Животът като разнебитена лодка с неадекватен капитан

И прозата, и поезията на Александър Секулов са свързани с пътя и морето. И с образа на недостижимата фантазия, обикновено женски, винаги митичен. „Жена на вятъра“ не прави изключение. Най-новият роман на пловдивския писател е привидно лека и тънка книжка, но притежава магичното свойство на голямата литература да изглежда по-голям отвътре, отколкото отвън. Влизането в него е риск, защото изходът от този лабиринт е труден и дълъг, обогатяващ и променящ.

Пътешествениците от „Жена на вятъра“ са уж странни образи от нашето време, но е ясно, че всъщност в нова литературна плът са се върнали онези древните, от корабите на Одисей и Язон, архетипните търсачи на сврхъценното неоткриваемо, едновременно бягащи и завръщащи се. Изкушението обаче е при тях самите, вътре в тях, не разпиляно по случайни острови.

Всъщност Александър Секулов е обърнал мита – корабът тръгва от остров, а не пътува към някаква Итака. Златното руно е вътре в кораба, Цирцея също, екипажът е от непознати, които изграждат своето цяло вътре в морето. Уж всичко е наопаки, а имаш чувството, че минаваш покрай познати брегове.

Романът е за любовта (живота), превърнати в море за пътешествия. Мъжът и жената също са обърнати отвън навътре – мъжът е разчленен на няколко образа, а жените в живота му са събрани в една, уж съвсем близо, а неуловима. В разнебитена лодка с неадекватен капитан – каква брилянтна метафора за живота! – бягството от отдалечения остров е всъщност връщане към него.

Краткостта на наратива е позволила и дори изискала от разказвача да щрихира образите, да ги рисува само с няколко замаха на словесната четка, но Секулов е майстор именно в това. Достатъчно е споменаване на цвят, описание на звук, пробягваща през мисълта метафора, за да бъде потопен читателя в онова приглушено синьо на живота, чиято равносметка извежда писателят.

Наистина не успях да избегна нито за миг мисълта, че Александър Секулов събира в „Жена на вятъра“ всички появили се досега в романите му послания. Сякаш казва: „Ето това е, всичко е само път, в който всичко може да се случи“. Центърът на завихряне обаче е женският образ, неговата вечна митологична Жена, която се появява с различни имена, но винаги една и съща навсякъде. Този път е Катерина – странна и неуловима, богиня и смъртна (дори смъртта ѝ е ключова за живота-път). Катерина, която събира Мъжа – едновременно капитан, юнга, пътник, скитник, куче – в едно. И той ревнува сам от себе си, намразва и обиква себе си, отразен в Катерина.

Езикът, с който Александър Секулов пресъздава историите си, е като наточено хладно оръжие. Всяка дума е на мястото си, а ритъмът възпроизвежда точната ритмика на морето – ту протяжно спокоен, ту бурно насечен, ту пулсиращ.

И още нещо е обърнал наопаки Секулов. Неговият герой тръгва от мъртвия остров, откъснат от всичко, за да стигне до живота. И името си получава едва на финала, когато вече е цял, събрал в себе си спомени, които тепърва ще изживява.