Затворени в домашния си „бал с маски“

Голямата звезда Мария Гулегина - солист в спектакъл на Софийска опера

Спомен на Мария Гулегина от „Бал с маски“ от 1987-а, когато си партнира с Павароти в „Ла Скала“. Снимка: Личен архив на Гулегина - Затворени в домашния си „бал с маски“

Спомен на Мария Гулегина от „Бал с маски“ от 1987-а, когато си партнира с Павароти в „Ла Скала“. Снимка: Личен архив на Гулегина

Само преди няколко месеца в Софийската национална опера, в „Парсифал“ на Вагнер, участва забележителната певица Мария Гулегина, и сега, на 29 май, дойде отново – този път с една от най-прочутите си роли: Амелия от „Бал с маски“ на Верди. Постановката бе на Пламен Карталов, Борис Спасов – сменил в последния момент гост-диригента Иван Филев, реализира едно динамично и с хубав темпоритъм представление.

В последните десетилетия ме учудва фактът, че във време на толкова много и разнообразни възможности и за информация, и за музикален туризъм, толкова малко колеги и любители се интересуват от оперния живот в странство. Вярно, има шепа редовни посетители на излъчваните от „Метрополитън“ и „Ковънт Гардън“ спектакли, но сред тях много рядко се забелязват професионални музиканти. Вярно, че могат по свой избор да се запознават с всичко, което ги интересува. Но има едно необяснимо (за мен) явление – повечето съществуват само-затворени, изолирани – в собствения си свят, респективно не-осмислян, нито съизмерван, нито преценяван в контекста на съвременното глобално музикално битие. Така се поддържа една парадоксална само-достатъчност, недопускаща формиране на по-универсални критерии, на по-точна и обективна оценка и на жизнена връзка с международните оценъчни нива в оперното изкуство. Незабелязани, маргинални остават явления, постижения и критерии; респективно – творби и интерпретатори. Погледът се концентрира върху собственото, нашенско, домашно музикантско битие, от време на време освежавано, раздвижвано и разнообразено от гастроли на ярки таланти, които помагат да се поотвори голямата порта към света.

Очевидно това е дискусионна теза, а процесите на интеграцията и дезинтеграцията би трябвало да бъдат обект на специално изследване. Аз обаче свързвам всичко това с проблема за обмен на творци, творби и изпълнители. Консеквентно – една от причините в последните десетилетия у нас да идват величия, които или превалят (са превалили) билото, или финализират кариерата си. При това в страна от Европейския съюз, отдавна известна с постиженията си в музикално-изпълнителското, особено в оперното изкуство. Принципно артисти, които са във възход, отиват, и то с удоволствие в Прага, Будапеща, Букурещ… Но рядко идват в София. Знам контрааргументите: скъпи са, не приемат предложения им репертоар, нямат свободни дати в календара, а и не на последно място някои отказват поради нисък интерес към страната ни, считайки, че гастрол тук не прибавя точки към оценката и популярността им по света. Що се отнася до този, последния аргумент, за това имат основание: тук освен пиарски публикации, много, много рядко се публикуват професионални мнения и рецензии, които биха им послужили и за рекомендация по-нататък. Но няма как – музикалната критика безмилостно бе унищожена и заменена с информации, интервюта, кратки анонси и пр. (Не коментирам колко неграмотност и неточности се допускат поради липса на познания.) Но пък захранващи и удовлетворяващи само-достатъчността и удобната безкритичност на местно равнище. Дори българското сопрано Соня Йончева, която е на върха на славата си, у нас все още не е пяла в оперен спектакъл, само в концерти. В контекста на това разсъждение, гостуването на Гулегина бе една великолепна възможност да се докоснем да големия оперен свят.

Мария Гулегина, име от три десетилетия знаково за световните оперни къщи и медии, едва миналата година се чу у нас по-силно, когато бе поканена и участва в спектакъл на „Набуко“ в Старозагорската опера.

Америка за България

Блестящата ѝ кариера започва от 1987 година, когато като съвсем млада солистка на операта в Минск е поканена не къде да е в Европа, а в Миланската Скала. За нея олицетворение на съдбата е вече прочулият се руски бас Паата Бурчуладзе, който я препоръчва на ръководството на „Ла Скала“. Несъмнено Гулегина се е представила великолепно като Амелия в „Бал с маски“ (с партньор Лучано Павароти), защото следва серия от роли в опери на Верди и Пучини и много спектакли по най-големите оперни сцени (само в „Мет“ са над 160). Признание, което е и много ангажиращо, изисква потенциал, огромна енергия и естествено – комплекс от качества и много труд. Така сопраното има огромния шанс да влезе „от раз“ в най-елитарния професионален кръг – на най-големите певци, диригенти и режисьори. Среда, която шлифова разкошния ѝ глас, в която разцъфтява нейната музикална и артистична дарба. Няколко десетки партии от опери на Верди, Пучини, Белини и др., т.е. от италианския репертоар на 19. век, от руски творби и прибавения в последно време Вагнер, съставят репертоара ѝ. Публиката от Европа, Америка, Япония ѝ се възхищава, а музикалната критика скулптира историческия ѝ образ в записана памет за нейния талант, индивидуалност и специфика на интерпретациите. Ще добавя и един детайл, който недвусмислено допълва представата за силния характер, за решителността, твърдостта на Гулегина – опитвайки да убеди ръководството на операта в Минск репертоарът да се изпълнява в оригинал, тя предизвиква огромно недоволство в театъра и е отстранена за известно време от сцената. В резултат – решава да избяга (според тогавашната терминология) от СССР и се установява първоначално в Хамбург, после в Люксембург, но вече е в състава на Мариинския театър – Петербург, поканена от Валери Гергиев.

У нас я чухме в една от коронните ѝ роли – Амелия от „Бал с маски“. Мария Гулегина блестя с пълнозвучния си, богат на цветове и отлично овладян глас – инструмента, с който сътвори на сцена образа на страдалница, разкъсвана между любов и дълг. Нюансите в конфликтите, във взаимоотношенията ѝ с двамата мъже – съпруга Ренато и любимия Рикардо, тя предаде детайлно, с отсенки на възторжена радост, но и на тревога, болка и отчаяние. Истински вердиев драматичен сопран, макар в някои моменти да имаше накърнени от сухота тонове и да почувствах малки интонационни безпокойства във високия регистър, тя несъмнено е майстор, който може и знае как да вдъхва емоции у публиката.

Голямата певица Мария Гулегина в спектакъла на Софийска опера „Бал с маски“

Забележително изпълни прочутата ария „Morro, ma prima…“ – нестандартно, без обичайния патос и ординерна афектация, без показ на гласова сила, а проникновено, дълбоко почувствано, с финес и деликатни динамики. Превъзходно засия класата на певицата. Имаше и други красиви моменти, но в някои откъси страстта и нежността останаха като зад стъклена стена – в сцените с Рикардо, най-вече в големия любовен дует. Причината, мисля, не бе само в недотам проектираните в сценичното ѝ поведение емоции, но и в партньора ѝ Даниел Дамянов – Рикардо. Освен че нямаше страст, у него липсва излъчването (превъплъщението) на влюбен, на изпълнен с огромна радост и щастие от взаимността на чувството.

Всеки път, когато слушам Дамянов, изживявам голямо притеснение, защото той е „уникален“ тенор, съставен от два гласа – единият, естественият, е приятен, мек, с неголям волум, но вторият, от прехода и нагоре, е съвсем различен – задънен, с някак мъчително, затормозено звукопроизвеждане, макар че трябва да обясня – Дамяновси изпява без проблем всичко, докрай. Е, да, без проблем, но всъщност има голям проблем. Това се чува и разбира дори от най-немузикалния слух/слушател – проблем постановъчен, но и мисловен, щом не може да се справи с него. И вместо да се любуваме на красиви вокални линии и толкова чувствените вердиеви мелодии, изживяваме неудоволствието от тази гласова „дихотомия“. (Използвам множествено число, защото обобщавам изказвания на много хора.) Което е по-лошо, отколкото да не може/успее да изпее фраза или да „скъса“ един тон.

В този контекст няма как и Гулегина да бъде страстна и увлечена… сигурно не ѝ е било леко. Утеши ни Кирил Манолов – Ренато, който както винаги бе в пълна форма. Зареден и овладян, той изпя великолепно ариите си – с елегантна и красиво моделирана линия, следваща съкровените вълнения на излъгания ревнив съпруг, постигайки ефектни градации на емоциите.

До майсторите имаше и две млади певици. Дебютът на Веселина Янева, мецосопран, в ролята на прорицателката Улрика, е добра заявка за бъдещо развитие в тази роля. Тя е музикална, артистична, има сериозен гласов потенциал и въпреки известни неравности, представянето ѝ бе стабилно. Но Мария Павлова, в ефектния, единствен, светъл и жизнерадостен образ на пажа Оскар, не се реализира добре. Нито в ариите си, нито в ансамблите, където пълноводните мощни гласове на Мария Гулегина и Кирил Манолов, на хора и солистите в допълнителните партии, просто я удавиха.

ДС