Жена, вълшебница, богиня

Откакто свят светува, мъжът гледа опиянен жената и се опитва да я разгадае. И като не успява, опитва се поне да я опише, та така да я овладее. Връзва мъжът думи около женското тяло – като вериги, макар и златни. Вторачва се в красотата, която го вълнува, защото дълбините, до които всъщност иска да стигне, по-скоро го плашат.

И нарича мъжът това преклонение и възхищение. А всяка жена ще ви каже, че обожествяването не е обич. Възхитата не е съпричастие. Поклонът не е разбиране.

В поезията, тази паралелна вселена, липсват ярки стихове за мъжката красота. Мъжът е силен и всемогъщ, жената е красива и крехка. Този стереотип върви през вековете, разполовявайки света на две.

Но все пак трябва да простим на поетите. Защото още някога народният певец е казал:

Я земи мене, Стояне,
ако съм гола и боса,
ала съм барем хубава:
бело ми лице прикия,
тънки ми вежди сирмия.
През гора ще ме преведеш,
сухо ше дърво лист пусна,
а сурово ще повехна;
в черкова да ме заведеш,
попове щат ми онеме,
а иконите – продума!

И мъжете поети се губят в копнежа си, защото е толкова лесно да сгрешиш, когато търсиш бог, а намираш вездесъщата Жена.

Жена, вълшебница, богиня.
Сърце – злато, душа – загадка,
ту муза нежна, ту сирена,
безцен пахар с отрова сладка,
на моята душа пленена
тъмница и вселена.

Иван Вазов

Ронлива, чуплива е мъжката любов, страхлива и почтителна, когато е истинска. Жената е като от друг свят, затова поетите се опитват да оформят поне сянката ѝ с думи. И всички тези думи са само заместители.

Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса…
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!…

Димчо Дебелянов

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти – свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.

Пейо Яворов

И бавно в мъжката поезия прониква разбиране, че единственият начин да бъде докосната жената е да се опише усещането на мъжа до нея. Красотата на жената е важна в очите на мъжа и има значение само в огледалото на неговата любов. Поетите започват да разказват за любимата, говорейки за себе си.

Създадох те от обич и мъгла.
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!

Дамян Дамянов

Звук е твоята усмивка бяла,
звук е твоята душа изгряла.
Сякаш си мелодия. По нея
аз вървя и сякаш не живея.

Евтим Евтимов

Усмивката ѝ, устните бъбриви,
ме карат да изпитвам странна жажда.
Бедрата ѝ, притиснати капризно,
са промисъл за юлската природа.

Иван Методиев

А после се смиряват. И откриват, че истинската сила на любовта е в себеотричането. В това да коленичиш пред Жената и да признаеш ореола ѝ. Който сам си ѝ създал.

И в тази нощ, по женски ничия
ти проумяваш изведнъж:
огънатата свещ прилича
на плачещо ребро от мъж.

Добромир Тонев

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
„Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже“.

Борис Христов

Накрая, обуздали бурите, отрекли себе си, открили единството, което винаги са търсили, поетите най-после стигат до Жената. И приласкават любовта – най-после равни, най-после истински, свободни да излязат от ограниченията на реалността. Да бъдат неописуеми и дори неразбираеми заедно – като огън и вода.

и тайно се моля в себе си –
за тебе се моля
и за себе си:
– Изменяй се!
– Изменяй се!

Стефан Цанев

Остани! Аз зорко ще те пазя,
ти си крехка, колкото красива,
ти си много слаба за омраза.
Любовта дори ще те убие.
Остани такава, златносиня
и въздушна като морска пяна.
И какво, че Ана си замина.
Нека си Мария вместо Ана
в тази ваза, синята, където
ти си вечно двадесетгодишна…

Само тука е добро небето
и невинна цъфналата вишна.

Христо Фотев

и аз жътвар
на русите жени

описвам ги по памет
в тях има сантимент
в тях има цветни
филми има шлагер
червило в повече и бемка
в тях има Ах
дошло естествено
в тях има естество
в тях има мир

***
без езика няма тяло
без езика – нямо тяло
важно е ухото само
тази мида на страстта

Георги Господинов