Живот сред пръски кал и смрад

Тони Николов продължава гмуркането в мрака на обществения ни… обществения… е, по липса на по-добра дума, обществения ни живот. Този път авторът е по-недвусмислен: ако в „Пропуканата България” той искаше да се отдалечи от описваното чрез по-висок език, то в „Българската дилема” идиотизмите са наречени именно идиотизми. Политическите секти са секти и трагедията е трагедия. Качеството на текстовете не е по-ниско, просто френският културен рефлекс отстъпва пред необходимостта да бъдеш разбран от българска публика.

Николов отново събира статиите и есетата си от портал „Култура”, за да ги издаде в книга, която изглежда като сборник с приписки и коментари към публичното всекидневие. Някои остроти и каламбури на тези страници ще остареят бързо, но други ще останат като ценен исторически материал (все някога, ако тази страна оцелее и някой седне да пише историята на ранния й XXI в., историците ще трябва да се справят не само с ужасния материал на псевдомедиите и канцеларския език, но и със, за щастие, добрия стил на автори като Тони Николов).

Историята е постоянният ориентир за текстовете на Николов. Пародиите на Ботевата „Политическа зима” и на взривоопасните статии на късния Захари Стоянов, паралелите с Възраждането и употребата на хронологически коректив, според който развитието на България изостава с между 50 и 70 години от свободния свят, създават едновременно задълбочената и черно хумористична атмосфера на тези наблюдения. Съчетанията между философски поглед, научен интерес, неизбежна горчивина и винаги готово остроумие правят езика на Николов привлекателен, а историческата култура на автора поставя нашите преживелици извън въображаемата привилегированост на едно изолирано, сякаш неисторично настояще. Четенето на „Българската дилема” връща усещането, че всичко, което става в България, има дълбоки корени в общата ни психология, в травматично изгубените войни, във вечно завръщащата се и все по-фарсова фигура на „народния цар”, в недоверието към добрите обноски и в чудовищните престъпления на комунистическия режим, превърнал се в национален Стокхолмски синдром.

Но Николов не се ограничава само с нашите тревоги. От името на неясно-дали-още-съществуващия, умерен и склонен към размисъл българин (от свое име, да речем) той задава и серия реторични въпроси към Джон Бул; да си представим това като разговор в северозападното ни Ново село между местния учител и „съро Джоно Англичанино”, преселил се у нас от брекзитиращия Остров. България на Тони Николов не само е изправена пред свои дилеми, тя все пак се интересува от света и гледа към него с недоверие, ирония и любопитство. Е, това е така, поне когато гласът на тази България е глас на един чувствителен философ и журналист. Понякога интересите на Николов го карат да звучи като изпълнения с безкрайно любопитство есеист Стоян Гяуров. Не сте ли чели книгата „Платон, прасето и последния буржоа”? Прочетете я, а после се върнете към „Българската дилема” и направете сравнение не на друго, а на разнообразието от теми.

Историческите годишнини, злободневни събития – предизвикват Тони Николов, – повече или по-малко глупави изказвания и постъпки на надути политици, Борхес и необяснимото съществуване на така наречения библиотекарски „университет”, а най-вече абсурдите в публичното говорене и (без)действие карат автора да разказва ясно какво вижда. Книгата му би била много полезна за читатели, изтормозени от мъгла и пост-истина, както и може би за хора, подвели се по различни пропаганди. Защото Тони Николов запазва своята вътрешна дисциплина и при цялата многоцветност на езика си, остава здравомислещ и аналитичен. Историзмът му удържа мисълта в рамките на разумност, която често убягва на по-неопитни коментатори.

Ако Николов продължи да пише статии със същия заряд и да ги събира в книги като „Пропуканата България” и „Българската дилема”, той би могъл да се изравни дори с Георги Марков в „Репортажите”, а и с по-малко популярния, но не по-малко значим Стефан Попов. Имаме нужда от това.

„Българската дилема. Записки по нашето двумислие” от Тони Николов е издание на „Хермес”.