Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Зеленият камък на Казандзакис

„Аскетика“ – есенцията във вечното изкачване на Голгота на писателя

Въпреки че очевидно основният вдъхновител на Никос Казандзакис при написването на „Аскетика“ е Ницше, тук личат силните влияния и на други фигури, най-вече Бергсон, чийто философски линии се забелязват на много места в текста. - Зеленият камък на Казандзакис

Въпреки че очевидно основният вдъхновител на Никос Казандзакис при написването на „Аскетика“ е Ницше, тук личат силните влияния и на други фигури, най-вече Бергсон, чийто философски линии се забелязват на много места в текста.

Спомням си много ясно момента, в който прочетох за пръв път „Алексис Зорбас”. Даде ми я мой приятел, аз си я сложих в раницата, забравих я там, а когато се наложи да пътувам дълго и с яд се присетих, че не съм си взела нищо за четене, книгата изскочи от своето скривалище. Мина много време от онзи миг, в който седях на скала до морето в едно село и четях в захлас – през смях, рев и възхищение. И вие сте чели, и вие знаете, че тази книга цялата е изтъкана от редове, които чакат да бъдат подчертани, запомнени или прехвърлени в тефтерчето с мъдри мисли (повечето имате такива, не се правете!). На която и страница да отворите – все ще има някой „пирон”, който ще ви се закове в съзнанието. На мен обаче от цялата книга ми се заби най-дълбоко едно нещо, което май няма как да го има в статиите с „вдъхновяващи цитати“. Това е кратичкото писмо на Зорбас, което „началството” получава, докато се намира в Берлин, точно по времето на големия глад, страх, ужас и бедност.

„Открих прекрасен зелен камък. Ела веднага. Зорбас”

Той не отива. Много му се ще, много го тегли, но в крайна сметка не посмява да тръгне нанякъде само заради един зелен камък. Отговорът не закъснява особено:

„Ти си, да прощаваш, началство, един писарушка. Можеше и ти, нещастнико, поне веднъж в живота си да видиш един хубав зелен камък, но не го видя. Дявол да го вземе, седях си понякога, когато си нямах работа, и си казвах: „Има ли, или няма ад?”. Но когато получих вчера писмото ти, си рекох: „Сигурно трябва да има ад за някои писарушки!”.

С моя приятел, който ми даде да чета книгата, дълго време си говорехме така, когато изникне нещо интересно на хоризонта:

„Открих прекрасен зелен камък. Ела веднага!“

След това прочетох и останалите книги на Казандзакис, които колкото ме вдъхновяваха, толкова ме и объркваха. Между тях по никакъв начин не може да се изведе една стройна линия, твърд възглед, една обща философия, въпреки очевидния философски стремеж към избистряне на концепции за живота и на битийно, и на метафизично ниво.

В един момент престанах да се опитвам да изведа някаква обща линия от неговите книги и започнах да мисля за самия човек, който ги е писал. Разгледах биографията му, опитах се да погледна през неговите очи. И тогава разбрах принципа. Всяка една от книгите на Казандзакис е всъщност частичка от пътя на неговите лутания и търсения. Неговите лични преживявания и тялом, и духом. Този човек с особен, свит, колеблив, но упорит дух, силно любопитство и интелект се опитва не да намери своето място под слънцето, а да изрови и опознае смисъла в идеята за собственото си съществуване, опитвайки се хем да разгадае, хем да помири съществуващите параметри и копнежа. Детството на човека Казандзакис е минало в закаляване на представите за традиция, дълг, мъжество – постоянни елементи, част от живота в бунтуващия се срещу Османската империя остров Крит. Тук имаме фигурата на баща му (Капитан Михалис), към когото той изпитва плахо, малко странично възхищение, но и страх. От друга страна, по-нататък срещаме фигурата на човека, който писателят винаги е искал да бъде, но никога не е посмял – изненадващ, „широк“ и свободен, извън всяка рамка (Алексис Зорбас). Всичко, писано от него, е подтикнато от една вътрешна, първична и естествена, почти ирационална нужда от това да търсиш и да сглобяваш, прокарвайки мостове между тялото и душата. В предговора на „Последното изкушение“ той сам заявява, че от младежките му години треската, която го е измъчвала, била „непрекъснатата безмилостна борба между духа и плътта“ и че той се е „сражавал да помири тези две противоположни космогонически сили, да почувстват те, че не са врагове, а съдружници“. Но в повечето му книги присъства силно или едното, или другото.

„Аскетика“ е истинската арена, на която се срещат концепциите за съществуването тялом и духом, които Казандзакис е търсил, събирал и осмислял през живота и творческия си път. Книгата е „прекрасният зелен камък“ в творчеството му. Този камък притежава онова свойство – колкото повече съзерцаваш нещо, толкова по-различно да ти се струва спрямо първоначалната ти представа. Буквално се променя пред очите ти. Сякаш самият автор го е въртял така дълго време в ръцете си, че е попил всички отсенки на светлината и тъмнината, всички нюанси на битието и мисловния процес, всички лутания и залитания, които минават пред теб с всяко отгръщане на страницата.

Трудно е да се пише за „Аскетика“, тъй като тя не може нито да бъде сложена в жанрова рамка, нито има единна концептуална линия, или поне не такава, на каквато сме свикнали – низ от допълващи се микротези, подкрепящи една голяма теза и вървящи в един определен и логичен ред. Тук почти всяка следваща част не само противоречи на предходната, ами и сама в себе си съдържа множество противоречия. Интересното в случая е, че докато прехвърляш страниците, не само не се чувстваш объркан и разсеян от противоречията, а точно обратното – вниманието ти е приковано, сетивата изострени, а насладата от богатия език е неизразима. Целият текст върви като мисловен процес в неспокоен ум. Едно постоянно „избистряне“ и последвало отхвърляне на мисли, идеи и емоции те държи постоянно нащрек. И ти разбираш защо самият Казандзакис се е противил на това „Аскетика“ да бъде определяна като философска книга или като произведение на изкуството, а само и единствено като „вик на търсене и ужас“.

Истината е, че откровените противоречия в „Аскетика“, взаимоизключващите се структурни единици са пример за убеждението на Казандзакис, че всяка крайност съдържа в себе си своята противоположност. От друга страна, той явно разбира, че не е нужно да се търсят компромисни варианти между крайностите и противоречията, а те просто трябва да се впуснат в битка, като от нас се очаква само да следим с интерес кое ще победи.

На пръв поглед „Аскетика“ е инспирирана предимно от Ницше – не само предвид голяма част от заложените идеи (развенчаването на Бог като всемогъщ, всесилен, вечно прощаващ и съвършен), а и като цялостния подход, чиято методика се придържа не толкова към доказателството, колкото към внушението. Стилът и структурата на „Аскетика“ следва почти дословно стила и структурата на „Тъй рече Заратустра“. В докторската си дисертация „Фридрих Ницше за философията на правото и държавата“ Казандзакис сам отговаря на въпроса си защо Ницше е така влиятелен – защото трудовете му са подсилени от онова страстно, първично чувство и почерк, които винаги влияят на масите. Именно по този начин е изградена и „Аскетика“ – в проповедна форма, на принципа на екзистенциалната философия, в която не съществува единствено познавателно-теоретичното като предпоставка, а и същинският интерес от собствената личност и случващото ѝ се, описан с целия възможен патос, който съответните събитя и намерени пътеки за изразяване могат да съдържат.

Въпреки че очевидно основният вдъхновител на Казандзакис при написването на „Аскетика“ е Ницше, тук личат силните влияния и на други фигури, най-вече Бергсон, чийто философски линии се забелязват на много места в текста. Основната от тях, която е вкарана още в предисловието – за реалността като процес, „случване“, движение, одухотворяваща динамика, върви до самият край („В нетрайните живи тела се борят две течения: (а)нагорнище – към съзиждането, живота и безсмъртието; (б) надолнище – към разграждането, материята, смъртта.“)

Въпреки привидната липса на стегната концептуална конструкция, именно линията на „движението“ е спойката сред противоречащите си идеи („Сърцето ми тече. Не търся началото и края на света. Следвам страховития световен ритъм и вървя.“). Метафората за пътя е постоянно присъстваща в „Аскетика“ и неслучайно втората от петте части се нарича именно така (Пътят). Друга основна концепция, заета от Бергсон, е тази за „неволната памет“, която, сравнена с „една светкавица“, отвежда до съзнанието дори най-тъмните кътчета на духа. („Превъртай пред погледа си хода на човечеството в продължение на век, после на два, после на три, после на десет – колкото векове са по силите ти. Упражнявай окото си да гледа как народите се движат през големи отрязъци от време.“) Във вика на Казандзакис намираме и някои концепции на Кант („Въдвори ред, реда на своя ум, сред изменчивия безпорядък на света.“), на Хегел („Този свят не е бляскавата одежда на мистичното Божие тяло. Нито е тъмната и прозрачна стена между човека и мистерията.“), както и основни принципи, характерни за будизма. Тук е интересно да споменем, че всъщност будизмът занимава Казандзакис още от младежките му години, когато подписва своите стихове с псевдоним Карма Нирвами. Може би този интерес също е едно от общите неща, които той намира между себе си и Ницше. Сърцевината на будистката философия е убеждението в зависимия произход, според който нито във видимия, нито в невидимия свят нещо не може да съществува само по себе си, а единствено в тясна връзка от зависимости. В „Аскетика“ е заложена една от основните линии в будизма, според която не съществува борба с греха, а борба със страданието. И въпреки борбата с него, страданието е свързано с формирането, с преодоляването и последвалото разцъфване на новата творческа сила („Нима не знаете, че именно това страдание е довело до всички възходи на човека досега?“ – пита Ницше в „Отвъд доброто и злото“). Целта на това страдание е не да се СПАСИШ, а да се ОСВОБОДИШ от него, посредством движението и пътя.

Докато пише драма в стихове за Буда, Казандзакис получава кожно заболяване, което е описано от неговия психоаналитик като „много интересен случай на неоаскетизъм“. Тук е моментът да споменем, че Шопенхауер определя аскетизма като най-ефикасно средство срещу волята и следователно срещу страданието. По този начин „Аскетика“ се явява именно пътят към освобождението.

Последната част от книгата носи името „Мълчание“ и е добавена след първото публикуване на „Аскетика“. Там, изненадващо, Казандзакис се отказва доброволно от основното внушение, което гради страница след страница. Съзнателно оставя избор на читателя и внушава, че всеки сам за себе си трябва да извърви своя път към освобождаването.

Последният „звук“ от „вика“ на Казандзакис е звукът на тишината:

„Най-висшата степен на аскезата се нарича Мълчание.

Мълчание ще рече, че всеки, който е изпълнил службата си с всичките ѝ подвизи, накрая достига до най-високия връх на усилието отвъд всички подвизи и нито се бори, нито крещи. Мълчаливо, неуморно и безспир той съзрява ведно с Вселената”.

„Аскетика“ е „прекрасният зелен камък“ в творчеството на Никос Казандзакис, есенцията от неговото вечно „изкачване на Голгота“, което по негови думи „представлява червена линия, очертана от мои капки кръв, която бележи пътя ми сред хората, страстите и идеите”. Тук е намерена една прекрасна пресечна точка между студените концепции на философията и литературата в най-чистия ѝ, красив и майсторски вид. Казандзакис извървява пътя към своето освобождаване – преживявайки, мислейки, съпоставяйки, като дори в колебанията на кръстопътищата движението не спира.

Неслучайно епитафията, написана върху неговата надгробна плоча, гласи:

„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен“.

„Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах