимуществено с българи, да влязат един ден в границите на Българската държава. За това българските историци събират, анализират и публикуват усилено сведения за българския характер на Одринска и Беломорска Тракия, Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Северна Добруджа – територии и население, останали след Берлинския конгрес в границите на Османската империя, Сърбия и Румъния. А след 1913 г. и в Гърция и Албания.

Няма да се спирам на аналогични действия на всички европейски държави (те ги има през последните 200 години – от тях сме се учили), а само на Балканите. През ХІХ век тук се създават четири национални държави – Гърция, Сърбия, България, Румъния, а след 1912 г. и Албания и то само върху част от етническите си територии. В редица области претенциите за територии и населения се припокриват и за това историците на тези държави са призовани да откриват исторически доказателства, които трябва да свидетелстват за правото на една държава да владее спорната територия. Създават се и национални доктрини (Мегали идея в Гърция, Начертанието на Гарашанин в Сърбия, Велика Румъния – ясно е къде). Според тези доктрини България просто няма да съществува. Румънската доктрина предвижда Румъния да включи в границите си цяла Северна България до билото на Стара планина и там да граничи с Гърция, чиято национална доктрина предвижда там да минава границата й. А в максималния вариант на Мегали идеята границата й трябва да минава там, където е била границата на Византия до 681 г. – река Дунав. Сърбите са по-„скромни” – за източна граница „Начертанието” на Гарашанин предвижда меридиана Искър – Места. Всъщност защо по-скромния. Тази граница предвижда цяла Македония (Вардарска, Егейска и Пиринска), Поморавието и цяла днешна Западна България – Пернишка, Кюстендилска, Софийска, Врачанска, Монтанска и Видинска области.

Нашите претенции не са по-малко максималистични. Неписаната, но все пак действуваща национална доктрина, е границите на Сан-Стефанска България с добавки – Солун с неговата митница, Одрин и Одринско, както и Северна Добруджа и територията в Сърбия до двете реки Морава – Българска и Сръбска. Общо 240, 000 кв. км. За сравнение – Великобритания е 244, 000 кв. км., Германия 336, 000 кв. км. Искали сме да ставаме велика сила поне по територия и това си е.

Българските историци са били в най-трудната ситуация от всички други балкански историци. Историята се изяснява по документи – Гърция, Сърбия и Румъния са запазили значителни свои архиви и поради факта, че румънските княжества запазват аристокрация и църква, Гърция – Вселенската патриаршия и светски архиви във венецианските владения (Родос, Крит, Пелопонес и т. н.), Сърбия – Печката патриаршия, ние не запазваме нищо след турското завоевание. Унищожени са както царските, така и аристократичните архиви и библиотеки. Унищожени са без остатък и архивите на Българската патриаршия, митрополитските центрове, библиотеките и архивите на всички църкви и манастири. Нищо не е оцеляло от архивното ни богатство през Средните векове. За справка: В Унгария са запазени 250, 000 кралски и аристократични грамоти. В България – 7, като за 2 от тях има сериозни съмнения, че са фалшиви. Следователно, за да реконструират историята на България, българските историци трябва освен в претендираните територии под чужда власт, трябва да работят и в други чужди архивохранилища. Архивохранилища в Италия, Франция, Германия, Австрия, Русия …, т.е. в страни, с които Средновековна България е била в разнообразни отношения – политически, военни, икономически и съответно е обменяла официални документи. А също и документи, излезли от перото на посланици, консули, разузнавачи, учени, пътешественици споделили наблюденията си върху България и българите.

От само себе си се разбира, че изострените отношения между балканските държави прави невъзможна работата по издирване на документи за историята на своята страна по „нормален” път – чрез съответните легални институции. Пречи им се по всички законни и незаконни начини. Лошото е, че дори в далечни чужди архиви пак или се пречи, или се стараят да обменят информацията и документите, които ще проучи срещу информация и документи, които интересуват съответната държава. Особено по време на Студената война. Постигането на споразумение за взаимен достъп до архивите на две страни се смяташе за голям успех. При това мястото на държавите от двете страни на Желязната завеса нямаше никакво значение. Питайте който и да е по-възрастен български историк и той ще ви каже, че в архивите на Москва (особено на Москва!), Белград и Букурещ се работеше по-трудно, отколкото във Виена, Париж или Лондон.

Това налага от най-ранни времена (от края на ХVІІІ век, ако трябва да бъдем точни) във всички европейски страни събирането на исторически документи да стане една от дейностите на съответните разузнавания. Разбира се, трябва да правим разлика между разузнаванията на Великите сили, които са световни империи, и малките национални държави. Великобритания, Франция, Германия, Русия, които са проснати на две- три, че и на повече континенти, събират паметници от всички световни цивилизации и народи. Бритиш мюзеъм, Ермитажът, Лувърът, Пергамон не са национални исторически музеи съответно на Англия, Русия, Франция и Германия, а музеи на световната цивилизация. Малките национални държави държат само на своята история – амбициите и парите им не стигат за повече.

Какви са преимуществата на разузнаването пред легитимните научни институции. Първо, ако има споразумения за работа в съответните архиви, може да изпраща учени за по-дълго време, отколкото научните институти с мижавите им бюджети. И съответно с повече пари за заснемане на документи, установяване на дружески контакти с местни архивни работници. А там, където достъпът е забранен – чрез вербуване на чужди учени, които имат достъп до съответния архив. И т.н. и т.н.

Българските земи са били обект на чужди разузнавания в това направление и до Освобождението, и след това. Включително и в наши дни. Редица руски учени разузнавачи – акад. Тепляков, проф. Григорович, Селисчев, Суханов са пообрали България от ръкописи, епиграфски паметници, релефи, монети… Руски, германски и френски консули са правили разкопки дори след Освобождението, изнасяйки ценности за Лувъра, Ермитажа и Пергамон.

Понякога се получават забавни фалове. Малко преди Освобождението в Източна Македония (Серско – Неврокопско) е изпратен сръбския историк-разузнавач Стефан Веркович. Той трябва да открие фолклорни свидетелства за сръбския характер на населението в този край. Открива и записва много народни песни, но те свидетелстват единствено за българския характер на населението на Македония. Затова ги издава със заглавие „Народне песме македонских бугара” (Народни песни на македонските българи). Скопските „историчари” вият днес, щом стане дума за тази книга и разправят, че Веркович е превербуван от българското разузнаване. Как да стане тази работа, след като още Българска държава няма, не е ясно. Такава логична връзка е извън слабите интелектуални възможности на скопските „историчари”.

Разузнавателните подвизи на Веркович не свършват с този сборник. На група български интелигенти от Неврокоп начело с учителя Гологанов им харесва, че Веркович плаща за всяка песен със златна лира (сръбското разузнаване му е дало доста пари) и затова почват да съчиняват огромен славянски епос, започващ от най-древни та до наши дни. Епосът между другото е десет пъти по-голям от „Илиадата” и „Одисеята” взети заедно. Били записвали тези песни сред помаците в Западните Родопи. Първият том от този епос под заглавие „Веда Словена” е издаден незабавно и в европейския научен свят избухва яростна дискусия може ли всичко това да е вярно. Надделява мнението, че това е фалшификат. След Освободителната война Гологанов се преселва в София, започва държавна работа и си признава, че е измислил с колегите си тези песни не толкова да приберат златото на Веркович, колкото по патриотични подбуди. Въпреки това дискусията продължава – има учени, който периодично заявяват, че „Веда Словена” е истинска, а Орденът на българските тамплиери я издаде в суперлуксозен том през есента на 2014 г.

А сега да погледнем действията на българското разузнаване. То е създадено в 1893-та и е подчинено на военното ведомство. Почти веднага на сътрудниците им се вменява в дълг покрай всичко друго да събират и изпращат в България всякакви „старини”, които откриват в близката чужбина. Действително за България потеглят хиляди ръкописи, документи, монети, печати и т.н. По някое време се сещат, че за тази работа са нужни професионалисти. В 1906 г. професорът в Софийския университет Йордан Иванов (бъдещ академик) под прикритието „търговски агент” в консулството ни в Солун започва тотално проучване на българските старини в Македония, тогава изцяло в Османската империя. В течение на три години Йордан Иванов документира хиляди свидетелства за българското минало на Вардарска, Егейска и Пиринска Македония, които издава в книга. Част от движимите паметници Йордан Иванов пренася в България.

Не пиша в момента история на действията на българското културно-историческо разузнаване, тъй като не съм и правил специални изследвания по въпроса. За това ще спомена само по-крупните му успехи. През 1916 г. генерал Жеков, командуващ действуващата армия по молба на проф. Богдан Филов – тогава директор на Народния музей – създава разузнавателен отряд, които да проучи цялостно новоосвободените земи – Македония, Поморавието, Беломорска Тракия и Северна Добруджа. В периода 1916 – 1918 българските учени-разузнавачи свършват блестящо своята работа и пренасят отново голяма част от откритите движими свидетелства в България. Разузнавателните им доклади са разсекретени едва в 1994 г. , а събраните паметници са разпределени в Народния музей, БАН, Народната библиотека, Църковния архив с музей.

Историята им е дълга и продължава и в наши дни. Съгласно клауза 126 на Ньойския мирен договор от 1919 г. е трябвало да ги върнем на Сърбо-хърватско-словенското кралство и Кралство Гърция, но разузнаването е заповядало засекретяването им. Клауза 126 е репарационна, т.е. след известно време (в случая 5 години), ако заинтересуваните страни не са доволни от изпълнението й, те могат да свикват арбитражен съд. Гърция и Югославия не са направили това и към 1925 г. ценностите са станали законна българска собственост от международно-правна гледна точка. Въпреки това секретният характер на сбирките е запазен до 1977-ма, когато вследствие на преговори част от сбирката (ръкописите в БАН) бяха легализирани в Центъра за византийски проучвания „И. Дуйчев”, а християнските паметници в Националния исторически музей през 1992 г. С известна нескромност, както ще стане ясно от документите в досието, авторът на тези редове има известно участие в този процес.

Най-големият успех на българското историческо разузнаване в периода между двете световни войни безусловно е прибирането в София на архива на Османската империя. Да, голяма част от него е у нас. През 1926 г. правителството на Кемал Ататюрк, който не иска да има нищо общо с Османската империя, го продава на търговец на стара хартия, който на свой ред го продава на представител на хартиената фабрика в Княжеството. Представителят всъщност е офицер от българското разузнаване. И тогавашният архив се озовава в София в Националната библиотека „Кирил и Методий” – Ориенталски отдел.

През 1974 г. новоизлюпеният шпионин Кардам (бях избрал името на този, според мен, незаслужено недооценен български владетел, стабилизирал България след епохата на честите преврати между 759 – 777 г. и отблъснал поредната византийска агресия) замина за Париж в състава на екипа, осъществил първата изложба на тракийското злато в чужбина. Моята задача бе да пиша материали за френските медии за различни аспекти на древнотракийската история и култура. Неподписани, те се оставяха на пресконференциите на една маса, заедно със снимки. Журналистите ги вземаха, леко ги преработваха (по-мързеливите и това не правеха) и ги публикуваха от свое име в изданията, където работеха. Големите „акули” като „Монд” и „Фигаро” имаха за сътрудници известни френски историци – професор, доктори. Те също не се свеняха да подписват статиите ни, нещо нормално, никой не се е интересувал от траките. След 5-6 години в капитален труд за тракийското изкуство наш професор бе цитирал статията на такъв френски професор в „Монд”, като признат капацитет. Откъде да знае горкият, че е ставало дума за мои писания, и че е цитирал глупостите на един незавършил още студент. Е, не бяха съвсем глупости…

При тази първа мисия допуснах тежко престъпление от гледна точка на тогавашните закони, защитаващи комунистическата държава и комунистическата идея. Не се шегувам и това личи от документите в досието ми, които прилагам в приложението.
Всичко стана така. В един чудесен ден „маах гащи” по „Сен Мишел” и насреша ми проф. Иван Маразов, и той бе член на екипа, правещ изложбата. В ръцете си Маразов стискаше огромна торба с книги. Знаех, че няма пари за толкова книги и го попитах къде се е сподобил с това богатство. Той каза, че на един остров на Сена, точно насреща има книжарница, където ако посетителят покаже паспорт от източноевропейска страна, получава желаните книги за жълти стотинки. Вероятно някоя франкофонска фондация, знаейки, че хората от Източна Европа могат да обменят извън командировката само по 30 долара (беше така) е продавала така книгите. Аз си купих 4-5 научни издания и събраните съчинения на Александър Солженицин, между които прочутия му „Архипелаг Гулаг”, „Август – 1914”, „Деветия кръг на ада” и т.н.

Може би за по-младите читатели е добре да обясня кой е Александър Солженицин и неговата роля в комунистическия свят. Той е съветски офицер през Втората световна война, руснак по националност, артилерист и в края на войната обвинен в нещо, осъден и изпратен в лагер в Сибир. Оцелява, излиза в 1956 г., след като Хрушчов осъжда сталинизма на прочутия ХХ конгрес на КПСС, и започва да пише книги, осъждащи практиките на комунистическия реален живот. В България бе издадена в 1964 г. книгата му „Един ден на Иван Денисович” – разказ за деня на един обикновен съветски затворник в сибирски лагер. Малко след това обаче Хрушчов бе свален от групата на Леонид Брежнев, който не харесваше Солженицин и той бързо бе обявен за враг на съветската система и на комунизма. Той бе изключен от Съюза на съветските писатели, арестуван и осъден на заточение. Западът го направи носител на Нобелова награда.

В България, като верен съюзник на СССР, Солженицин също бе идеологически осъден, но няколко писатели, начело с Валери Петров отказаха да порицаят руския писател под предлог, че не са чели книгите му. По различни пътища те идваха в България и много хора ги бяха чели. Аз също раздадох книгите на приятели – интелектуалци, от които честно си спомням само името на известния режисьор Димитър Гочев, работил повече в Германия и там починал преди две години. Политическата милиция водеше безмилостна борба с книгите на Солженицин. Четенето и разпространяването му се смяташе за сериозна „идеологическа диверсия” и се наказваше със затвор. Журналистка от в-к „Глас” ме убеждаваше, че по същото време неин близък бил осъден на пет години затвор за четене и разпространение на Солженицин.

Аз също бях „засечен” и задържан, макар и за часове. Една състудентка, с която бяхме нещо като приятели и на която бях дал един от томовете, се оказа, че е секретен сътрудник на политическата полиция от съответния отдел на ІІ главно – „Борба с идеологическата диверсия”. Дамата ме предала светкавично, пишейки съответния донос. Не можех да се оправдавам, че не съм знаел кой е Солженицин, тъй като дамата предала и инструктажа ми – ако я хванат с тази книга, да казва, че седнала на една пейка в парка и книгата е била на пейката, някой я е забравил.

В службата поискаха имената на лицата на които съм дал книгите. Както личи от документите, които публикувам, отказал съм да предам приятелите си, държал съм се нагло и дори съм ги обвинявал, че не ме защитават от политическата полиция. Естествено, изхвърлиха ме от разузнаването като „мръсно коте”, каквото и си бях от тогавашната идеологическа гледна точка.

За такъв епизод в биографията си много от съвременните демократи биха дали мило и драго. Никога не съм се възползвал от този „антикомунистически героизъм” в кариерата си след 10.ХІ. 1989 г. Смятам, че едно понятие „офицерска чест” или „честа на разузнавача” съществува в световната история и тази чест не се състои само в кортика, който можеш да преотстъпиш на всяко телевизионно лайно, колкото и пари да има и може да ти ги даде. Бил съм разузнавач и ще си остана такъв до края на живота си. Вярна е поговорката, че „бивш негър и бивше ченге” няма. Виж „бивш комунист” има и то много.

Читателят навярно ще се учуди откъде толкова смелост у мен не само да чета Солженицин, но и да го разпространявам, че и да се зверя на шефовете си по въпроса. Ще призная честно, смел човек съм и днес, но не чак дотам, че да тръгна на явно самоубийство. Може би съм бил наивен, но смятах че в най-скоро време ще има смели реформи в режима в България. Всички хора в елита, които познавах – професорите и доцентите, и не само в СУ, но и в други университети, офицери от МВР и ДС, а и от армията, стопански деятели, партийни функционери от всякакъв ранг до ЦК на БКП включително (покрай лятото в Созопол имах възможност да познавам много такива хора) рязко критикуваха отделни практики на режима и аз вярвах, че отстраняването им е възможно. Смятах, че тези хора ще осъществят промените, толкова много бяха и смятах, че сигурно ще се обединят в някакви структури – в БКП, в Комсомола, в ДС и т.н.

Искам да бъда докрай искрен – не смятах, че промяната ще бъде за тотална пазарна икономика и мултипартийна политическа система. Смятах, че промените могат да станат единствено чрез БКП, като на власт дойде едно ново поколение партийни дейци на мястото на остарелите полуграмотни партизани от 1941 – 1944 г. Много неща ми подсказваха, че това е възможно – ХХ конгрес на КПСС и либерализацията на режима в СССР, нашия Априлски пленум с неговата либерализация, затварянето на лагерите в 1959 г., отварянето ни за туризъм на Запад, а също създаването на фирми, работещи на капиталистически принципи – Тексим, СОМАТ, Булет и т.н.

Бях и привърженик (и не само аз) на теорията на Збигнев Бжежински за конвергенцията между двата обществени строя, т.е. за постепенното им приближаване в редица секторни политики до пълното им сливане в обозримо бъдеще. Тази теория бе много популярна в онази епоха всред просветените умове в комунистическа Европа. Знаех, че за Солженицин се отива в затвора, но смятах, че ще е за 2-3 месеца, и че ще изляза от там като герой-мъченик на социализма с човешко и главно прагматично лице.

Не се разсърдих и на предалата ме дама. Помислих си, че може да е сметнала случая с книгата за проверка на лоялност към режима от страна на службата, която е вербувала. Ако не съобщиш, значи си враг на комунистическата власт.

Както и да е. След няколко месеца бях вербуван отново от водещия „офицер” (професор). Изглежда е използвал всичките си връзки, чар, обаяние и умение да убеждава, че е много глупаво да загубим един ценен потенциален агент заради една книжка. Млад съм бил, заблудил съм се, разбрал съм грешката си, вече няма да правя така и т.н. Да, бе…

Този път за конспиративно име избрах „Тервел” – друг недооценен български владетел, смятан за „спасител на Европа” до ХVІІІ век и канонизиран за първи български светец – възрожденските църкви са пълни с образите му под името „Свети крал Тривелий во иночестве Теоктист”.

За имената – в дейността си съм избирал само две имена – „Кардам” и „Тервел”. Някои съобщения обаче са подписани с имената „Богдан”, „Телериг” и др. Те са поставяни от неизвестни на мен функционери, по неизвестни и днес за мен причини. Богдан е друг вариант на името ми Божидар, а Телериг е в духа на „традицията” да избирам за конспиративно име имената на български канове. Този, който ги е избирал, е искал да подскаже, че става дума за мен, но на корицата на досието ми има само две имена – Кардам и Тервел. Основно Тервел, това име е изведено с големи букви.

От документи, публикувани от Комисията по досиетата за ХІV отдел става ясно, че съм подготвян като единствен агент (на първо време), който трябва да осъществи една от двете най-важни операции на отдела: „Цитаделата” и „Островът”. „Островът” е Ватикана, а „Цитаделата” – Зографския манастир. Дори в професионалните среди, да не говорим за населението, интересуващо се от история, съществува представата, че Ватикана и Атонските манастири са препълнени с документи за българската история, които могат да разкрият всички неясни или напълно бели петна в миналото ни. Това не е вярно за съжаление. Документалната база във Ватиканските архиви (както и в Москва) е претърпяла тежки загуби при определени политически събития. За Ватикана това са н.тар. „Сакко ди Рома” в 1576 г., когато превзелите града германски войски три месеца се топлили с папки от архивите и нашествието на Наполеон в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. При боен лозунг на френските революционери „Смърт на кралете и папите” можем да си представим какво е ставало с натрупаното дотогава архивно богатство. За московските архиви унищожителни са се оказали полските походи до ХVІІ век и отново Наполеоновия поход през 1812 г., когато Москва е изгоряла. И все пак във Ватикана има доста документи за историята ни – главно за ХVІІ и ХІХ век, когато в първия случай Ватикана успява да създаде католически структури в българските земи в Чипровско, Никополско, Пловдивско, а във втория да сключи известната уния с част от българските православни християни в 1859 г.

Тук е необходимо да се отбележи, че документи от времената на Средновековните български държави има малко (само от времето на цар Борис І (852 – 889) и цар Калоян (1197 – 1207) и те са известни по преписи. Оригиналните документи изглежда са изгорени в 1576 г., но тъй като кореспонденцията на папите се е смятала за образец на канонично право, те са били преписвани в крайримските манастири и по тях възстановени за Секретния архив на Ватикана през ХІХ век.

От водещият офицер – професор (аз така го наричах и той не се сърдеше) разбрах, че с Ватикана е постигнато следното споразумение: Тя ще приеме един млад български учен, за да учи гръцка и латинска палеография и дипломатика в Школата по палеография и дипломатика към Секретния архив на Ватикана. Ще му бъде осигурен достъп до Секретния архив и Апостолическата библиотека, както и до архивите на католически ордени, работили в нашите земи. Това са архивите на Францисканците, Асомпционистите на Конгрегацията за истинската вяра и т.н. Имали са две изисквания младият учен да бъде религиозен и да не е ченге. От страна на службата към мене имаше само едно изискване – да издирвам документи за българската история от всички времена и епохи. По първият въпрос смятах, че нямаше да има проблем – знаех Светото евангелие наизуст (всъщност те са четири), а и историята на църквата и Папството в частност. И ето как щях да „изгоря” по този въпрос още в първите си минути във Ватикана. Издаваха ми карта за достъп и освен обичайните въпроси: Име, фамилия, рождено селище, имаше и въпрос „епархия”. Един вярващ християнин не може да не знае от коя епархия е, а също дори да се замисли. Вероятно за четвърт от секундата (защото не се и замислих) в главата ми са минали следните разсъждения: „Созопол е бил епархия, но през Средните векове Бургас е областният град, но не е епархия. На Йордановден кръста в морето го хвърляше Сливенският владика”. Гордо заявих „Сливен” и дори го написах на листче, за да го изпише правилно чиновникът, издаващ картата. За второто „да не е ченге”, предполагам, че самата Ватикана не се е надявала на такова нещо.

Имаше още едно условия. Тъй като в характеристиката за мен, предоставена на Ватикана, пишеше, че съм учил класически гръцки език, а в Школата по палеография учили средновековна гръцка палеография, трябвало да мина подготвителен курс в Париж в гръцката секция на Института за изследвания и история на текстове. Секцията била под контрола на Ватикана чрез шефа й Пер Парамел – йезуит. Та заминах първо за Париж за въпросния осеммесечен курс, като четири месеца ми плащаше България, а четири месеца йезуитите. България ми плащаше стипендия, която ми стигаше за първите десетина дни, после образно казано гладувах. Спаси ме не от гладна смърт, а поне от значимо отслабване, една българска студентка в Сорбоната. Казваше се Милиана, сестра й бе женена за пилот на „Конкорд”, имаше пари и ме хранеше отвреме-навреме. Направих й няколко сухи тренировки за бъдещата си дейност. Взех за родината от едно знатно парижко семейство част от архива на Александър Екзарх (виден български възрожденец) и направих няколко малки открития в Парижката национална библиотека – главно сведения на френски дипломати, разузнавачи и учени, посетили българските земи през ХVІІ – ХІХ век.

И така в късната есен на 1976 г. вече бях във Ватикана. Шефът на школата и вицепрефект на Апостолическата библиотека монсиньор Жозе Рунскар ми даде протоколен обяд. Школата бе елитна – с 20-25 курсисти, млади учени от цял свят. После той ми разправяше, че този обяд бил най-тежкото нещо в живота му.

Та седнахме един срещу друг в любимото му ресторантче до стените на Ватикана близо до порта „Анжелика”. Погледна ме с омраза и отвращение. После ми обясни, че най-страдал при обеди с курсисти от Източна Европа – поляци, чехи, словаци, унгарци, западноукрайнци. „Инструктират ги да не пият, за да не ги снимат в компрометиращи снимки и така да ги вербуват ватиканските тайни служби”, каза ми по-късно той. За мен не се и съмнявал, че ще откажа да пия дори един аператив. Славата на България по това време бе като най-ортодоксалната комунистическа страна. Все пак с плах глас попита: „Една грапичка (грапа – ракия на ит.) за аперативче”. Аз нехайно казах: ”Да, разбира се”. Той подскочи и попита знам ли какво е грапа. Казах му, че знам и че ние й викаме ракия.

Руискар той реши да играе ва-банк. Каза ми: „Казвай защо си тук, ние знаем, че палеографията я знаеш. Учил си я в палеографския курс на проф. Иван Дуйчев към Народната библиотека”. Това бе вярно – проф. Дуйчев ме бе издънил без да иска. Проф. Иван Дуйчев бе последният българин работил и учил във Ватикана през 30-те години на ХХ век, смяташе се за доверен човек на Ватикана и като го питали за мен, казал: „Добро момче, знае историята и учи палеография при мен”.

Реших и аз да играя с открити карти. Казах му: „Тук съм да търся нови документи за българската история. Скоро ще празнуваме 1300-годишнината на държавата ни, а не си знаем историята, защото архивите ни са унищожени от турците в края на ХІV век. Задачата ми е възложена от българското правителство (без да уточнявам връзката си с ДС), което ми е осигурило достатъчно средства за заснемане на евентуални новооткрити документи”.