Защото „И аз съм Шарли“

Френският президент Франсоа Оланд обяви война на радикалния Ислям и произтичащия от него тероризъм. Направи го в присъствието на 60 лидери на световната политика, които го подкрепиха. Между тяхa, казват, бил и българският министър председател Бойко Борисов. Не съм чула неговото мнение, но се надявам то бъде категорично и изцяло в подкрепа на френската кауза.

Всяка война има дълбоки причини и съответно повод, който предизвиква нейното обявяване. Причините за разрива на света, за опасността над нашата цивилизация, се конкретизират с всеки изминат ден, но след серията агресии, извършени от Ислямска държава, едва ли вече подлежи на съмнение дълбокият конфликт, в който се намираме.

Поводът за обявяване на тази война се състоя пред очите ни преди няколко дни, беше предаван на живо и ужаси света. Цяла една редакция беше показно екзекутирана, подобна опасност грозеше и евреите, събрани случайно в един магазин за хранителни покупки. Както и с другите престъпно жестоки актове на Ислямска държава, убийствата бяха предавани на живо – така, че да не остане съмнение за психологическия ефект, който те следва да предизвикат. Дори „забравената“ лична карта на един от терористите, която стана причина за светкавичното огласяване на неговото деяние, както и на подбудите му, вероятно ще се окаже по-скоро оставена визитна картичка.

Онова, което е особено интересно оттук нататък, са прогнозите, а не безкрайното преразказване на вече случилото се.
Преди всичко следва да си отговорим ясно на няколко особено важни въпроса: защо Франция, защо хора, принадлежащи към френския интелектуален елит, и защо евреи?

Онези, които са склонни да виждат във Франция залязла суперсила, ще трябва най-вероятно в скоро време изцяло да променят своето отношение към нея. Франция притежава днес най-големия интелектуален, политически и човешки потенциал да си възвърне мястото на основен лидер в Европа, оглавявайки европейската война срещу радикалния ислям. Причините за това са няколко. Френската политическа практика и нейната интелектуална логистика са се развивали в най-екстремните познати граници: абсолютизъм и републиканство, католицизъм и антиклерикалност, комунизъм и фашизъм. Никоя друга европейска държава не е познала опита на тези крайности, още по-малко е излязла от тях с достатъчно здрави държавни, идеологически и дори икономически устои. Нейният интелектуален елит (включително хумористите й, голяма маст от които доброволно са се вписали в рамките на безпределната свобода на словото, свещена ценност на френската културна традиция още от времето на Волтер и маркиз дьо Сад) не престава да произвежда варианти на модерното разбиране за държавата, които имат непосредствен ефект върху конкретната френска политика. Важна част от нея е присъствието и участието на френските евреи във френската държава. Не случайно това условие беше многократно и дебело подчертано от министър-председателя Манюел Валс, от президента Оланд, но и от всички други представители на френския политически елит.

„Франция не може без френските евреи, те са неделима част от нейната история и култура“. В момента във Франция живее най-голямата еврейска общност в Европа (500 хиляди души), която има силно участие в обществения и икономически живот и разполага със свои институции. Поради тази причина нарастващия антисемитизъм и атаки срещу общността се отразяват пряко на стабилността на френската държава. Френският антисемитизъм е в днешно време ислямски антисемитизъм и се практикува изключително от представители на радикалния ислям. Друга особеност на Франция е, че тя също е и европейската страна с най-многобройно население, изповядващо исляма (повече от 6 милиона), като само малка част от него са свързаните с организации на радикалния ислям.

Тези обстоятелства превръщат Франция в тестова страна за възможностите да се създаде стабилност на базата на конфликтни фактори, каквито съществуват днес във всяка една от европейските страни. Както показва едно демографско изследване, през 2050 година Франция ще бъде страната с най-многобройно население в Европа и с най-силна икономика. На базата на своя огромен политически опит (какъвто няма нито една друга страна в света!) Франция би могла да се превърне в пример за интеграция на ислямското население, което да стане изключително продуктивен фактор както за нейната икономика, така и като пример за културно взаимодействие.

Тези перспективи вероятно са видими за значителна част от лидерите, които днес подкрепят Франция (включително Меркел и Обама), както и че те вярват, че Франция може да бъде водач във възникналата криза с радикалния ислям, която Франсоа Оланд нарече открито „война“. Не Германия, не Великобритания или Испания притежават политическия, а и икономически потенциал да станат водачи в европейската политика, от какъвто тя остро се нуждае и липсата на какъвто е умело използван от противниците на Европейския съюз.

Невероятният по своето въздействие „Марш срещу ислямския тероризъм“, който се състоя на 11 януари в Париж и в който взеха участие президентите и правителствата на повече от 60 страни (защо не видях, колкото и да ги търсех в мнозинството, българските представители? Отсъстваха ли, или дискретно се криеха от камерите?) всъщност декларира една гигантска коалиция, която възприема Франция като свой водач.

Българските политици, за разлика от френските, нямат навика да слушат своите писатели (освен, когато им шепнат ласкателства). Въпреки това, ще рискувам. България през последните 100 години твърдо е стояла при всички войни на погрешната страна. Нейните политически избори са в основата на маразма на българската история, която все още не може да се отлепи категорично в посока към модерността и прогреса. Днес този избор трябва да бъде направен категорично с всички негови последици и съпътстващи го жестове. Българската политика трябва веднъж завинаги да спре да гледа в ретровизьора, където да търси „враговете“ на държавата и да фабрикува измислените й герои, да приеме положителната енергия на модерността, такава, каквато я създадоха днес и за няколко дни в Париж, който всъщност е центърът и сърцето на Европа. Да даде шанс и на себе си, и на своя народ да участва в битката за тази модерност, което ще й предостави възможност да сподели и плодовете на победата.

Желая го от цялото си сърце, защото и „Аз съм Шарли“.