Предпочитаме сладкото гниене

Две момичета-близначки бършат прахта с огледални движения. Броят до десет, после изтупват парцала и отново започват с бърсането и броенето. Чистенето обхваща всички повърхности, като преминава в игра на криеница, отново с огледални движения.

Още в първите минути Диана Добрева задава оригиналното в прочита си на „Слугините“ по Жан Жьоне. Написана през 1947 г. и сочена като първа абсурдистка пиеса, „Слугините“ винаги е била възприемана като пиеса за властта – за стремежа към нея, упражняването й и последствията от нейната загуба. В постановката на Сцена на IV етаж в Народния театър обаче изплува друго възможно тълкуване – на рефлексията и на театъра, който сами играем, докато играта не ограби способността ни да живеем и да действаме.

Видимото проявление на тази линия е в съпоставянето между Клер и Мадам. Първата сцена между Соланж (Жорета Николова) и Клер (Александра Василева) е опит за пресъздаване на отношенията между двете слугини и господарката им. Клер играе Мадам, а Соланж играе Клер. В сцената на мнима, но представяна като реална власт, последните остатъци от действителността постоянно се опитват да изскочат изпод маската на Клер, приели формата на вулгарни думи в почти безплътния й с леки извивки тон. Ръцете й рисуват във въздуха, но когато маската падне, те вече лежат в скута й безжизнени като прекършени криле.

Поведението на Клер може да бъде разбрано само в сравнението й с Мадам (Диана Добрева). След кратко затъмнение виждаме висока, качена на котурни фигура, която бавно върви към стола-трон в средата на сцената и накрая се настанява на него като гротескна пиета. Последвалата сцена между господарката и нейните слугини и съпоставянето й със сцената между Соланж и Клер е като оригинал, сравнен с некадърно копие. Извивките в гласа на Клер са като скимтене в сравнение с обиграните морденти в гласа на Мадам. „Картините“ във въздуха от ръцете на Клер са детски рисунки в сравнение с филиграните на Мадам. Ако Клер е нелепа с комбинацията от плебейски език и изискан тон, то Мадам е нелепа в пресилената си поза на страдание по господаря. Неизбежното сравнение между двете неминуемо разкрива какъв епигон е Клер, но истинското различие се проявява, когато трябва да се излезе от „драматичната“ поза и да се действа. Точно тогава Мадам зарязва преструвките и гласът й прокънтява, докато излиза от сцената. Обратно на нея – Клер се вцепенява до пълен ступор. Ако Мадам сваля театралната маска, за да покаже истинското си лице на властна и енергична жена, то при Клер маската е „изяла“ реалната личност и под нея няма нищо.

Огледалността на двете сцени е това, което изцяло концептуализира линията на театъра в „Слугините“. Те са като ехото, изпреварило истинския глас, но без да успее да излъже слуха, че е нещо повече от бледо копие на истината.

Прочитът на „Слугините“ като пиеса за театъра в живота личи и в сцените, когато двете сестри са просто слугини. Лишаването дори и от въображаемата им власт дотолкова ги лишава от живот, че двете заприличват на кукли – неподвижни, способни само да се завъртят само около себе си. Заедно със сценографията в бяло и два нюанса на бежовото – като кукленска къщичка и музиката на Петя Диманова сцената заприличва на музикална кутийка – красива, но застинала в своята пасивност и нежеланието за действие.

Режисьорският прочит на огледалната рефлексия, зададен с двете деца и огледалните движения на Клер и Соланж, започнал да се пропуква още в началото, когато Соланж подрежда стаята в очакване на Мадам, а Клер лежи на пода, след като е отдала цялата си енергия на играта и няма сили дори да живее, оконачателно се раздвоява на финала. Соланж бъбри енергично, подканвайки сестра си да се спасяват, докато единственото, което Клер може да направи е да изпие отровата, приготвена за Мадам. Играейки, Клер забравя да живее и единственият й акт на свободна воля е да избере смъртта.

„Слугините“ не е спектакъл, чието послание непрекъснато „изскача“ по време на театралното действие. Той не размахва пръст и не те затормозява с екзистенциални въпроси. Дори напротив, сред красотата на визията му, от която може да ти прималее, сцената с Мадам е толкова смешна, че неизкушеният от Жан Жьоне може да възприеме пиесата като комедия. Тази негова лекота обаче е само привидна. Тя продължава дотогава, докато си дадем сметка, че между отказа от действие на Клер, приказките „на маса“ и статусите във Фейсбук има повече прилики, отколкото разлики. И двете разчитат на показния театрален жест, вместо на активното действие. И двете са отказ от поемане на отговорност и предпочитане на сладкото гниене.

В театралния свят на „Слугините“ отказът от действие води до реална смърт. В ежедневието смъртта е по-скоро духовна и морална, води до общественото затъпяване, което „консумира“ всичко и вече нищо не може да го провокира. Метафоричният свят на театъра предлага реална смърт… Истинският живот предлага символична… Кой от двата свята е по-реален?

Всичко от Ана Луис Нориега в „Площад Славейков“