Железния човек на един поет

„Вятърът свиреше в железните му пръсти.“

Безразличен към своя събрат от вселената на „Марвел“, друг Железен човек в края на 60-те крачи по света и го спасява. Той не е циничен, а наивник и романтик и е толкова впечатлен от морето, когато го зърва за пръв път, че пада от една скала и се разбива.

Когато излиза през 1968 г. във Великобритания, романът на английския поет Тед Хюз „Железния човек” окупира класациите за научна фантастика. Днес вече е класика. Сега излиза за пръв път и в България, като част от поредицата на издателство „Лист” „Детски шедьоври от велики писатели”.

Никой не знае откъде идва Железния човек, как е бил направен. Историята му започва от върха на една скала, минава през нажежаване до бяло и стига до Слънцето. Там Железния човек праща на изпитание един космически прилеп-ангел-дракон.

Илюстрация: Капка Кънева

Тед Хюз (1930 – 1998) е английски поет и писател. „Ястреб в дъжда” и „Луперкал” са най-известните му стихосбирки. През 1984 г. получава почетната титла „поет-лауреат на Великобритания”. Съпруг е на Силвия Плат, с която имат две деца. През 1961 г. пише първата си книга за деца „Meet my Folks!”. След това още 17 истории за малки читатели. „Железния човек” е най-известната от тях.

Преводът на „Железния човек“ на български език е на Владимир Молев. Художничката Капка Кънева визуализира романа с илюстрации, които партнират достойно на оригиналния текст.

Предлагаме Ви откъс от „Железния човек“.

Какво да се прави с Железния човек?

Годината измина и дойде пролетта, от пъпките се отвориха листа, нарциси набодоха земята и навсякъде тревата разлюля нови зелени връхчета. Кръглата могила над Железния човек се покри с трева. Още преди края на лятото по нея пасяха овце. Като видеха зеления хълм, пътуващите с колите си към морето, които не бяха чували за Железния човек, си казваха:

„Какво хубаво хълмче! Идеално място за пикник!“.

Така хората започнаха да си правят пикници на хълма. Не след дълго бяха отъпкали пътека до върха, където
се качваха да си изядат сандвичите и да се снимат. Един ден майка, баща, малко момче и още по-малко момиче спряха колата си и се качиха на хълма да си направят пикник. Не бяха чували за Железния човек и мислеха, че хълмът си се издига там открай време.

Разпънаха покривка на тревата. Извадиха поднос със сандвичи, голям пай, печено пиле, бутилка мляко, купа с домати, торбичка с варени яйца, чинийка с масло и един хляб, сирене, сол и чаши. Бащата сложи на примуса вода за чай и всички се излегнаха на одеялата под синьото небе, хапваха и чакаха чайникът да заври.

Изведнъж бащата се обади:

– Странно!

– Какво? – попита майката.

– Усетих как земята потрепери – отвърна той. – Ето тук, точно под нас.

– Сигурно земетресение в Япония – каза майката.

– Земетресение в Япония ли? – извика момчето. – Как така?

Бащата започна да обяснява как земетресение в някоя далечна страна, което събаря сгради и пресушава езера, отеква по цялото земно кълбо. Хората в далечните страни го усещат само като леко потреперване. Ако в Южна Америка е бил унищожен цял град, в Полша най-много да падне една картина от стената. Но докато бащата говореше, майката изведнъж ахна.

– Пилето! – извика тя. – Сиренето! Доматите!

Наскачаха от одеялата. Покривката беше хлътнала в средата. Тя продължи да хлътва пред очите им и
всичката храна се изсипа там, събаряйки покривката в образувалата се дупка. Земята отдолу се беше отворила и пред очите им покривката бавно се смачка на топка и изчезна в цепнатината, сега те се взираха в назъбен черен отвор в земята. Цепнатината продължи да нараства, разшири се, удължи се, мина между тях. Майката и момичето останаха от едната страна, а бащата и момчето от другата. Малкият примус се прекатури в цепнатината, чайникът издрънча и изчезна.

Не вярваха на очите си. Взираха се смаяно в разширяващия се отвор. И пред очите им от отвора се показа огромна желязна ръка, завъртя се във въздуха и заопипва тревата от едната страна на цепнатината. Мина на косъм от момчето и то отскочи, препъна се и се претърколи настрани. Майката изпищя.

– Бягайте в колата! – извика бащата.

Хукнаха. Скочиха в колата. Потеглиха. Не поглеждаха назад. Затова не видяха как от хълма изскочи голяма желязна глава, квадратна като спалня, с греещи като прожектори червени очи, върху която се беше закачила покривката с омотаните в нея парчета печено пиле и сирена, когато Железния човек се измъкна от ямата.

Илюстрация: Капка Кънева