Жена на българската политическа сцена? Задължително с консумация

Растежът ѝ в кариерата се обяснява най-често чрез връзки с мъже, а провалите ѝ – с биологическите особености на пола ѝ

Началникът на кабинета Лена Бориславова има не по-малко авторитетно CV от това на премиера Кирил Петков, но в българската политика мястото ѝ е в сянката му. Снимка: Благой Кирилов/БГНЕС - Жена на българската политическа сцена? Задължително с консумация

Началникът на кабинета Лена Бориславова има не по-малко авторитетно CV от това на премиера Кирил Петков, но в българската политика мястото ѝ е в сянката му. Снимка: Благой Кирилов/БГНЕС

Както всичко останало, дори политическата мизогиния у нас е някак не съвсем доизкусурена. Разговорът за нея – абсолютно задължителен днес – не може да бъде проведен сериозно на българска почва. Ако на Запад темата за правата на жените е обвита в драматизъм и дори патетична трагичност, в България тя е по-скоро разговор на пейката пред блока, дребна клюка, дъвка за балончета.

Жените в политиката у нас са като котката на Шрьодингер – едновременно приемани и отхвърляни. При това от всички – и от народа, и от тези, които са ги „удостоили“ с постове.

Да изброим фактите – от 1879 г. до днес България има само една жена министър-председател – Ренета Инджова, която е управлявала служебен кабинет за три месеца в края на 1994 г. Нито една жена не е била президент на България. За 150 години модерна история и парламентарна република България получава първата жена председател на Народното събрание едва през 2009 г. – Цецка Цачева, и още само две жени заемат този пост след това – Цвета Караянчева и Ива Митева. В парламента като народни представители в момента присъстват общо 57 жени или 23,75% от общия брой депутати.

И въпреки видимата статистика, все още е популярен митът, че жената е равнопоставена на мъжа в българския контекст.
Но не броят жени е от значение, той е функция на отношението към тях като цяло. Проблемът с третирането на жената по различен начин от мъжа е пред очите ни, но е трудно да го забележим, защото всички – без значение от пола – все още се поддаваме на стереотипи от миналия и всички предходни векове. Жената излиза на сцената (в случая – политическата), представена от външния си вид на първо място. Играе политическата си роля по сценарий, който търси базова мотивация в социалните ѝ функции – майка, съпруга или домакиня. Растежът ѝ в кариерата се обяснява най-често чрез връзки с мъже – регламентирани или не, а провалите ѝ – с биологическите особености на пола ѝ. Изключенията от тези трайни нагласи са много малко, дори звучат екзотично.

Да кажем, че първата половина на ХХ век минава под знака на борбата за равенство, която жените на Запад още не са спечелили, но у нас с идването на социализма започва изравняване на социалните роли на мъжа и жената, само че – забележете! – изключително по отношение на труда. Жените работят наравно с мъжете, пропагандира се задължителното им включване в трудовия процес дори в традиционно мъжки професии, но в народната мисъл жената си остава домакиня, майка и съпруга с всички произтичащи от това задължения. Те само се прибавят към новите ѝ отговорности. Никой не се сеща (и не желае) да пропагандира адекватното включване на мъжете в ежедневните социални функции. Междувременно ръководителите „на партията и народа“ се възползват максимално от позициите си и „консумират власт“ включително по отношение на жените. С яркото изключение на Людмила Живкова и по-скоро компромисното участие на Цола Драгойчева, Дража Вълчева и още една-две другарки, жените не са включени в управлението на държавата при соца.

Тази ретроградна инерция (също като соц мисленето) продължава и днес, макар процентно и видимо жените във властта да са повече. Именно тези предразсъдъци позволиха на обществото да види в Лена Бориславова „развратна жена“ и да я подиграе, докато на другия участник в случката – Кирил Петков, да му бъде снизходително простено и подигравките да звучат повече като потупване по рамото в мъжка компания. Жената в тази случка стана повод изобщо странният запис да бъде използван като „компромат“. Консервативното общество от пейката пред блока заклейми излязлата от „нормите“ млада жена, приписа всичките ѝ достижения на пола и външността ѝ, и превърна разговора за този епизод в илюстрация на стереотипа – „мъжът е длъжен да си поиска, жената не трябва да дава, а ако даде – срамът е за нея“. Тя беше лишена публично дори от името си – председателят на Комисията по култура Тошко Йорданов си позволи да оформи фразата „Кирил Петков с Лена“ – унизително отхвърляне на идентичността на младата жена, превръщането ѝ в случайна фигура.

Трябва да се отбележи как никой по никакъв начин не нарече Лена Бориславова „Харвардката“, макар нейното образование да е не по-малко солидно от образованието на премиера в оставка, а кариерата ѝ преди политиката – по-стремителна. За сметка на това годеникът ѝ беше наречен „Ленин“ – остроумие, което прави препратка и към „Под игото“. Там повод за подигравка е съпругът на кака Гинка, когото наричат Генко Гинкин – символ на безхарактерен човек, който не смее да се противопостави на жена си. И пак си знаем и баем същото – мъжът трябва да доминира над жената, все едно дали у дома, или в министерския кабинет. Иначе е слабохарактерен, ненадежден, а жената го лишава от „мъжката му сила“. Затова инженерите на политическия пейзаж, които изфабрикуваха компромата, избраха точно такъв подход – красива жена, млад мъж, любовен триъгълник, в който острият ъгъл е мъжът. И това стана повод за промяна не на брачни статуси, а на цяло правителство.

Българското общество още не се е измъкнало от времето, когато жената е била наричана с името на мъжа си – Тошовица, Бойковица, Ивановица… Дамите в политиката все още са функция на мъжете, които са запазили за себе си лидерските места. Е, Корнелия Нинова е някакво изключение, но размяната на реплики с Бойко Борисов – „да се разберем като мъже“ – обяснява нещата донякъде. Все пак и тя си получава дозата „майчински упреци“, свързани със сина ѝ.

Мая Манолова беше атакувана нееднократно заради връзката си с Ангел Найденов. Подтекстът на всички коментари съдържаше онова патриархално възмущение от „парясницата, която задява чужди мъже“. Хората така и не простиха на Манолова липсата на мъж, когото да постави пред себе си като лидер на новата ѝ партия. Татяна Дончева трайно носи след себе си полъха на онова изключително мизогинно изказване за „празната спалня“, което беляза цялата ѝ политическа кариера впоследствие.

Други жени в политиката пък попаднаха под обстрел заради външния си вид. Елена Гунчева, достатъчно атакуема по линия на убежденията и поведението си, бе осмивана не толкова заради тях, колкото заради външността си. Цецка Цачева в надпреварата за президент беше превърната в обект на карикатури, а едно от най-запомнящите се нейни изображения е снимката, на която бе прехвърлила крак върху крак, разголвайки бедро. Това бе възприето като по-голямо „престъпление“ от фотографията на полуголия Бойко Борисов с два уловени шарана. Просто защото Цачева е жена.

Съпругите на политиците също не са пощадени. Използват ги като „слабо място“, за да намекнат пак за синдрома „Генко Гинкин“, за да уязвят съпрузите им, за да натиснат копчето на патриархалното възмущение. Всяка публична поява на Десислава Радева е свързана с обсъждане на тоалета ѝ, съпругите на Росен Плевнелиев – и предишната, и сегашната – са представяни едновременно като причини и следствия от неговото поведение. Петър Стоянов беше атакуван чрез „капелите“ и демонстрираната класа на съпругата си Антонина, а Желю Желев – чрез „селската чест“ на Мария Желева. Изтекли голи снимки на приятелката на кандидат-кмета на София Борислав Игнатов преди 3 години струваха кандидатурата му.

В крайна сметка достатъчно е просто да се знае името на жената във или покрай политиката, и тя става повод за грубо отношение, патриархално консервативно възмущение и низвергване. На този фон изпъква ярко страхопочтителното отношение към чуждите жени политици и дипломати. Никой не си позволява да принизи Елеонора Митрофанова заради пола ѝ (може би защото критиците ѝ не използват подобни похвати). Ангела Меркел бе обсъждана с уважение, дори когато бе подлагана на критика. Към Урсула фон дер Лайен се отправят забележки, но с респект, а българката Мария Габриел в българските социални мрежи се разглежда като функция на мъже – на Бойко Борисов, „който я е издигнал“ и на съпруга си Франсоа Габриел, „който ѝ е помогнал да върви напред“.

Тъжното е, че всъщност всичко това е обсъждано, предъвквано и повтаряно в социалните мрежи повече от жени, отколкото от мъже. По някаква странна ирония на съдбата прословутият „български ад“ е женски ад, пълен с тъжни и потиснати представителки на един и същи пол, които никак не обичат да виждат как други като тях преуспяват. Патриархалните ценности, които цивилизованият свят се опитва да отхвърли, у нас се защитават яростно… от жени. Онези същите, които след работа се захващат с домакинстване и деца, с готвене и обгрижване на съпруг, който не им помага, а понякога дори им показва с юмрук къде им е мястото – в ъгъла. На света.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах