Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Зеленчуковата градина на Ван Гог

Питам се дали тая картина ме направи по-добър човек?

Откъде се беше взела на стената му картина на Ван Гог? На стената в хола на гарсониерата на дърводелеца дедо Диме (Варадин) Терзийски? - Зеленчуковата градина на Ван Гог

Откъде се беше взела на стената му картина на Ван Гог? На стената в хола на гарсониерата на дърводелеца дедо Диме (Варадин) Терзийски?

Има една немного известна картина на Ван Гог. Но за мен е нещо като знак. Пътен знак на живота ми. Мисля, че се казва „Зеленчукови градини“.

Ето кое е хубаво на нашето време. Сега аз ще пиша за нея, а още следобед някой познат или непознат добър човек ще ми пише във Фейсбук. И малко иронично (но пък може и съвсем мило и доброжелателно) ще ми каже името й. Но май си се казва „Зеленчуковата градина“. Или „градини“.

Както и да е. Тя висеше на стената на дядо ми. Хаха. Дядо ми си имаше и стени. Беше като крепост. В неговото холче. Той имаше гарсониера. Гарсон значи момче. Дядо беше момче. О, да. Беше самурай. Поне така ми изглеждаше.

Скулест, мургав, спокоен, мъдър, железен, с татуирано сърце на мускулестата предмишница, с черни вежди, с венче от бяла коса. Дърводелец. Дедо Диме.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Няма как да кажа дядо, защото ми звучи източнобългарски, руски, някак мекушаво и несериозно. Дедо. Ние – аз и той – сме от шопския род Терзийски от Бистрица. За другите хора – не отговарям.

Та откъде се беше взела на стената му картина на Ван Гог? На стената в хола на гарсониерата на дърводелеца дедо Диме (Варадин) Терзийски?

Сега ще ви кажа: А откъде, обяснете ми, пък се беше взела в главата му мисълта: Всяко желание води към страдание? След като дедо Диме беше обикновен дърводелец, а тази мисъл всъщност е Втората Благородна Истина от Четирите Благородни Истини на Сидхарта Гаотама Шакиамуни – Буда. А, как мислите?

Защо изброявам винаги имената на Буда?

Защото другият ми дядо беше учител. И аз съвсем сериозно съм възприел представата, че писаното слово е длъжно да образова.

Та така де. Отговорих ви на въпроса с въпрос. Как така – дърводелец с Ван Гог на стената? – питахте вие. А аз ви отговорих: А как така дърводелец с Буда в главата?

Просто ние… хм, щях да кажа „ние, по-образованите хора“, но се сетих, че нито аз съм от много образованите, нито пък това е вярно…, та бих казал: Ние, хората въобще, много обичаме да смятаме другите за ограничени. И да се чудим, и да пляскаме с ръце от предвзета изненада, когато открием примерно, че един циганин може да чете. Или когато видим, че един дърводелец е чел Мопасан. Или когато една жена получи Нобелова награда за физика.

Ние, хората, сме доста самомнителни и надменни. И то не от лошотия. Просто така са ни възпитавали. Открай време.

Не само при нас. Даже нас, българите, не са ни възпитавали чак толкова много в надменност. Но ето – в САЩ преди шейсет години не са допускали тъмнокожи да сядат на седалки за белокожи в автобуса. Тъмнокожите блус музиканти са получавали почести и аплодасменти, даже са ги обожавали, но не са имали право да се изпикаят в тоалетните на богатите клубове, в които свирели.

А белокожите адски са се учудвали, когато видят тъмнокож лекар или тъмнокож, владеещ три езика.

Да. Въпреки своето обикновено дърводелство Дедо Диме четеше непрекъснато мислите на Дюма-баща, на Толстой и на Хегел. Много обичаше книги със сентенции. Явно умът му беше така устроен. Да възприема нещата в най-синтезирания вид. Дърводелците обичат идеално гладки повърхности и идеално прави ъгли. Това никак не пречи мекотата на дървото да царува над геометрията. Не пречи и на благородството на художествения им занаят.

Но не вярвам на Дедо Диме да му е попадала мисъл на Буда.

Защото Буда беше забранен, както и Христос. А пък и дедо беше комунист. Великото при него беше, че комунист, комунист, но живя в едноетажна къщичка до 73-та. Аз се родих там. А после – в гарсониерката. Не беше комунист от лесно нагаждащия се тип. Каквито видяхме твърде и твърде много. Беше комунист от самурайския, горд и тъжен вид. Който отстоява идеали, докато не умре. С леко презрителна усмивка на устата.

Но дедо Диме беше стигнал до идеите на Буда – за желанията, водещи към страдание – по чисто емпиричен път. Ха, точно така. Казваше – и еврейки съм любил, и чехкини, и сръбкини и, и българки…

Ех как лесно е да пишеш за хора, починали отдавна!

Сега не изпитвам свян, не ме е страх, че баба ще научи и ще се разсърди на дедо Диме. Времето изчиства нещата. Човек не смее да говори за починалия наскоро лоши неща – от суеверен страх. Но отдавна починалия е друго нещо – за него може да се каже всичко.

Затова, струва ми се, писателите-страхливци разказват истории за по-далечни времена. От суеверен страх от умрелите. Става въпрос – от наскоро умрелите. И естествено – от съвсем рационален страх от гнева на роднините им.

Никой не пише за живи или за умрелите наскоро известни хора. Защото сенките им бродят. Както и мненията за тях. Пристрастията. И слугите им – с ножове.

Дедо Диме беше изживял със сигурност доста страстни желания. И беше открил, че те носят само страдание. Ето защо той – без да знае – цитираше Буда.

А картината на Ван Гог…

Е, тя естествено беше репродукция. Оригиналът – ако се продаде на търг точно днес – най-вероятно ще струва над сто милиона долара. Съдейки по Ирисите – продадени за 54 милиона долара през 1987-ма. Та тази – която аз наричам „Зеленчуковите градини“ – в наши дни би струвала със сигурност над сто.

Милиардерите стават все по-богати. Парите стават все повече. Вангоговците стават все по-малко.

Тук ще отбележа, ще подчертая с пет дебели черти: вангоговците в проект най-вероятно стават все повече. Тоест – има и сега не по-малко (отколкото във времето на Ван Гог) велики майстори и хора с огромен талант и сърце! И тъй като сега хората са повече – най-вероятно като брой вангоговците също са повече.

Но Ван Гог е феномен (както и Рембранд, както и Моцарт, както и Микеланджело, както и Джим Морисън), който се формира от две големи енергии, от две стихии: стихията на личния гений. И стихията на общественото възхищение. Ван Гог може да се Образува само в общество, готово да се възхити. И с огромния си възторг да Създаде Ван Гог.

Болестта на нашето време се казва Липса на Преклонение. Дайте да хапнем набързо по една пица, да видим тоя шибан Лувър и да бегаме! – така се казва болестта на нашето време. Също така се казва Незачитане.

Ще кажете – така говориш, защото ти е болно за самия теб.

Ми – вие как мислите? Аз съм осъзнат индивид. И знам добре, че човек винаги говори, тласкан от лични мотиви. Които неосъзнато прикрива с благородни приказки за общото благо. Да, така е – на мен ми е мъчно, че в наше време никой нищо и никого не цени. И ми е мъчно заради мен си. И аз съм творец – та затова.

Живеем бързо – а за Ван Гог се изисква време. Да го гледаш, да се разтапяш, да трептиш – както трептят мазките от най-чисти и искрящи бои – в картините му.

Сега ще ви кажа: Аз стоях под картината на Ван Гог – у дедо – и я гледах. Попивах я. Израствах с нея. Тя създаваше модели, схеми, цветови формули на предпочитанието, на харесването и на възторга – у мен!

Едни напоени с вода зелеви лехи в най-нежния, сочен, невероятен, свеж и влажен резедав цвят. Това е картината. И в далечината – влак.

В детството ми имаше доста от този цвят. В детските градини и болниците често се използваше резеда. О, Боже, колко различен може да е един цвят на различни места! В картината на Ван Гог той беше такъв – като да дишаш дълбоко във влажна и прохладна долчинка, след като си се катерил по сухи, жестоки, напечени и голи сипеи. За болниците и детските градини на социализма – не отговарям.

Дали…

Питам се – дали тая картина ме направи по-добър човек?

Години по-късно аз се влюбих в друга картина. „Яков се бори с ангела“ – на Йожен Дьолакроа (спомнете си какво ви казах за всичките имена на Буда). И ми се струва, че именно тя ме направи някак по-настъпателен и по-борбен. Тя възпита у мен един романтичен стремеж към борба. Вълнение от напрегнати красиви мускули, от дива енергия, въплътена в пищни, сладостни цветове. Дьолакроа е първият истински колорист на новото време. Но цветовете в тази картина са само за разкош. От нея като че ли придобих преди всичко вкус към поривистата, стремителна атака. Към енергията.

А сега се връщам към „Зеленчуковата градина“. В нея няма атака. В нея няма дива енергия и пищни цветове. Вече не съм млад. И имам нужда от повече мир. От много мир. Смирение.

А следващия път ще ви разкажа за един разговор между мен и милата ми Ивана, в който ние заспорихме – прав ли е бил Винсент Ван Гог да живее на гърба на малкия си брат Тео? Прав ли е творецът да иска от другите?

И какво, по дяволите, значи „на чужд гръб“ когато става дума за…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах