Зависим от София

Можем да го срещнем къде ли не из София. По „Шишман“ или „Графа“, в градинката пред „Кристал“ или пред Народния, на Витоша или „Витошка“, в Арт-хостел или в MAZE, където организира четения. Още и на сцената на „Сфумато“ за инициативата „Поети срещу актьори“, сред публиката на произволен театрален спектакъл или дори като драматургичния глас в две поставяни наскоро пиеси. Но най-вече можем да го видим на хартия. Иван Димитров представя новия си роман, „Софийски дует“ – за да опише любовта и омразата си към града… и да признае каква е зависимостта му, почти наркотична, от него.

„Всички знаем какво е София – ту е адски красива, ту адски грозна. Ту я обичаш, ту я мразиш – разказва Димитров покрай излизането на книгата. – Странен град, който се развива по свои собствени закони, по много хаотичен начин.“

„Софийски дует“ е вторият роман на Иван Димитров, чиято история започва още преди години, среща редица препятствия по пътя си към книжарниците, пренаписвана е и редактирана е многократно – но вече е във финалния си вариант и писателят е готов с въздишка на облекчение да продължи към следващия си проект.

Романът разглежда друг автор – Йордан Константинов, талантлив, противоречив, дори скандален, разгневил българските националисти с призив да се изхвърли или запали „Под игото“ на Иван Вазов. Малко по-късно Константинов е жестоко убит от неизвестни нападатели в Борисовата градина. Посмъртно издателство „Жанет-45“ издава тома „Софийски дует“ с четири новели на писателя, придружени от спомени на негови приятели и познати за него, под съставителството на Иван Димитров.

Книга-мистификация, посветена на измислен, но вече съществуващ чрез мнимото си творчество писател, романът в същината си е посветен на един град – без да е нито ода, нито дистопия.

„Това е книга за София, за мен е много лична – обяснява Иван Димитров. – Свързана е с противоречивите чувства, които изпитвам към града, който обитавам по силата на обстоятелствата. София е действащо лице в животите ни без да го осъзнаваме, странен град, със странна енергия, на моменти силно отрицателна. Дори климатът е такъв – всеки е забелязал, че като тръгне към Пловдив, в един момент небето се прочиства.“

„Софийски дует“ на Иван Димиторв – нито ода, нито дистопия

В неминуемото сравнение с градовете в провинцията, писателят (родом от Кюстендил, но прекарал целия си съзнателен живот в София) казва, че там животът тече по-бавно, а хората са по-позитивни. Би ли предпочел този живот обаче? Със сигурност не и за постоянно, въпреки влечението да прекара известно време в произволно малко селце:

„Чувствам се свързан с града. София си има културен живот, а аз като културен човек обичам да ходя на театър, да посещавам културни мероприятия, организирам четения. В този смисъл съм зависим – може би съм развил някаква наркотична зависимост към съществуването в този град. Той ме контролира.“

Орди на омразата

По време на разговора изглежда, че в описанията на София все пак в думите на Иван Димитров преобладава негативното звучене. Макар и в някаква степен ода за града, писателят говори за скритите препятствия, истини, стени, в които можеш да се сблъскаш – сред тях най-вече типичното изнервяне, приемането на околните като врагове, склонността за непрекъснато влизане в конфликти.

„Разбиването на стените зависи от самите нас, от чувствителността ни, от това да се разбираме един друг. Може би е част от нашата история, от вечните кризи, в които влизаме, от това, че реално живеем в провалена страна, с неработещи институции. Хората са много разединени, възприемат се едни други като враждуващи орди.“

„Но това не означава, че няма романтизъм в цялото нещо – добавя обаче. – Ние съществуваме на принципа, че няма категорично добро или категорично зло. Доброто носи злото в себе си. И обратното.“

Драматургията, освен художествената литература, е другото поприще, в което се изявява активно Димитров…, но може би не за дълго. С две поставени пиеси, „Очите на другите“ на Сцена на четвъртия етаж в Народния театър и „Извън Земно“ в театър „Възраждане“, заради липсата на норматив за официална комуникация между драматург и театрално ръководство, за него, а и за повече млади колеги е изключително трудно да достигнат до сцена.

С редица непоставени пиеси, Иван Димитров смята временно да спре с писането за театър.

Затова и смята да спре временно да пише за театър. Пояснява, че има множество непоставени текстове. На три от тях държи много и възнамерява да ги пренапише в проза.

Мир вам, или къде е разбирането

Но преди това – в момента работи по особено любопитен проект заедно с актрисата Неда Соколовска. Двамата създават документален спектакъл, посветен на бежанците в България. С името „Мир вам“, той предстои да бъде игран в края на март в Червената къща.

„Виждаме се с бежанци, говорим си с тях. Когато ходихме в Харманли и Пъстрогор, местните хора ни разказваха, че нямат никакъв проблем с тях – след преминаването на ефекта на мълвата“, казва той.

Посещавал лагерите и преди, и след злополучните събития в Кьолн от нощта на Нова година, Димитров обяснява, че не е усетил сред местните жители да има промяна в настройката към имигрантите, въпреки че са ги питали специално за случая.

„Не си даваме сметка колко пълно с омраза е онлайн пространството. Всеки, който е писал публицистични текстове, знае, че моментално под материалите му се изливат много отрицателни коментари на хора, които разбират от всичко.“

Посещавал лагерите и преди, и след злополучните събития в Кьолн от нощта на Нова година, Димитров обяснява, че не е усетил сред местните жители да има промяна в настройката към имигрантите.

Разбира се, не отрича, че проблем с нелегалната имиграция има – но е категорично против всички да се поставят на едно място. Разказва, че хората с досег до бежанците са напълно наясно с факта, че проблемите идват предимно от афганистанци или пакистанци например, а не от сирийци или иракчани.

„Много ми е неприятно, че няма някакво разбиране от хората у нас. Но като човек, говорил си сега с бежанци, не мога да опиша усещането да чуеш разказ как 200-хиляден град се евакуира за един ден, как тези хора зарязват всичко там и се превръщат в нашественици. Те бягат от война, това е морална позиция.“