Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Жената без име и права

През 20-те години, в които американските войски бяха изтикали талибаните в периферията на Афганистан, жените в страната бяха започнали да живеят нормално

„Днес има ново поколение афганистански жени, които не могат да си спомнят какво е било да живееш под управлението на талибаните“, разказва Шукрия Баракзаи, участвала в написването на конституцията на страната. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Жената без име и права

„Днес има ново поколение афганистански жени, които не могат да си спомнят какво е било да живееш под управлението на талибаните“, разказва Шукрия Баракзаи, участвала в написването на конституцията на страната. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Десетки молби за международна намеса идват в последните дни от жените на Афганистан, завладян отново от талибаните след оттеглянето на американските военни сили. Двадесет години след като последно властваха в страната, на 15 август крайната ислямистка група пое контрола над столицата Кабул, което провокира огромна миграционна вълна.

В кадрите с обезумели човешки тълпи, опитващи се в паника да напуснат страната, не се виждат жени – от страх те са се изпокрили по домовете си. Жестокото отношение към жените е един от проблемите, които талибаните ще донесат със себе си. Затова часове след окупацията на столицата десетки активисти с афганистански произход насочиха международното внимание тъкмо към тази опасност.

След съветската окупация и края на Гражданската война в Афганистан, през 1996 г. талибаните идват на власт и съставят правителство с обещанието, че ще се борят за стабилизирането на държавата. Изморени от години на конфликти и кървави сблъсъци, голяма част от афганистанския народ приемат новосформираната групировка, но се оказва, са го направили, жертвайки основните си човешки свободи. Установено е строго законодателство – интерпретация на талибаните на шериата. Забранени са нормалните човешки дейности като слушането на музика, гледането на телевизия, общуването между двата пола извън семейството. Наказанията са сурови – публичен побой, рязане на крайници, публичен разстрел… От дърветата и електрическите жици висят касети – предупреждение за всеки, който посмее да слуша музика дори в дома си, разказва фотожурналистката Линзи Адарио в „Атлантик“, която има възможност да пътува в страната през 2000 г. – година преди американските военни да сложат край на управлението на талибаните в страната и да ги изтикат извън големите градове.

Афганистанската конституция от 1964 г. дава на жените равни права с мъжете. Но не съвсем. През 90-те, когато страната е разтърсена от гражданска война, а и по-късно, когато на власт идва ултраконсервативното управление на талибаните, най-потърпевши стават тъкмо жените, които страдат от различни забрани. От 1996 г. жените нямат право да напускат домовете си, ако не са в компанията на Maharram, мъж, който да ги закриля; да се смеят на обществени места; да говорят високо на публични места, за де не чуят непознатите гласовете им; да лакират ноктите си, както и да ги пускат дълги; да носят токове, за да не привличат внимание. Задължително става носенето на бурки, които покриват изцяло женското лице и тяло. Забранено им е да работят и да учат извън домовете си (с изключение на лекарките и други медицински работнички, които предварително биват одобрявани).

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Някои от жените в Афганистан не се примиряват с отредената си съдба и се ражда феномена на тайните училища в мазета и общи части на жилищни кооперации. Наказанието за това е публичен побой или екзекуция; в един от случаите децата от училището са подложени на побой, а учителката им е хвърлена по стълбите и по-късно вкарана в затвора.

Режимът, често определян като апартейд, шокира със своите крайности – талибаните разделят автобусите от градския транспорт така, че мъже и жени да не се засичат дори там. Налага се езикова реформа, променят се имената на публични места, кръстени на жената. Така например „Женската градина“ става „Пролетната градина“. Схващането, че жената няма право да напуска дома си, се затвърждава и от изисквания прозорците на първия етаж в жилищната сграда да бъдат покрити или боядисани така, че да се елиминира възможността жените да бъдат забелязани от улицата. Те нямат право да излизат дори на терасата и на двора в домовете си. Забранено е снимането на жените и публикуването на фотографиите им във вестници, книги, използването им за реклами на магазини, дори окачването им в жилища.

Заради трудностите при напускането на домовете си повечето жени не търсят лекарска помощ, освен ако не е крайно наложително. Подобен случай е разказан в „Атлантик“ – през 1999 г. Шукрия Баракзаи не се чувства добре, но никой от мъжете не е в къщата, роднините ѝ също са на работа. За да стигне до болницата, тя подстригва късо косата на 2-годишната си дъщеря и я облича в мъжки дрехи. Моли съседката си да я придружи. На път към аптеката Шукрия попада в полезрението на камион с талибани, които я пребиват на улицата с гумен кабел. Унижена, Шукрия решава, че повече не може да търпи и основава тайно училище в сградата, в която живее. По-късно, след нахлуването на американците в страната, тя два пъти е избрана за народен представител и участва в написването на конституцията.

Случаите като този, в който талибаните упражняват жестокост и насилие без видима причина, са много – през май 2001 г., само няколко месеца преди американците да се установят в Афганистан, три жени успяват тайно да напуснат страната и искат достъп до трибуната на Европейския парламент, за да разкажат за ситуацията в страната. Жените не съобщават имената си, за тяхна говорителка се представя Латифа, която споделя следната случка:

„Наскоро станах свидетел на следната сцена – един автомобил внезапно спря пред жена на улицата. Беше мюсюлмански празник. Биха ходилата ѝ с камшици, докато не прокървиха. Обясниха, че го правят, защото носела бели обувки, а бялото е цветът на талибанския флаг. Искаха тези бели обувки да се оцветят в червено от кръвта ѝ. Такива случаи могат да се видят всеки ден, за да издевателстват над хората.“

Подобно на много други жени в Афганистан, и тя преподава тайно на своите и съседските деца:

„Знам, че рискувам живота си и този на децата ми. Но ние нямаме живот, образование, не съществуваме от пет години, откакто талибаните взеха властта“.

Латифа разказва и за уредените бракове. Когато семейството отказва да предаде доброволно дъщеря си, „следва насилие, отвличания, младите момичета нерядко се самоубиват“.

„Това, на което сме подложени, вече е по-лошо от смъртта“, казва тя.

Двадесет години по-късно истинското име на Латифа така и не става ясно. През 2017 г. жените в Афганистан започват кампанията в социалните мрежи, озаглавена „Къде ми е името“ – в отговор на традицията жената да не се представя с истинското си име не само на публични места, но понякога и в дома си. Има абсурдни случаи, в които мъжете научават истинското име на майките си години след рождението си или се чувстват неудобно да го изричат пред непознати. Към съпругите си се обръщат с „домакиньо“ или „майко на децата ми“, разказва Васлат Хасрат-Назими в „Дойче Веле“ преди 4 години.

В тези двадесет години (2001 – 2021), в които американските военни са в Афганистан, жените бавно започват да живеят  нормално, някои от тях за пръв път. Излизат от домовете си, работят в телевизии и радиа, в органите на реда и дори в парламента. Жените вече имат право да шофират…

Макар и изтикани от големите градове, зверствата на талибаните не са приключили, особено в провинциалните райони на страната. През 2013 г. се отчита скок в случаите на домашно насилие, сочи доклад на ООН. Най-честата причина за това е, че насилието у дома е оправдано в консервативната мюсюлманска религия и култура. По данни на СЗО от 2015 г. 90% от жените в Афганистан са били подложени на домашно насилие поне веднъж в живота си.

Твърди се, че талибаните днес са по-различни от талибаните от миналия век, самите те заявиха, че ще превземат страната по мирен път. Надеждата е крехка, пише писателят Халед Хосейни, който от години живее в Америка, но е посветил творчеството си на места или хора от страната. В няколко емоционални публикации в социалните мрежи той призова светът да не стои безучастен пред ситуацията на жените в Афганистан.

Вижте още: ХАЛЕД ХОСЕЙНИ: СВЕТЪТ НЕ БИВА ДА ИЗОСТАВЯ АФГАНИСТАН, ХОРАТА ТАМ НЕ ЗАСЛУЖАВАТ ТОВА

„Днес има ново поколение афганистански жени, жени, които не могат да си спомнят какво е било да живееш под управлението на талибаните – разказва пред „Атлантик“ Шукрия Баракзаи. – Те са пълни с енергия, надежди и мечти. Те не са като мен преди 20 години. По-нащрек са, общуват със света. За тях Афганистан не е бил изгорен в гражданската война, за тях е развита, свободна страна със свободни медии и жени. Талибаните може да завземат територии, но не и сърцата и умовете на хората.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах