Здравка Евтимова: Срамувам се, че съм безсилна пред бедността

Когато мракът, безсмислието и отвращението ни натиснат, имаме нужда от подобни думи. Защото Здравка Евтимова описва действителността кратко, ясно, в перспектива, с надежда. Сякаш отваря прозореца на спарения вагон, с който пътуваме към нищото, за да вкара малко въздух и светлина.

Докато кучетата лаят, а влакът лети към пропастта, я попитахме какво мисли за протеста срещу Слави Бинев, за смисъла от гнева на площада, за оцеляването на писателите, за литературните скандали. Отговорите й отново ни припомниха, че между нас има хора с позиция и достойнство. Хора талантливи, но и дисциплинирани като войници, които не само пишат, но и живеят в писането. Думите й ни накараха пак да отворим романите й „В студената ти сянка, лейди“, „На две крачки от мен“, „Четвъртък“, „Арката“, „В гръб“, да прехвърлим за пореден път и по-кратките й произведения.

Сигурно знаете, че освен у нас, гласът й се чува по света. Сборниците й с разкази са публикувани в престижни литературни списания и антологии в над 30 страни, а в края на ноември израелското издателство Tiktakti пусна на английски Wrong and Other Stories, т.е. „Погрешен“ и други разкази“. Евтимова също така е носител на приза за проза на английското списание The Text за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, на специалното отличие за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ и на наградата английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“. А нейният „Vassil“ спечели световния конкурс за къс разказ на Би Би Си.

– Г-жо Евтимова, българските творци са на улицата, изправени срещу Слави Бинев. Освен бунт срещу председателя на Комисията по култура и медии в парламента, това е и протест срещу всичко, което накратко наричаме „чалга”. Подложени ли сме наистина на културен геноцид или това е поредното клише, с което се оправдаваме?

– От нас зависи дали да бъдем подложени на културен геноцид, или да се изправим срещу силата, която се стреми да ни заличи. Младежта на България няма да го позволи. Хората от средното поколение няма да го позволят. Мъдрите възрастни хора няма да го позволят. Лица, временно заели някакви постове, биха могли да зачернят, но не и да съсипят България. Натрупва се гняв, бентът рано или късно ще избухне със страшна сила.

– Въпросът е какво да правим с този гняв…

– Гневът е мощно гориво, но лош и нетраен строителен материал. От нас зависи посоката, в която ще насочим гнева, как ще го овладеем. Във всеки случай много ми се иска да видя човека и хората, които ни подготвят геноцид. Още отсега мога да им кажа – геноцидът няма да се състои.

– Да разбирам ли, че имате някаква надежда за бъдещето?

– Да, имам. България няма да се превърне в оглозгана от гладна глутница руина. Няма да си причиним това, нито ще оставим разрушени стени и пустош на децата си. Няма да позволим да ни превърнат в продажна и подла сган. България ще се отърси от алчността, от предателствата, от хилядите тарикати, които всеки ден се лъжат взаимно. Аз измамвам този, той измамва онзи, онзи измамва другиго – така цялото население на България се превръща в излъгана, подиграна, стъпкана купчина от човешки подобия. Не бива да позволим това да се случи.

– Как? Какъв е полезният ни ход?

– Промяната е в това да се откажем днес и сега от тарикатщината, от хитростта на дребно и едро. В крайна сметка привилегиите, защитните чадъри срещу измамите, връзките убиват съпротивителните ни сили, правят ни слаби – приетите протекции превръщат писателя в подмазвач, инженера – в крадец, майстора – в доносник. Никой няма полза от това. Пачка банкноти повече в джоба, няколко хиляди в банката повече – но те се топят като пряспа сняг напролет. Заедно с тях се топи и достойнството. Без него човек е биомаса, равна по заряд с амебите и чехълчетата. Нека останем хора. Нека останем майстори, инженери, писатели. Промяната трябва да тръгне от нас, тя е заложена в нас.

– В крайна сметка трябва ли писателят да бъде на площада или неговата мисия е друга?

– Писателят е длъжен да излиза на площада. Аз мога да изляза, когато съм дълбоко убедена в правотата на постъпките си. За да стане това, ми е необходимо да разполагам с обективна информация, за да направя своите изводи. Да се убедя, че предприемам стъпки в правилната посока – към почтеността, към доброто. Ще бъда на площада, но не за да водя, а за да заявя позицията си. Ако тази позиция спечели някого, ще вървим заедно.