Живко Петров: Принципно ненужна, музиката е най-великото изкуство

Красивият звук на четирите рояла „Стейнуей“ в НДК скоро ще прозвучи отново в синхрон. Четирима превъзходни музиканти ще заемат местата си зад едрите еднокрили птици и ще ни издигнат във въздуха…

Защо във въздуха – ни обясни лично Живко Петров. Джазменът, заедно с Ангел Заберски, Иван Янъков и Георги Черкин, ни покани лично на техния трети полет в джаза и класиката. Концертът за четири рояла е на 31 май в зала 1 на НДК. В него ще чуем по нов начин теми от популярни произведения на Йоханес Брамс, Рихард Щраус, Фредерик Шопен, Волфганг Амадеус Моцарт, Сергей Рахманинов… както и филмова музика – „Замълчи, Замълчи” от Петър Ступел „Междузвездни войни“ от Джон Уилямс. В концерта ще се включат Димитър Семов (барабани) и Борис Таслев (контрабас).

– Четиримата пианисти правите трети концерт заедно – да разбирам ли, че интересът на публиката надмина очакванията ви?

– Факт е: резултатът надмина очакванията ни. Първите два концерта направихме в една година и това някакси ни осмисли нещата. Даде ни надежда, вяра в това начинание.

– Успехът може би ви даде и самочувствие като формация?

– Несъмнено – без самочувствие публиката може да те изяде. Когато един артист се качи на сцената, той е диктатор. Защото освен, че споделя своите мисли и чувства, той ги заявява публично. А чувството е сякаш си без дрехи, при това си на показ.

– Много хора нямат сетивата и културата да разберат всичко, което им казвате с музиката – това проблем ли е за вас?

– Колкото – толкова. Дори двама нови слушатели да има, това е окей за нас.

– Новата публика не се съобразява с етикета в концертната зала – от една страна е дразнещо, когато светнат телефоните в салона, но от друга не е ли радостно, че сте изкушили нови хора, които може би ще идват отново и отново?

– Не ме дразни, свикнал съм. Малко или много, технологиите обогатяват, придава някакъв смисъл на тези хора. А музиката ти дава възможност да видиш и да чуеш, че съществува и нещо друго, освен твоя свят.

Преди време гостувахме с Йълдъз Ибрахимова на джаз фестивал в Доха, преди нас свириха едни млади немци; експериментираха, беше фантастично – имаше фънк, суинг и фрий джаз. Публиката беше страхотна, но отпред седяха може би спонсорите и си гледаха телефоните, което беше някак… като липса на култура. Отишъл си на концерт – най-малкото е добре поне да симулираш внимание.

Но аз винаги съм щастлив на сцената. За мен е предизвикателство да превъзпиташ хората, докато си на сцената. Да ги накараш да слушат – не чрез циркаджийски номера, макар че и това е начин. А с дълбочина, с концентрирана енергия, с усет да уловиш вниманието на разсеяните зрители…

– Публиката винаги ли трябва ли идва подготвена за концерта?

– Според мен няма оправдание за артиста защо не го слушат. Значи не ти е добър продуктът. Защото в днешни времена културата е вече относителна, не е на това ниво, на което беше. Не мисля, че масовата публика бе готова за този потоп информация чрез интернет. Защо навремето точно определени хора са се учели на четмо и писмо? Защото са били готови за това нещо, стремили са се съзнателно към него. Както в края на 80-е и началото на 90-е, когато откривахме музиката и книгите; някой донесе нещо от чужбина и то така те грабва, че започваш да живееш с него, то става твоя втора природа. Тогава тази информация има смисъл. А когато тя ти се предоставя наготово в интернет, мозъкът залинява и елементарният човек придобива илюзията, че знае всичко, казва: „Знам, чел съм го…“.

– За много хора интернет обаче е като археологически обект, в който откриват съкровища…

– Така е за някои, но масовата публика търси друго в интернет.

– И все пак това е една библиотека. Не можем да искаме хората да отварят само най-трудните книги в нея.

– Да, но хора като вас, журналистите, би трябвало да ги подтикват в тази посока, за да разберат какво е било и преди тях. Защото днес, ако си платиш, в интернет продуктът ти може да е на първо място, но качествен ли е той? Това е вече липса на критерии.

– В новата програма, която правите за НДК, съчетавате популярна класика и джаз. За пуританите в музиката популярната класика не е ли нулево предизвикателство?

– За мен всяко произведение в класиката, станало толкова популярно, неслучайно е толкова обичано. Това е станало така, защото е велико. А ако самият изпълнител не е готов да го изпълни възможно най-добре, или ако той няма идея за това произведение, а просто го свири, за да мине номерът… в такъв случай няма никакъв смисъл да го правиш. Независимо дали изпълняваш музика, дали играеш театър. А на пуританите ще кажа следното: ние, музикантите, сме проводници на музиката и аз не се срамувам от това, което правя. Напротив, обичам го. Ние и четиримата (бел. ред. – Живко Петров, Ангел Заберски, Иван Янъков и Георги Черкин) сме проводници на великото изкуство музика. И за да привлечеш толкова публика на своя страна, за да проповядваш идеята си, ти трябва да започнеш от по-леки неща. След това може да подадеш на публиката нещо по-голямо… За да не идват на твой концерт само група руски учени. Освен това ние интерпретираме велики класически произведения, с Ангел сме направили Рахманинов като джазов стандарт.

– Звучи сложно и примамливо… вероятно не само за мен, а и за въпросната група руски учени.

– За такова нещо, разбира се, се изискват познания, много свирене вкъщи, академична подготовка, усет, вкус. Най-големите импровизатори всъщност са били класиците – Бах, Брамс, Чайковски, Шопен. Според мен те са се събирали и са си свирели един на друг произведенията. Интерпретирали са вариации.

– Нещо такова ли се случва, когато се съберете вие четиримата?

– Разбира се. Това освобождава. Открива други светове пред нас.

– Попмузиката върви по пътя на парите, а джазът?

– Не съм съгласен, зависи от попмузиката. Бях на концерта на Графа в „Арена Армеец“, шапки долу за професионализма, за любовта му към това, което прави! Какво повече? Когато има любов, желание и последователност, всичко се получава. Това е смисълът.

– Какво са парите за вас – свобода, бреме, средство…?

– Парите са отговорност. Следствие на това, което правиш, а не обратното. Трябва да получиш пари за определено свършена работа. За хората на изкуството това е нещо изключително непонятно.

– Някои твърдят, че проблемът на творците в България е, че не могат да си поставят цена, че смятат труда си за безценен.

– Не всички, но при повечето е така, да. Всичко, което правим, е във въздуха. Особено в музиката. Нашето изкуство е относително и неоценимо. Но и ние сме просто хора и имаме някакви човешки нужди. Музиката отнема денонощен труд, от малки се отдаваме на това, което правим. На любовта си. И на таланта. Тежко е, но пееш, свириш и ти е готино. Благодаря за това, което ми е дал Господ.

Музиката отнема денонощен труд, от малки се отдаваме на това, което правим. На любовта си. И на таланта. Тежко е, но пееш, свириш и ти е готино.

– Можете ли да проследите родословното дърво на таланта във вашето семейство?

– Всички роднини около мен са музиканти. Аз съм четвърто или според баща ми може би пето поколение музикант. От двете страни.

– Това наследство обременява или освобождава?

– Аз съм освободен. Защото помня как като малък нашите се събираха с приятели музиканти, артисти, балерини – у нас бяха денонощни купони. Свиреха, забавляваха се, пееха, рецитираха и това отключи у мен мечтата да следвам този път. Това детство е било за мен първо стъпало към днешния ми живот, благодаря за което.

Няма да забравя как баща ми ми донесе от Германия моя първи инструмент – пиано с клавиши от слонова кост. Влюбих се в инструмента. Денонощно съм свирил. Тогава бях на три години и половина. В детската музикална школа започнах на 4. Когато майка ми ме заведе при господин Топалов във Велико Търново и каза, че иска да ме запише, той отвърна, че трябва да съм поне шест-седемгодишен, но реши да ме чуе и ако съм талантлив да ме вземе. И ме прие.

– Пренасянето на това пиано от Германия сигурно е било голямо пътешествие?

– Баща ми работеше и живееше в Берлин, известно време аз и майка ми бяхме при него. Пианото купил от някакъв диригент, на старо. Докарал го е с влак от Източен Берлин.

– Това пиано силно е задало посоката ви още когато сте били тригодишен!

– Виждах как излиза звукът от него и бях напълно погълнат. Какво изсвирих първо на него? Имах един монокасетофон, „Филипс“, и слушах Луис Армстронг, Елла Фицджералд… Още тогава се влюбих в джаза. На пианото изсвирих някакъв валс, но не помня композитора. За съжаление, родителите ми подариха на някого това пиано преди десетина години. Защото в един момент вкъщи имах три пиана и това стоеше като паметник в коридора.

– Ето как родителите ви са успели да ви дадат път, купувайки това пиано, докарвайки го с влак – и така, насочвайки детето си, са го предпазили от лошия вкус…

– Всичко влияе на детето – като види какво чете майка му, какво свири баща му, как се отнасят един към друг, как държат вилицата, ножа, как вдигат чашата…

– Какво е вашето обяснение за популярността на лошия вкус в България, на чалгата?

– Ще отмине един ден. За съжаление, ние сме деца на промяната. Нашето време мина в чакане. И в мечтаене нещо да се случи. Дълго се проточи това чакане, но пък най-хубавата музика се е случвала в подобни времена, във войни, когато си притеснен. Понякога, като ми е много равно, сам предизвиквам някакви неща да ми се случат, да седна и да измисля нещо, да се вдъхновя…