4estit praznik!

Думите имат значение. Има значение дали са написани вярно. Има значение и дали са верни. Писането с грешки вече не е привилегия само на двойкаджиите.

Казват, че и в университета се влиза със семпла грамотност. Вече. Не, че е най-важното на тоя свят да знаеш къде запетайката поставя акцент. Не, че е животоспасяващо да правиш разлика между пълния и краткия член. Не!

Но така, някак неусетно и доброволно, се отказваме от смисъла. Казваме, че не е важно. Нито как е написано. Нито дали е разбираемо. Вероятно не е важно и дали е разбрано. Така излиза.

Остават простите конструкции. Без втори план. Без разлика между Кой и Кого. Съкратени в детайла. Лъснати в грубата рамка на черно-бялото. Няма вметнати изречения. Няма допълнение. Няма минало, няма контекст. Няма факти. Има прилагателни.

Неотдавна разбрах, че според представители на 20-годишните, името Десислава се пише Деси Слава. Така научих, че нещо страшно се е случило през последните 20 години и сме го проспали. От заетост. От ангажираност с по-важни неща. От небрежност.

Разлюля ме. Както ме люля на земетресението с епицентър в Егейско море. Залюля ме и не ми остави шанс, освен да седна на земята и да чакам падащите предмети да ме затрупат. В такъв момент нищо не зависи от нас. Но преди това е зависело.

От нас зависи да се интересуваме от какви учебници учат децата, какви хора ги обучават, колко зле са платени учителите и може ли да се очаква друго ниво, освен дъното. Като цяло. На това дъно, отборите с медали по математика са изключение. Те са доказателството, че един талант може да оцелее винаги. И въпреки системата.

Но да се върна на Деси Слава. Това е артистичният псевдоним на една певица. А според едно момче на 21 години, с претенции за интелигентност над средната и място във висше училище, това е единствената Десислава, за която е чувал. И беше сигурен, че името е от две думи. Момчето беше гордо, че познава певицата. А аз с неудобство му съобщих новината, че има и друга Десислава. Изографисана е в Боянската църква. Без да мога да се похваля с големи познания по история, никак, все пак знам Десислава – жената на Севастократор Калоян.

Почувствах се неловко от респекта в очите му. Погледна ме, сякаш му открих голяма тайна. Като че ли му казах нещо, дето само аз го знам. Не е за вярване, но е истина. Толкова.

Нещо е станало. Изкопали сме дупка между отреченото и неразказаното. Клишето за бъдещето, дето го няма без
минало, вярно е. И сега какво. Не знам.

Някой скоро констатира, че има хора в обществото ни, които не ценят свободата – свободата да четеш това, което ти е интересно, да гледаш филмите, които искаш, да слушаш радиото, на което вярваш. Съгласна съм.

Сякаш свободата да знаеш повече, е най-презряната българска свобода.

Свободата да избираш – също. Свободата, за която никой не се е борил, оказва се с лекота може да бъде върната. Тя е свободата, дадена по геополитически съображения през 1989-а година. Но не е изстрадана и това личи. А днес никой не обещава да отстоява свободата. Струва ми се, че сега е по-лесно от всякога отново да се забранява. И да се замени свободата на словото със свобода на лъжата.

Сещам се за още нещо, което моят 20-годишен познат не знае. Някога работници със съмнителна грамотност са
оценявали художествените качества на романа „Тютюн“. Без да са го чели даже, казват някои. Та така, от позицията на силата на незнаещите, забранили романа до второ нареждане. А Димитър Димов взел решението да допише нов „добър, светъл, социалистически“ герой. Не всеки може да направи този компромис, в името на живота на книгата си. Други, като Талев, са гнили по затворите заради думите си.

Така де, вярвам в свободата да мога да пиша. Вярвам, че да можеш да четеш е задължително. Да разбираш прочетеното, е привилегия. Вярвам, че имам право да съм съгласна. Или да съм против. Вярвам в несиметричните романи, в които има втори план, много образи и варианти за тълкувание. Не вярвам в черно–бялото. Не вярвам в изчистените положителни герои.

Вярвам, че думите имат значение. И вярвам, че освен да са написани правилно, важно е и да са истински.

Иначе ще заживеем отново плакатен живот. Ще взимаме „петилетката за три“ и ще чакаме. Някой да ни върне ненужната свобода. Свободата да четем и пишем.

От фейсбук профила на Миролюба Бенатова