Завръщащият се Колумб

Без лигавщини, сълзи и хленчене. С тази дефиниция, дадена от Румен Леонидов, протече приятелската среща в памет на писателя Красимир Дамянов в столичния клуб Maze в сряда вечерта. Стари другари по перо, млади ученици на Дамянов, читатели и близки на покойния автор се събраха, за да се усмихнат на спомените си за него, да чуят отново живите му думи и гласа му.

Писателят, който си отиде през януари т.г., щеше да навърши 68 години на 25 март. Макар и вече не на този свят, на уютна среща, събрала знакови лица на литературата като Деян Енев, Захари Карабашлиев, Емил Андреев, Палми Ранчев, Румен Леонидов, Светлозар Желев, образът на Краси Дамянов изплува обратно – в типичния си бял костюм, с жизнерадостната усмивка, с непримиримия дух и, най-вече – с думите. „Той остави присъствие“, каза на откриването на събирането Желев и разказа за прочутия боб със сепия, с който писателят гощавал своите гости през годините.

„Един велик мъж“, определи Дамянов Емил Андреев. Последния път, когато се видели, било във Варна и уточнили заглавието на недовършения роман на Дамянов – „Испания“. „Испания всичко ти е дала и всичко ти е взела, казах му тогава“, спомни си Андреев и изрази надежда, че испанската култура един ден ще има знание за Красимир Дамянов – така както сега има за Димитър Димов.

Допреди две години се възхищавах от жизнеността му, винаги беше усмихнат, пълен с енергия, сподели Палми Ранчев – писателят, който най-отдавна познава Дамянов.

Деян Енев разказа за своя среща с Дамянов в Барселона, която, случайно или не, станала при паметника на Христофор Колумб. „Така видях идващия Краси – като един Колумб, който се завръща. Той направи голямо завръщане след доброволното си изчезване“, обясни Енев.

Красимир Дамянов пререди контекста на българската литература, показа ни как може да се пише модерно, как може да се пише на световно ниво, добави Деян Енев.

Много личен спомен изплува и около сборника на Дамянов „Защо няма Бог“. Преди време Деян Енев я заел на някого на купон, но така и не му я върнали. Той знаел, че я има, но не я откривал в дома си. 10 години по-късно един човек отишъл при него в редакцията на вестник „Сега“ и му я занесъл. „За пръв и последен път ми върнаха книга“, разказа писателят.

Последният роман на Красимир Дамянов

Последната книга на Дамянов, краят на трилогията, започната с „Дневникът на една пеперуда“, е почти завършена, каза Румен Леонидов, който във „Факел Експрес“ спорадично публикува откъси от романа.

„Още нямам сили да започна работа по нея, защото знам, че ще е последната му книга“, призна той. Когато е готова, тя ще бъде издадена, а след това ще се пристъпи и към опити за реализиране на отдавнашната мечта на Дамянов – цялата трилогия да се обедини в един футляр.

Последният роман е всъщност разговор с починалия син на писателя Радой. „Той много искаше да го довърши – спомни си Палми Ранчев. – Плачеше много често, чувстваше дълг да го напише, навярно като всеки баща, това беше може би най-ценният му роман“, обясни той. Най-добрата проза на Краси, прозрачна проза, добави Ранчев.

Гласът на писателя

В пълна тишина посрещнаха присъстващите и кратък аудиозапис на самия Красимир Дамянов, говорещ за разказа си „Паскалев“.

Отново тази история изплува и в спомените на Захари Карабашлиев, който прочете части от кореспонденцията си с Дамянов. „Липсва ми човешкият му глас, чистият му човешки глас“, призна писателят и разказа за предложения за редакции на „Паскалев“, изрисуващи любовта на Краси към думите като нещо живо, а не като изсечени в камъка. „Обичаше нещата да стават по-добре, без значение откъде идва фийдбекът. Ако можем и ние това, всички ще сме по-добри писатели“, заключи Карабашлиев.

Разбира се, нямаше как да не прозвучи и част от творчеството на Красимир Дамянов – буца в гърлото на приятелите му остави разказът „Бряг“, прочетен от Бистра Величкова. „Той никога не е напускал България“, каза тя, преди да зачете.

Усмивка на прощаване

Последна думата взе сестрата на Красимир Дамянов. След като въодушевено благодари за преживяването с рождения ден на брат ѝ, тя съжали, че никога не е била в тази компания, и с усмивка разказа как преди повече от 40 години той я е учил да плува – хвърляйки я 5-годишна пак и пак от висок кей в Куба, вързана с въже за банския. „В крайна сметка успях, научих се да плувам не хоризонтално, а вертикално“, разсмя се тя.

„Последно го видях на 6 декември. Тогава той на раздяла, с ясното съзнание какво ще се случи, ми подари най-невероятната усмивка, ослепителна, под онази негова бяла шапка. Подари ми специална усмивка, за да ми се запечата.“

С този спомен, усмивки от всички краища от клуба и вече празната сцена срещата в памет на Красимир Дамянов приключи. Приятелите му се отдадоха на разговори за него и мисли за думите му. Те, за разлика от тялото му, няма да си отидат.