Завоят на Сатирата към драмедията

Младата актриса София Бобчева от щата на трупата на Народния театър бе поканена от режисьора Владлен Александров за роля в спектакъла му „Терапевти“ в Сатиричния театър. Вероятната причина проличава още в началото на представлението, което тръгна наскоро с премиера.

Пиесата е от онзи жанр, наричан със смешното име „драмедия“, което напомня на екзотичното животно теглибутай от руския плагиат „Доктор Охболи“ на оригинала „Д-р Дулитъл“. Сериозната линия в сюжета се поддържа от момичето Прудънс, за което е извикана София Бобчева. Режисьорът е знаел, че тя е между талантливите ученици на Стефан Данаилов и не е разпределил никоя от младите дами на Сатирата. По принцип това не се толерира в крепостния български театър, но Бобчева доказва, че се справя страхотно. За разлика от Александра Сърчаджиева тя има какво да играе – момиче със стабилни навици и вкус, заради които трудно намира подходящ партньор и пуска обяви във вестник. Няколко пъти на нейната обява в уречения ресторант се появява странният Брус (Явор Борисов), който лесно се разплаква, живее с гей и лъже в обявата. Оказва се, че и двамата се лекуват при терапевти – Брус при Шарлът (Алекс Сърчаджиева), а Прудънс – при д-р Стюарт (Калин Сърменов). Именно тези терапевти са обектът на ирония в текста на американеца Кристофър Дюранг.

В българския социум тази професия не е толкова разпространена, че да има и позитивни, и достойни за присмех примери. От години, стане ли дума за психологически коментар на криминална личност, политическа фигура, повече или по-малко масово поведение, на тв екрана се появява г-жа Мадлен Алгафари. Тя е все така красива, тъй че българското общество със симпатия припознава нейните думи като единствени меродавни по повдигнатия въпрос. Но ето, че Дюранг се шегува с терапевти, които в Щатите държат кабинети във всеки съседен вход.

Не знам какъв е Калин Сърменов като директор на Сатирата, но като актьор заслужава адмирации – винаги стабилен и креативен, майстор в концепцията на драмедията, превключващ от комично към драма и обратно. В Сатирата от самото създаване на театъра толерират чистата комедия, стигаща дори до фарс и карикатура. Вероятно партийните цензори са избягвали да си представят сериозни, драматични типове на някакъв провален началник, който по презумпция трябва да е член на БКП. А пък да притежава пороци за осмиване, как не! И дума да не става! Така сатириците се усъвършенстваха в скечовите сцени, за радост на зрителите от периферията на столицата и всекидневните пришълци от провинцията. От няколко години обаче репертоарът, режисурата и актьорският стил на този театър се променят към сериозния бряг на драмедията и очевидно Сърменов е подръжник на тази тенденция. Тази битка, мисля, че ще продължи дълго време.

Когато артистът няма история и развитие на своя персонаж, ще се хваща завъншните ефекти, за да усилва, шаржира, разсмива. В такъв капан попада Алекс Сърчаджиева, която е доста опитна, за да измисли как да се справи с нищонеправенето на нейната терапевтка. Нищо, че понякога стига до шоу като при участието си в „Аз обичам България“.

Терапевтът Сърменов обаче има какво да покаже. Той е влюбен в Прудънс с всички негативи на това залитане. А тя не прощава и го прави посмешище. Женската публика на препълнения салон дружно се изсмива, когато Прудънс натъртва на факта, че терапевтът е бил неспасяем бързак в единственото им сексуално преживяване. Мъжката част обаче гледа мрачно. В крайния резултат представлението ще бъде похвалено на съседите. Сигурен съм в това, наблюдавайки патоса на зрителите.