Защо винаги рушим по празници?

Умората заема мястото на гнева. Всъщност, време е и за чисто недоумение. Защо изобщо се налага градът да бъде стопанисван непрозрачно, с неясни решения и неизвестно чия персонална отговорност? Случайно възникващи пожари, удобно виновни клошари, винаги опасни старинни къщи, административни затруднения с опазването на исторически сгради, прехвърляне на топката и нежелание на собственика да опази това, което притежава – или пък огромен брой собственици, които не могат да бъдат информирани и да действат заедно… това е хаосът, зад който се крие един прост факт. Нашето градско наследство се съсипва.

София вече не прилича на себе си. Въпреки бомбардировките и „народната“ власт, много от красивите стари къщи, създавали класическия облик на столицата ни като малка Виена, оцеляха до съвременната ни относителна свобода. И тъкмо тя не ги пожали. Това е предателството на новите чиновници и на така наречените „бизнесмени“ към нашата някога хубава столица. След като повечето стари семейства от града губят домовете си през петте десетилетия на диктатурата, след като прекрасни стари сгради отстъпват пред сивите панелни човекарници – поне това, което беше оцеляло, трябваше да се запази. София може и да не е музей, а град на живи хора, но тъкмо живите хора губят човечността си, когато заживеят само с мислите за административни здания, паркинги и казина. Това, което можеше да ни запази като цивилизовани същества, беше изисканата атмосфера на неголемите, но красиви къщи и улици, завещани ни от Третото царство. Новото строителство може да ни предлага полза, но поне у нас то няма никакъв стил. Историческата му стойност един ден ще бъде показването на истината за една епоха без ценности.

Къщата на ген. Петров беше красива. Като Двойната къща. Като Къщата с ягодите, която сигурно един ден също ще бъде съборена. Като скромната спирка „Вишнева“, която – кой знае – може пък и да оцелее въпреки „навременната“ загриженост на Министерството на културата и на Столична община. Като много от къщите и градинките, които безсмислено изчезнаха, заменени от сгради без характер.

Особена страна на това разрушаване е, че става на втория коледен ден. Рушенето по празници е удобно, тогава няма кой да реагира. И лошата новина на свой ред допълнително омерзява уморената публика, която вече се предпазва или с безразличие, или с игнориране на поредното безобразие, за да съхрани в себе си поне някаква троха от полагащото се празнично настроение. Прави ли на някого все още впечатление, че почти няма ден от годината без лоши новини? Вече дори Рождество Христово не е тихо време. Не остана момент без абсурди, без пореден триумф на простащината, без нова вакханалия на обезличаването ни.

Подборът на деня за събаряне на красивата сграда говори покрай всичко друго и за гузна съвест. Можем да си задаваме въпроса не само за чисто етическата страна на действието, но и за формалната му законност. Законно ли е съборена къщата на ген. Петров? Не знаем. Позволете ми да се съмнявам, защото там, където няма яснота, има лов на риба в мътни води.

Веднага ще се намери някой, който злобно да направи сравнение с призивите за премахване на комунистическите паметници. Ами щом може едното, значи може и другото, нали? Това е оркска злоба, без извинение. Разбира се, че старинните къщи, паважът, дърветата и парковете на София бяха (и са) много по-ценни от няколкото тотемни стълба на един тираничен режим. Разбира се, че срутването на поредната прелестна постройка е трагедия за системно лишавания от собствена физиономия град в сравнение с необходимото разчистване на една-две пропагандни грамади. Разбира се, че сравнение не може да става.

Налага се да реагираме някак. Вече не рискуваме да загубим идентичността си. Загубили сме я. Сега пред нас е опасността да загубим и спомена за нея.

Вижте още: СЪБАРЯТ ДОМА НА ГЕНЕРАЛ РАЧО ПЕТРОВ НА „ДОНДУКОВ“