Желязна завеса по постоянен адрес

Критерият „Местожителство”, който дава предимство при постъпването в училище, е дискриминация. Той е някакъв хибрид между крепостничеството от Средно­вековието и Желязната завеса от времето на Студената война. Пъпна връв от отминали времена, за която утрешните първолаци ще четат в учебниците. В 2015-а, когато светът е на един клик разстояние, а центърът на София – на 15 минути с метрото, районирането прилича на издаване на присъда: обречен на гетото.

Нека не се лъжем – от година на година кварталните училища стават все по-запуснати, преподавателите в тях – все по-немотивирани. Повечето директори на т. нар. елитни школа казват, че всички училища трябва да са атрактивни за учениците, а не само тези в центъра на града. Те самите обаче едва ли биха дали децата и внуците си да трупат знания в кварталното. И с невъоръжено око да погледнеш списъците с резултатите на учениците от тестовете за националното външно оценяване, няма как да не забележиш, че не повече от седем държавни училища заслужават доверие. Останалите сто подготвят детето да бъде средностатистическа единица, част от масовката.

Статистиката е безмилостно жестока и опровергава още в зародиш всякаква надежда за конкурентно образование. Затова родителската истерия всяка пролет ще продължава и ще се редят километрични опашки пред елитните училища, както едно време чакахме за банани по Нова година.

Майка съм на бъдеща първокласничка. Не страдам от болезнени амбиции и не стигнах до трика с менте адресната регистрация в името на точките за местожителство. Престоят ми за подаване на документи беше в „разумни” граници – само четири часа за 133-о училище и 90 минути – за 32-о училище, няколко секунди за онлайн системата на 125-о училище. Със сигурност ще кандидатстваме и в 20-о. Нямаме точки по местожителство, нямаме и кой знае какъв шанс за първо класиране. Длъжна бях обаче да опитам – защото по местожителство дъщеря ми има предимство само в две училища – в листата с успеваемост на учениците си едното от тях е към четиридесета позиция, другото – деветдесет и осма.

Идеята за райониране с оглед избягване на опашки сигурно е хубава, но тя няма да предлага равен старт за всички деца поне още двайсет години. Засега престижът на учителската професия е такъв, че е много по-вероятно да налетиш в коридора на Анна Баракова, отколкото да сториш път на Рада Госпожина.

Източник: „Монитор“