Жената, която воюва, през очите на един феминист

Еволюция на интимните отношения, отразена в спектакъла „Двама на люлката“ през годините - от Славка Славова и Апостол Карамитев през Цветана Манева и Явор Милушев до пловдивския тандем на Елена и Геро

В „Двама на люлката“ Елена Атанасова и Геро играят така, сякаш са прочели всички информации за насилието на прочути личности над малолетни момичета и момчета, а в салона са се настанили делегации от форуми и фондации на жени против мъжете. Снимка: Драматичен театър - Пловдив - Жената, която воюва, през очите на един феминист

В „Двама на люлката“ Елена Атанасова и Геро играят така, сякаш са прочели всички информации за насилието на прочути личности над малолетни момичета и момчета, а в салона са се настанили делегации от форуми и фондации на жени против мъжете. Снимка: Драматичен театър - Пловдив

Живеем във време, когато старото изключение мъжкарана, контра на по-масовата женственост, завладява цялото поведенческо поле на днешните жени и става доминанта на техния психофизически портрет. Аз се чувствам феминист още преди понятието да влезе в устава на организации и фондации – и нямам нищо против историята на човечеството да се пренапише от Аристотелка и Сократка, от Ленинка и Нютонка, от Галилейка и Едисонка. Стига тази промяна да направи щастливи жените, които познавам, и чиято женственост, майчинска мекота и изненадващо милосърдие създават уникалното електромагнитно поле на тяхното присъствие.

Да ме извинят Мел Гибсън и Христо Шопов, но от целия филм „Страстите Христови“ помня единствено кадрите, в които Мария тича обезумяла от мъка по улица в Йeрусалим, успоредна на по-горния път, по който синът ѝ мъкне огромния кръст, обсипан от унижения и мъчения. Жената (Мая Моргенщерн е в тази роля) поглежда отвреме-навреме нагоре към жестоката тълпа и на лицето ѝ се изписват всички чувства на майката, които знаем от медицината и изкуството. Как пък не се сети Мария да организира жените от квартала, та да се хвърлят на пътя пред римските войници и да спрат екзекуцията! Но още не се е родил прототипът на жената-бариера Раймонда Диен, която през 1950 г. се хвърля пред влака, запътил се с оръжие и муниции за френското нашествие във Виетнам. По-късно, като отшумя патосът на героичната постъпка, се разбра, че това е акция на френските и виетнамските комунисти, саботирали доставката на боеприпаси за френските войници, които после бяха разбити и капитулираха. Така Франция загуби колониалната си война и позволи по същите места да влязат руснаците със софт тип колониализъм. Което пък принуди Америка да влезе във Виетнам, за да спре комунизма плюс оръжията му. Което стигна до грандиозните проблеми на янките, за които вече добре си спомняме. Искам да кажа, че хвърли ли се една жена да спира някого или нещо, последствията ще са мащабни. И зад това хвърляне винаги има сенки, които са го организирали.

Тази конфронтация между жените и мъжете, която днес се разраства по света и има одобряваща или поне съчувстваща проява в личните женски писания у нас, няма начин да не се отрази върху психиката на интимните отношения. А поради механизми, които се изучават в естетиката, социалните вълнения най-напред изскачат в сюжетите на литературните наративи.

Представлението „Двама на люлката“ с режисьор Бина Харалампиева, част от афиша на Пловдивския театър, което гостува от време на време в София, има ярко влияние от психологията на днешните интимни отношения. Тази пиеса на американеца Уилям Гибсън се появява на българска сцена кажи-речи във всяко десетилетие с различни актьори в ролите на мъжа и жената, изиграващи запознанство, ухажване, любов и отдръпване. Макар и текстът и неговата визия да не показват нищо ново за някои зрители, врели и кипели в прегръдките и целувките, все пак е любопитно как тази дисекция на интимното става на сцената.

Америка за България

Славка Славова и Апостол Карамитев

Изборът на персонажите е знаков. В репертоара на 60-те години, наблягащ на български и съветски пиеси със задължителни морални казуси и поуки за обществото, пренебрегващи чувствата на персонажите, изведнъж се появява любовна история, която е разбираема и близка на зрителя, или вече преживял я, или мечтаещ да я преживее. И когато първата реализация на „Двама на люлката“ в Народния театър с премиера на 1 април 1965-а на сцената излизат обичаните от аудиторията Апостол Карамитев и Славка Славова, зрителите полудяват. И двамата актьори имат участие в други постановки, не са увиснали без работа и не ми е ясно как режисьорът с европейски нюх Моис Бениеш ги е навил за това приключение извън обичайните награди и чествания, които явно ще ги отминат. Историята на любовта между Джери Райън (Карамитев), който сваля по телефона Гитъл (Славова), срещнал я на някакъв купон и хитро използва дочута нейна реплика, че продава използван фризер, дава прекрасни възможности за жестови открития и импровизации. Карамитев и Славова обаче не стигат до опознаване на телата, а без телесното любовта изглежда дидактична.

Моис Бениеш не може да се отстрани от темата за самотата на мъжа и жената в капиталистическия свят. Предполагам, че когато е защитавал предложението си за пиесата на Гибсън в театъра, той е наблегнал на Джери и Гитъл като жертви на тази самота. И на сцената Славка Славова и Апостол Карамитев я изстрадват, защото тя е заразила усещането за другия. Драмата на неразбирателството, мотивирано от навиците в самотата, прекъсва копнежа към другия. Двамата актьори толкова дълбоко навлизат в психологията на ситуациите, че зрителите се тълпят за билети. И от старта на 1966 г. представлението е прехвърлено от камерната на голямата сцена. На 16 октомври същата година е 100-тното представление.

Цветана Манева и Явор Милушев

ДВЕ ТЕМАТИЧНИ СЪБИТИЯ В „ПЕРОТО“ ЩЕ УЧАТ ДЕЦА И РОДИТЕЛИ НА ПРАЗНИЧЕН ЕТИКЕТ

Десет години по-късно Любен Гройс събира в чувственото пространство на Гитъл и Джери семейната двойка Цветана Манева и Явор Милушев. Големият режисьор е работил с двамата в Пловдивския театър, познава до милиметър емоциите и жестовете им. Той няма проблеми да развие своята теза за душата на жената и мъжа, представляваща огнище за конфликти „за“ и „против“. Някои религии призовават човека да разбере най-напред себе си и когато обикне себе си, ще може да обикне другия. Не съм чел за сходен интерес на Гройс, но той, притежаващ забележителен интелект и модерни виждания, измъква Гитъл (Манева) и Джери (Милушев) от зависимостта им от социума и ги насочва към света в себе си. На всяка среща те откриват нови обяснения на рутинните чувства у себе си, за да ги превърнат в емпатия. Цветана и Явор искрено се забавляват с находките и в някои сцени оцветяват с личните си страсти и критики тези на Гитъл и Джери.

Въпросът на Йосиф Сърчаджиев

Пълна симпатия към историята на Гитъл и Джери демонстрира Йосиф Сърчаджиев в режисирания от него спектакъл на Театър „Възраждане“ през 2010 г. В трупата има равностойни качествени артисти и Сърчаджиев опитва кастинг, който е бил провеждан в някои реализации на пиесата в Щатите – три актриси за Гитъл (Мариана Жикич, Донка Аврамова-Бочева, Ивет Радулова) и трима актьори за Джери (Свежен Младенов, Тодор Доцев, Анатоли Лазаров). Режисьорът обявява целта си в програмата: любовта, каквато и да е – трогателна или болезнена, нежна или смешна – настига всички хора и ги обвързва в люлката на живота. Тогава защо се мразим, пита Сърчаджиев след недвусмислената идея-метафора на спектакъла.

Елена Атанасова и Геро

В най-новата постановка по текста на Гибсън и режисурата на Бина Харалампиева на сцената са пловдивската актриса Елена Атанасова и Герасим Георгиев-Геро. Любовни думи и жестове на еротично привличане в епохата на враждебност между половете. Елена и Геро играят така, сякаш са прочели всички информации за насилието на прочути личности над малолетни момичета и момчета, а в салона са се настанили делегации от форуми и фондации на жени против мъжете. Геро се надъхва от тази атмосфера и е истински мачо на сцената. Дори цапардосва жената два-три пъти, единият от които бая силно. През останалото време се опитва да я моделира така, както той си представя, че трябва да се държи в реалността, и както вероятно Джери е моделирал жена си.

В тази постановка силно се усеща незримото присъствие на отсъстващата съпруга на Джери. Може би телефонът, този трети персонаж в пиесата, звъни по-силно, може би е поставен на такива места, че мъжът и жената да тичат на дълги разстояния до него. Но той подкрепя разколебаването у Гитъл (Атанасова) за бъдещето на тази връзка и предизвиква у нея усещането, че е попаднала в капан. Как някой досега не е сетил да основе фондация срещу връзките на женени мъже с неомъжени жени! Не че по времето на Славова и Карамитев и на Манева и Милушев такива връзки са били рядкост. Но днес, по времето на Елена Атанасова и Геро, е могъщо опълчването срещу всяка проява на любовна воля на мъжа. Така му се пада!

Всъщност, не сте ли чували, че Бог създава Жената и от нейното бедро клонира Мъжа? Затова и той, завалията, все към родното място залита. Не дразни тази враждебност между жената и мъжа, с която е наситена сцената на сегашните „Двама на люлката“. Но има нещо друго. В отзивите за спектакъла, които прегледах онлайн, има един особено смислен – авторката признава, че пиесата е като културна икона в тяхното семейство, благодарение на възторзите на майка ѝ. Констатира, че спектакълът на Елена Атанасова и Геро е добър, но съжалява, че е недостатъчно добър. Защото липсвала химия между двамата актьори. Наистина е така – и виновна е пак тази враждебност между половете, която от реалността се е прехвърлила на сцената. Разковничето е там, че в театъра липсата на химия между персонажите трябва също да се превръща в химия между актьорите.

Bookshop 728×90