Завещанието на Алекс Алексиев

Няма и не може да има, немислим е пълноценен живот на цената на ловко заобиколената, на хитряшки спестената болка – с трици маймуни не се ловят. За мъдреца болката е учител – мъдрецът осмисля на всяка крачка болката в пътя си по дъгата на тази земя, извлича от нея безценния смисъл, който само тя съдържа в плътта си така, както по собствено признание Чехов цял един живот е изцеждал капка по капка роба от себе си.

Този (не такъв, а този) себеразкрепостил се мъдрец беше Алекс Алексиев. Той съумя да преработи болката, която го връхлетя в най-ранна детска възраст и която придружаваше неотлъчно и предано и юношеството, и младостта, и зрелостта му, по най-конструктивния, по най-градивния начин – превръщайки я не в мъст, а в творчество. Той знаеше, че възмездява само слабият – силният прощава и наказва злосторниците, творейки. Едно творчество, чийто потенциал Алекс носеше изконно в себе си като естествено противодействие на смъртта.

Той не търсеше преднамерено страданието, защото не беше мазохист. Но и не бягаше от попътното страдание, защо не беше нито страхливец, нито глупак. По-скоро страданието търсеше него – още като невръстно дете Алекс изпитва върху собствената си кожа и жилото, и меда на най-добрия от световете. Когато комунистическите палачи убиват баща му – блестящия писател, карикатурист и книгоиздател Райко Алексиев, годинките на Алекс се броят на пръстите на едната ръка. Когато около две десетилетия по-късно той се добира през много премеждия и опасности до Свободния свят, като всеки изгнанически път, и неговият не е гладък. Преодолявайки, за разлика от много други негови братя по изгнаническа съдба, демона на отчуждението и на собствената си резигнация, Алекс постига американската си мечта – става един от най-компетентните и търсен от президенти и президентства политически анализатор. Но не компетентността, колкото и несъмнена да е тя, е най-същественото му качество – душа се подхранва и лекува с душевност – не с компетентност. Така че за мен човекът, приятелят, духовният родственик Алекс стои несравнимо по-високо от коментатора Алекс.

А беше човек за чудо и приказ – владееше най-великия, най-очовечаващия талант – таланта да съизживява. И го владееше като че ли природно – идваше му отвътре да бъде благороден и великодушен. Така, както на палачите на семейството му са им идвали отвътре и природно злонамереността и користолюбието.

С него крачехме дълги години по различни континенти в изгнаническите си маршрути, но бяхме мотивирани от еднакви подбуди и запленени от еднакви морални и граждански ориентири. Десетилетия наред се знаехме поименно взаимно, но не се знаехме лично – делеше ни цял океан. Чак докато Радио „Свободна Европа” ни сбра рамо до рамо на полосата на Студената война – нейде в началото на 90-те Алекс пристигна в Мюнхен да оглави българската емисия на радиото, в което аз пък вече от дълги години бях програмен редактор и отговарях за културната програма „Контакти”.

Като директор елитарно мислещият Алекс внесе в бюрократизираната ни по европейски, по германски изрядна и обездухотворена редакция присъщите на американските административни структури динамика и ефективност. Съзнавайки, че ръководи не чиновници, а творци, Алекс премахна фактически работното време за редакторите – съдеше за тях не според проспиваните ежедневно по луксозните им кабинети осем ведомствени часа, а според качеството на текстовете им. Никой от неговите предшественици не се бе решил на такъв революционен ход. Ход, който бе радикален и посрещнат с враждебна подозрителност от шефовете на останалите национални редакции, но благодарение на който престоят в канцелариите намаля, а равнището на коментарите нарасна. Така че не само ние, редакторите – и родните слушатели, за които емисиите на РСЕ дълги десетилетия бяха единствен прозорец към външния свят, има за какво да му благодарят.

Възхитителна беше щедростта, с която се себераздаваше с пълни шепи. Той нямаше съзнание за цената на парите, но знаеше безпогрешно ценността на духа. Беше себесъздал се, себеизградил се човек – тръгнал като всеки изгнаник от нищото и продължил напред и нагоре единствено и само със собствени усилия и на собствен ход – без покровители и спонсори, без протекции, ментори и менторства. Като Асен Игнатов и Атанас Славов, като Христо Огнянов, като Стефан Попов и Димитър Инкьов, не по негова вина чак до ненадейната си смърт Алекс беше, Алекс си остана оценен в чужбина и недооценен в родината си. Свободата беше за него висше благо – той беше безпределно предан на вътрешните си ценности и нехаеше за външните. След като и с нашия скромен принос Западът спечели Студената война и на международната сцена комунизмът рухна, Алекс се завърна в България, за да воюва с перо и слово и на родна земя. Където комунистическата чума се възраждаше – подмолно, но с пълна сила.

Тази битка самотният воин така и не довърши – завеща я на нас, неговите пръснати по широкия и пъстър свят съидейници. Едно завещание, което не можем да отхвърлим, защото то е не само на Алекс – то е свише. Така, както и общата ни битка не е битка срещу комунизма – битка за оцеляване е.