Завръщане в Англия, страната с най-много задънени улици

Три необходими предисловия: 1) Безусловно съм убеден, че мястото на Англия е в Европейския съюз; 2) Жена ми и аз пребиваваме по принуда в Англия заради доброто заплащане, което професори на нейното ниво получават тук; 3) Избрахме за свой дом обаче Испания, която географски и емоционално пасва най-добре на космополитната ни същност.

Важна справка: Обединеното кралство включва четири националности: англичани (Англия), шотландци (Шотландия), ирландци (Северна Ирландия) и уелсци (Уелс). В историята на империята последните три са били в различна степен и по различни начини доминирани от англичаните и всички те се чувстват вкарани насила в кралството, което е английско творение, а англичаните продължават да гледат на тях отвисоко. С изключение на уелсците, другите две националности постоянно търсят повод да се обособят като самостоятелни държави. Брекзит е последният такъв повод.

На 23 юни заспах уверен, че всичко е наред. Малко преди шест на следващата сутрин жена ми, не спала цяла нощ, ме събуди с думите: „Брекзитът стана: 52 на 48”. „Не може да бъде”, извиках!

Не, ама да. Когато се случи нещо едновременно неочаквано и нежелано, те обзема недоумение и гняв. В първия момент все още не знаех на кого се ядосвам. Може би на себе си, че не можах или не исках да предвидя точно това? Знаех обаче защо ме е яд. Яд ме беше, че се бе случило нещо, което връща естествения прогрес на Европа назад. Локалното беше победило космополитното.

Тази неочаквана победа на локалното ме принуди да обърна много по-голямо внимание на събитието, което до този момент бях считал за банален политически ход. Кои са Излизащите? Защо са повече от Оставащите? Нима три години съм живял в сапунен мехур без да обръщам внимание на островитяните, въпреки усещането си, че съм контролиран от тях, нежелан чужденец, приет само от своята елитна класа, презиран заради непознаването на Техните Правила, но търпян заради тяхната доброта, честност и възпитание. В крайна сметка, какво става в душата на британците?

Моята социология се беше провалила. Но така или иначе беше време да се връщаме във Великобритания, в нейния английски Юг, и да възобновим всекидневието, което с радост бяхме напуснали по Коледа, за да устроим дома си в Каталуния. Само след три дни, в понеделник, 27 юни, имахме билети за ферибота от Сантандер до Портсмут.

Едно е да седиш сред комфорта на дома си, да четеш информации и да осмисляш сам или с близките си събитията по света, съвсем друго е да се озовеш заедно с онези, които едва ли не са ти причинили лична психотравма, да спиш до тях, да се храниш сред тях, да слезеш на пристанище, което е тяхно. Освободени от грижите около къщата, които през последните три дни ни отвличаха от гнева и объркването, изведнъж попаднахме сред британците: към 1 следобед трябваше да се наредим с колата си – с дясно кормило и британски номер – на опашката за влизане в търбуха на големия ферибот. За онези, които не са се придвижвали по този начин, трябва да поясня, че на кея край ферибота са очертани двадесетина номерирани платна, където персоналът на митницата подрежда колите по реда на идването и по вид: мотоциклети, каравани, обикновени коли, хора от първа класа и хора от втора класа, лекотоварни камиони. С 5-6 изключения, всички бяха с британски номера, сиреч върху жълти табелки отзад.

Няма да скрия, че към всички изпитахме неприязън. Двамата с жена ми търсехме и най-малкия повод да осмеем или осъдим пътниците около нас. Не исках да заговоря никого, да се докосна до никого. Всички ми бяха антипатични. Реакцията беше подсъзнателна и непреодолима. Разумът беше безсилен да надвие над това, което в социологията се нарича „групово мислене”. Нищо чудно и езикът на тялото ми да е издавал емоционалното ми състояние.

На кораба нещата продължиха без промяна. Обичайната им студенина ми се струваше самодоволство. Добрата усмивка, когато някой ми отстъпваше място до масата, разчитах като лицемерие. Апогеят на това чувство настъпи, когато вечерта отидохме в големия бар на носа да гледаме мача Исландия-Англия. Беше пълно с британци – както целия кораб, всъщност, обслужван от френски екипаж. Искахме да бъдат победени. И злорадствахме, когато загубиха! Исландците ми станаха непонятно симпатични.

И всички тези чужди на мен чувства се случиха без нито животът, нито съществуването, нито благополучието ми да бъдат застрашени. Представете си тогава какво изпитват хората в зоните на война и грабежи към онези, които, в името на религия или друга насилническа идеология, унижават и унищожават всеки, който не им е потребен!

Що се отнася до благополучието, впрочем, нещата са все още неясни. На първо време ниският курс на британската лира фактически намалява нашите доходи, защото по-голямата част от тях използваме за живот в еврозоната или в САЩ. Надяваме се това да е временно. Но няма гаранция дали в дългосрочен план намаляването на вложенията в наука няма да се отрази на финансовото състояние на университетите и оттам на заплатите на хората, занимаващи се с наука. Очакванията са, че като цяло икономиката на Великобритания ще се свие, а това, макар и в различна степен, ще се отрази във всички нейни сфери. И, естествено, най-много ще пострадат бедните, тези, които гласуваха за излизане от ЕС. Едва ли обаче образованието и науката, незавеисимо от високия си статус във Великобритания, ще бъдат отминати.

Но онези, с които деляхме в онзи ден лукса на френския ферибот, засега нямаха ясна идея какво точно ще се случи с тях. Възможно е повечето да бяха гласували за Оставане, в края на краищата сред тях немалък брой бяха хора с къщи в Испания или Франция. В една нощ животът за британците в Европа от норма се превърна в привилегия, за която те трябва да се борят.

На другия ден към обяд седяхме в кафе-бара на долната палуба, когато започна да се вижда британският бряг. Обзе ме чувството, също толкова неочаквано както антипатията от предните дни, че се връщаме… е, не точно у дома, но при нещо познато, нещо сигурно и близко. Разпознах Борнмут, след това Айл оф Уайт и най-сетне контурите на Портсмут. Хората около мен се оживиха, обменихме някои географски подробности. Започвах да се упреквам, че се бях поддал на гнева, който ме тласкаше към групово мислене. Недоумението се заместваше от проясняване, защото каквото и да се беше случило, аз нямам право да съдя хората, които решават своята съдба със средствата на демокрацията, които са им предоставени – дори и това средство, референдумът, да беше едно очевидно преиграване с представителната демокрация.

Корабът акостира. Влязохме в колите си и аз отново бях обкръжен от временните си сънародници, с които щях години занапред да деля и добрите, и лошите страни на това островно общество. Космополитният човек ще не ще се съобразява с правилата на мястото, където се намира. И в това точно се състои неговата космополитност – той може да предпочита универсалното, да търси обединяващото и да избере да живее където иска, но се чувства добре само когато се приспособи към правилата на локалното, които са резултат на локалната култура. Внезапно, седейки зад волана в очакване да потеглим към кея, осъзнах, че имам право да анализирам случилото се като част от историята на Европа, само ако се освободя от осъдителното си отношение към милионите безименни хора, които правят тази история. И които са потърпевши от нея.

В идеален порядък, изтеглянето на колите от ферибота стана за 15 минути, минахме гладко през паспортната проверка и аз подкарах колата от лявата страна на магистралата към Саутхамптън. В града моментално усетих колко тесни са улиците и че карането на кола по тях, на сантиметри от насрещното движение, е винаги едно малко изпитание. Заваля дъжд. В голямата двуетажа къща на нашата приятелка, където отседнахме, отоплението беше изключено. Но заедно с нас, тя беше приютила без да иска заплащане, две други близки професорки: едната за постоянно, другата временно. Темата за Брекзит веднага се наложи в разговорите.

На следващия ден излязох да търся адреса на апартамента, където ще се нанесем след седмица. Намерих го лесно, но се разходих дълго по улицата и съседните. И си припомних. В Англия няма „преки“, няма съкращаване на пътя, няма истинско пресичане на улиците. Няма удобство. Англия е държавата с най-много знаци за задънени улици.

Това се е получило, понеже през вековете всеки е заемал някаква част от земята, ограждал я е и е строил къщи вътре в ограденото, оставяйки едно място за вход и изход. И понеже в тази държава всичко се пази, нищо не се разрушава или разваля, за да се построи нещо ново – поради което малко се строи ново – улиците се съобразяват с лабиринтите на старото строителство и нямат два края. Много улици имат име Close (затваряне, затвореност). Практически в градовете няма прави улици и една от грешките, които чужденецът прави, е да тръгне по някоя от тях, мислейки че е успоредна на онази, която търси, но да не успее никога да стигне до последната – или защото няма паралелност, или защото няма свързваща улица.

По подобен начин са свързани и селата в английската кънтрисайд: има села, където живеят много богати хора, но до тях се стига по шосе, което е абсурдно тясно, а в някои участъци се състои от само едно платно. За да се разминат две коли, трябва едната да изчака на мъничко по-широко място. За всяка маневра по такива пътища има „преговаряне“. Маниакалното преклонение пред частната собственост не позволява тези пътища да се разширят, като отнемат незначителни ивички от земята от двете им страни. Нещо повече – пътното платно се вие между високи живи плетове, които закриват плътно от погледа частната земя. Когато запитахме една наша приятелка защо до огромния плаж с огромен паркинг в Чичестър се стига по шосе, където едва се разминават две коли и има постоянно задръствания, отговорът й беше, „ако построят голямо шосе, ще започнат да идват повече хора, а Югът на Англия е пренаселен“.

Със същата усуканост и непроходимост са създадени и английските интернетни сайтове. Докато стигнеш до онова, което търсиш – ако изобщо успееш да стигнеш до нещо, което наистина ти трябва и то веднага, например цена, извлек от сметката ти за телефона и др. п. – трябва да минеш през няколко напълно ненужни пояснителни страници.

Всичко това показва, че има нещо в манталитета и начина на мислене на британците, което е „задънено“. Те обичат да са обособени, отделени и, неизбежно, да контролират всеки, който влиза и излиза от тяхната черупка. Няма го доверието, с което американецът ще те посрещне и ще те има за приятел, докато с нещо не покажеш, че си мошеник или мръсник. Тук е обратно: първо те смятат за мошеник или мръсник и ти трябва дълго да им доказваш, че не си.

Това отношение те проявяват и едни спрямо други в етническо и класово отношение. Богатите живеят отделно и не искат да се докоснат до „мръсотията” на бедните. Идва ми на ум за Рио, където хората от фавелите могат свободно да се разхождат сред луксозните хотели и да лежат на плажа редом с милионери. Англичаните се високомерни спрямо шотландците и са особено недоверчиви към ирландците. В политически план това се проявява в постоянните сблъсъци между шотландските и английските членове на парламента за правото да създават закони, които ще са валидни и за двете части на кралството.

Всичко това са симптоми на особената английска неприязън към чуждото. Не става дума за истинска омраза – затова терминът ксенофобия, колкото и да изглежда подходящ, не изразява цялата комплексност на английския манталитет. Те изпитват презрение към чуждия, моментално го класифицират – „полски водопроводчик” например е метафора на нежелания, но търпян от немай къде имигрант – гнусят се от него и в много случаи вероятно се и страхуват, но не като заплаха за живота или имуществото, а защото островът е малко място, площта е завинаги детерминирана, нова няма от къде да се получи след като империята им се е свила до неговите размери, и страховете са, че островът няма да може да побере всички, които искат да се заселят тук. С присъщото си чувство за социална справедливост (но не и равенство, не!) те смятат, че новодошлият трябва да получава всички социални облаги, на каквито се радват и коренните жители – и това увеличава страховете, понеже социалните помощи и привилегии струват пари, а за да има достатъчно пари във фондовете, данъците трябва да се увеличават. Цялата тази амалгама от манталитет, икономически притеснения, имперско минало, национално високомерие и много други повече или по-малко важни фактори се прояви релефно по време на предшестващите референдума кампании за и против Излизането.

Още докато бяхме в Испания, сутриннта след референдума Камерън подаде оставка. Само четири дни след пристигането ни, Майкъл Гов заби нож в гърба на Борис Джонсън, обявявайки го за неспособен лидер, с което го принуди да се самоотстрани от състезанието за заместник на Камерън. С това самият Гов подписа смъртната си присъда като политик. Демагогът Найджъл Фараж подаде оставка по най-церемониално циничен начин. В същото време депутатите на Лейбъристката партия гласуваха вот на недоверие на своя лидер, марксиста Джереми Корбин, който е доказано неспособен да води партията към изборна победа – а в Кралството лидерът на победилата партия става автоматично министър-председател. Така и двете партии са в сериозна криза и Великобритания фактически е без политическо ръководство или изгледи скоро да получи такова. А това е особено важно за съдбата на държавата предвид предстоящите преговори за развод с ЕС.

Тези оставки – които са бягане от отговорност както на расистите, така и на „традиционните” политици – са най-сигурният аргумент в полза на широко застъпваната теза, че най-сериозният фактор способствал за победата на Излизането е недоволството на онеправданите. Самият аз бях буквално сащисан, че тези, които в своята бездънна глупост (Фараж, Гов и Джонсън) или хазартна самоувереност (Камерън и Осбърн) постигнаха резултат, какъвто самите не са очаквали, се оказаха „плъхове, които първи напускат кораба”. В момента най-стабилната и респектирана фигура в Англия е гуверньорът на централната банка – Марк Керни, който е канадец.

Ала това недоволство само по себе си не променя системата, то трябва да бъде разпалвано. Най-вече с лъжи и фалшиви обещания. Освен това, то трябва да се е появило у хора, които не познават света, имат затворения локален манталитет на островитяни, чийто патриотизъм се основава на неприязън към чуждото и които, на всичко отгоре, са по природа мазохисти. Колкото по-зле, толкова по-добре: това е основният афоризъм, към който се придържат англичаните, като под „по-добре” те разбират, че себеуважението им се увеличава, когато преодоляват трудности, създадени от самите тях. Задънените улици са метафора точно на това.

И така, ходя си аз по тези задънени улици и усещам, че англичаните – които в кралството са основната маса расисти и недоволници от европейското съюзяване – се оказаха в истинска задънена улица, от която им предстои тепърва да намерят изход. Дали ще го намерят и особено как ще го намерят, е в момента еverybody’s guess.

Сигурното е, че устойчивата капиталистическа система ще се измъкне от сегашната долна мъртва точка. Но тъкмо онези, които свлякоха държавата до тази точка, няма да получат онова, което очакват. Децата им ще живеят в същите тесни и мрачни стаички, ще се напиват до безсъзнание в кварталните кръчми и ще псуват неспособните политици за своята орисия. Както и имигрантите от Румъния и България. И гневът им ще си остане – безплоден и неудовлетворен. Симпатизирам на тези хора, защото съм общувал с някои от тях и съм се уверил, че са морални, отзивчиви, неагресивни и невинно страдащи.

Дали политиците ще си вземат поука от случилото се, е също в мъглата на предположенията. Но решението на проблемите на онези, които продължават да изпитват „гнева на мравките” не е в отделянето, изолацията и завръщането към локалните ценности. Европа ще се консолидира. От политическата й класа ще се родят големи политици – такива, от каквито днес Великобритания изпитва отчайващ дефицит – които, както едно време Чърчил, Дьо Гол и Хелмут Кол, ще възстановят разклатеното доверие в институциите.

А ние, космополитите, винаги можем да изберем да живеем на място, където ще се чувстваме удобно, в синхрон с локалните ценности, но влагайки своите умения и интелект в развитието на един либерален, прогресивен, космополитен свят. Аз обичам Лондон и знам как да се държа там. Но обичам и Париж, и Рио де Жанейро, и Барселона, и Монреал – и навсякъде съм се чувствал уютно, защото съм се държал в съответвие с локалните правила и съм бил приеман като желан пришълец.

Един от най-добрите ми приятели е канадец, роден от родители-англичани, който през последните години, като канадски дипломат, работеше в Европейската Комисия в Брюксел. Той прекара последната година в Средна Англия, за да увеличи образованието си, въпреки че има къща в Брюксел. Тук, в страната, на която се чувства културен поданик, той изтърпя шока на Брекзит, и, неспособен да преодолее отвращението си, възнамерява да се върне в Канада, за да работи за интеграцията на имигрантите. Като човек, работил във Виетнам, Кандахар, Боливия и Европа, той усеща, че неговата канадска идентичност е най-близка до космополитната му природа.

С този пример искам да покажа, че има държави, в които локалното е космополитно. Това са държавите, които трябва да служат за пример. Държавите на бъдещето.