Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Завръщане към Тургенев с „Първа любов” (откъс)

През ноември се навършват 200 години от рождението на Иван Сергеевич

Екранизация на „Първа любов“ на Тургенев от 1968-а с участието на Вадим Власов, Ирина Печерникова и Иннокентий Смоктуновский. - Завръщане към Тургенев с „Първа любов” (откъс)

Екранизация на „Първа любов“ на Тургенев от 1968-а с участието на Вадим Власов, Ирина Печерникова и Иннокентий Смоктуновский.

Голямото завръщане към руската класика, което напоследък се забелязва по новите заглавия в книжарниците, продължава с Иван Тургенев. През ноември се навършват 200 години от рождението на този майстор на прозата и какъв по-подходящ начин да отбележиш юбилея от това да прелистиш произведенията му?

Със сборника „Първа любов и други повести” издателство „Колибри” предлага на читателите пет цвята от венеца с творчеството на Тургенев. Между твърдите си корици томът е събрал 440 страници с повестите „Ася”, „Първа любов”, „Пролетни води”, „Песен за тържествуващата любов” и „Клара Милич”. Преводът им е дело на Мария Хаджиева, Пенка Кънева и Илиана Владова.

Темата за любовта е обща за всичките пет повести, а героини в тях са емблематичните „тургеневски момичета”: своенравни и всеотдайни, разкрепостени и раними, романтички. Момичета, които следват сърцето си, а не закостенелите обществени норми.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Произведенията на Иван Сергеевич са добре познати най-вече на читателите на възраст 40+. Преди десетилетия романът му „В навечерието” за фаталната любов на рускинята Елена с българина Инсаров в навечерието на Кримската война беше задължително заглавие в учебната програма по литература.

Предлагаме ви откъс от „Първа любов” и други повести”.

Из повестта „Първа любов“
Посветено на П. В. Аненков

Гостите отдавна се бяха разотишли. Часовникът удари дванайсет и половина. В стаята бяха останали само домакинът, Сергей Николаевич и Владимир Петрович.

Домакинът позвъни и нареди да раздигнат трапезата.

– Е, разбрахме се, значи – пророни той, намести се по-дълбоко в креслото и запали пура, – всеки от нас трябва да разкаже историята на първата си любов. Ваш ред е, Сергей Николаевич.

Сергей Николаевич, закръгленичък и русоляв, с пухкаво обло лице, погледна първо домакина, сетне вдигна поглед към тавана.

– Не съм имал първа любов – обади се най-после той, – направо почнах от втората.

– Но как така?

– Много лесно. Бях на осемнайсет години, когато за пръв път се завъртях около една твърде миловидна госпожица, така я ухажвах, като че за мен не е нещо ново: също както по-късно ухажвах и следващите. Всъщност за пръв и последен път се влюбих шестгодишен в бавачката си, ала това бе много отдавна. Подробностите от нашите отношения са се изличили от паметта ми, но дори и да ги помнех, за кого може да са интересни?

– Ами сега? – подхвана домакинът. – Моята първа любов също не е кой знае колко интересна.

В никого не съм се влюбвал преди запознанството си с Ана Ивановна, сегашната ми съпруга. С нея всичко бе като по вода: бащите ни сватосаха, бързо се обикнахме и встъпихме в брак без протакане. Приказката ми се изчерпва с две думи.

Да си призная, господа, когато повдигнах въпроса за първата любов, разчитах на вас, ергените, не бих казал стари, но не и толкова млади. Дали пък вие няма да ни зарадвате с нещо, Владимир Петрович?

– Първата ми любов наистина не е от най-обикновените – отвърна леко смутен Владимир Петрович, човек около четирийсетте, чернокос, вече прошарен.

– Аха! – обадиха се в един глас домакинът и Сергей Николаевич. – Още по-добре…. Започвайте.

– Моля… Обаче не: няма да говоря. Не ме бива да разказвам: излиза все сухо и кратко или отегчително и фалшиво. Ако ми разрешите, ще опиша в тетрадка всичко, каквото си припомня, и ще ви го прочета.

Приятелите отпърво отказваха, ала Владимир Петрович държеше на своето. След две седмици отново се събраха и Владимир Петрович сдържа обещанието си.

Ето какво съдържаше неговата тетрадка.

I

Тогава бях на шестнайсет години. Това се случи през 1833 година.

Живеех в Москва при родителите си. Те наемаха вила близо до Калужката застава, срещу Нескучний сад. Готвех се за университета, но се трудех малко и без да бързам.

Никой не ограничаваше свободата ми. Правех каквото си исках, особено откак се разделих с последния си гувернант французин, който все не можеше да свикне с мисълта, че е паднал „като бомба“ (comme une bombe) в Русия, та с ожесточен израз на лицето по цели дни се излежаваше в кревата. Татко се държеше с мен безразлично мило; мама почти не ми обръщаше внимание, макар че ѝ бях единствен: други грижи я поглъщаха.

Татко, още млад и много красив човек, се беше оженил за нея по сметка; тя беше десет години по-голяма от него. Животът на мама беше печален: непрестанно се ядосваше, ревнуваше, сърдеше се – обаче не в присъствието на татко; много се пазеше от него, а той се държеше строго, хладно, резервирано… Не съм виждал такъв изискано спокоен
човек, по-самоуверен и властен.

Никога не ще забравя първите седмици, които прекарах на вилата. Времето беше чудесно; бяхме се нанесли на девети май, тъкмо по Никулден.

Разхождах се – ту из градината на нашата вила, ту из Нескучний, ту отвъд заставата; вземах някоя книга – курса на Кайданов например, – обаче рядко я разтварях, повече си рецитирах стихове, каквито знаех много наизуст; кръвта ми кипеше, сърцето ми примираше някак сладко и смешно; все очаквах, все се притеснявах от нещо и целият бях нащрек; фантазията ми лудуваше и кръжеше бързо все около едни и същи представи, както лястовичките заран около камбанария; умислях се, тъгувах и дори плачех; обаче и през сълзите, и през тъгата, обзела ме ту след напевните стихове, ту от вечерната хубост, като пролетна тревица избиваше радостното чувство от младия кипнал живот.
Имах си ездитно конче. Сам си го оседлавах и поемах някъде надалеч, препусках и си въобразявах, че съм рицар на турнир – колко весело свиреше вятърът покрай ушите ми! – или с лице към небето поемах блесналата му светлина и лазур в разтворената си душа.
Доколкото си спомням, образът на жената, призракът на женската любов почти никога не придобиваше определени очертания в ума ми; обаче във всичко, което мислех, във всичко, което усещах, се таеше полусъзнателно, срамежливо предчувствие за нещо ново, неизразимо сладко, женско…

Това предчувствие, това очакване ме беше пронизало целия; вдишвах го, то се разливаше по жилите ми и във всяка капка кръв… бе му съдено скоро да се сбъдне.

Вилата ни се състоеше от дървена господарска къща с колони и две нисички пристройки; в лявата бе настанена миниатюрна фабричка за евтини тапети…

Неведнъж наминавах натам да гледам как десетина кльощави и чорлави хлапаци в изпоцапани престилки и с изпити лица час по час скачаха върху дървените лостове, които притискаха четириъгълниците на пресата, и по такъв начин с тежестта на хилавите си телца отпечатваха шарените орнаменти на тапетите. Дясната пристройка беше празна и се даваше под наем. Един ден – три седмици подир девети май, кепенците по прозорците на тази пристройка се разтвориха, показаха се женски лица – някакво семейство се бе настанило там.

Помня, че още същия ден по време на обеда мама се осведоми от иконома кои са новите ни съседи и щом дочу името на княгиня Засекина, отпърво продума с известно уважение:

– А! Княгиня… – Сетне добави: – Сигурно ще е някоя беднячка.

– С три товарни коли се настаниха – отбеляза икономът, докато почтително сервираше, – нямат карета и мебелите им са нищо и никакви.

– Е, да – обади се мама, – но все пак е по-добре.

Татко я погледна студено; тя млъкна.

Действително княгиня Засекина нямаше как да е богата; наетата от нея пристройка бе толкова вехта и мъничка, ниска, че дори що-годе заможни хора не биха я наели. Впрочем тогава всичко това мина покрай ушите ми. Княжеската титла слабо ми въздействаше; наскоро бях прочел „Разбойници“ от Шилер.

II

Бях навикнал всяка вечер да обикалям с пушка из нашата градина да дебна гаргите – отдавна изпитвах омраза към тези хищни и лукави птици. През деня, за който става дума, отново се запътих към градината, но след като напразно кръстосвах из всички алеи (гаргите ме усетиха и само отдалече грачеха остро), случайно наближих ниския стобор, който отделяше същинските наши владения от тясната ивичка градина, която бе отдясно на пристройката и вървеше с нея. Крачех с наведена глава. Внезапно дочух гласове; надникнах над стобора – и се вцепених. Разкри ми се странна гледка.

На няколко крачки от мен, на поляната сред храстите зелени малини, бе застанала висока стройна девойка в раирана розова рокля и с бяла кърпа на главата; около нея се навъртаха четирима младежи, а тя поред ги плясваше по челата с дребни сивкави цветчета, на които не зная името, но децата ги познават добре; тези цветчета образуват малки торбички и те се разкъсват с пукот, когато ги удариш в нещо твърдо. Младежите толкова драговолно си подлагаха челата, а в движенията на девойката (виждах я в профил) имаше нещо тъй очарователно, толкова заповедническо, гальовно, закачливо и мило, че замалко да извикам от изненада и удоволствие. Мисля, че на мига бих дал всичко, само и само тези мили пръстчета да пляснат и мен по челото. Пушката ми се хлъзна на тревата, забравих всичко, поглъщах с очи тази стройна снага, шията, красивите ръце, леко пръсналата се светла коса под бялата кърпа, полузатвореното умно око, ресниците, нежната буза под тях…

– Младежо, ей, младежо – дочу се внезапно глас до мен, – нима е редно така да зяпате чуждите госпожици?

Трепнах целият, примрях… Наблизо оттатък стобора стоеше някакъв човек с късо подстригана черна коса и ме поглеждаше иронично. В същия миг и девойката се обърна към мен… Видях огромни сиви очи върху подвижното оживено лице – ето че цялото това лице потрепна, засмя се, блеснаха бели зъби, веждите някак забавно се вдигнаха… Пламнах, грабнах пушката си от земята и преследван от звънък, но не и злобен смях, избягах в стаята си, хвърлих се върху постелята и закрих лицето си с ръце. Сърцето ми направо подскачаше в гърдите; беше ми притеснително и весело; изпитвах небивало вълнение.

Щом си починах, се сресах, измих се и слязох долу за чая. Образът на младата девойка се рееше пред мен, сърцето ми престана да скача, но някак приятно се свиваше.

– Какво става с теб – внезапно попита татко, – уби ли гарга?

Понечих да му разкажа всичко, но се удържах и само се усмихнах на себе си. На лягане, без и аз да зная защо, три пъти се завъртях на един крак, измих се, легнах и цялата нощ спах като убит. На разсъмване се събудих за миг, вдигнах глава, огледах се възторжено – и отново заспах.

III

„Как ли да се запозная с тях?“ – беше първата ми мисъл още щом се събудих на заранта.

Преди чая се запътих към градината, но без да доближавам стобора; не видях никого. След чая минах на няколко пъти по улицата пред вилата, като поглеждах отдалеч към прозорците… Зад завеската ми се привидя нейното лице и стреснат се отдалечих бързо.

„Да, обаче трябва да се запозная – си мислех, като напосоки се щурах из песъчливата равнина, ширнала се пред Нескучний сад, – но как? Ето къде е въпросът.“

Припомнях си вчерашната среща до най-малки подробности: кой знае защо особено ясно си представях как тя ми се присмя… Ала дордето се вълнувах и градях различни планове, съдбата вече ми бе протегнала ръка.

Докато ме нямало, мама получила от новата си съседка писмо върху сива хартия, запечатано с кафяв восък, какъвто се използва единствено за пощенските съобщения и върху запушалките на евтиното вино. В това писмо, написано неграмотно и с грозен почерк, княгинята молела мама да ѝ окаже покровителство: майка ми, по думите на княгинята, добре се познавала с важни личности, от които зависела нейната и на децата ѝ съдба, тъй като била замесена в много важни дела.

„Обръщам се към вас – пишеше тя – като благородна дама къмто благородна дама, и при туй ми е преятно да се сползвам от тойзи случай.“

Накрая искаше разрешение от мама да се яви пред нея. Заварих мама в лошо настроение: татко не беше вкъщи, тя нямаше с кого да се посъветва. Нямаше как да не отговори на „благородната дама“, при това княгиня, а как да ѝ отговори – мама недоумяваше.

Да ѝ прати бележка на френски, ѝ се струваше неуместно, обаче мама не бе наясно с руската орфография – знаеше си го и не искаше да се компрометира. Зарадва се на появата ми и на мига ми заръча да отида при княгинята и да ѝ обясня, че ето, мама винаги е готова да услужи според силите си на нейно сиятелство и я кани да я посети в един часа. Изненадващо бързото изпълнение на тайните ми желания ме зарадва и ме уплаши; обаче не издадох обзелия ме смут и за всеки случай отидох до стаята си, за да си сложа нова вратовръзка и сюртуче: из къщи още носех куртка и риза с обърната яка, макар да ми бяха омръзнали.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах