Животът никога не е по мярката на българина

Реката като география, а течението ѝ – история в новия роман на Чавдар Ценов

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Животът никога не е по мярката на българина

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Романът на Чавдар Ценов „Накъде тече реката“ се появи наскоро някак внезапно в общественото полезрение, макар че е издаден още през ноември 2018 г. Заглавието отекна гръмко, едва когато спечели наградата „Христо Г. Данов“ по време на фестивала „Пловдив чете“ и бе номиниран за наградата на портал „Култура“. Въпреки спорадичните рецензии в „Литературен вестник“, в „Литернет“ и в блога на Антония Апостолова, този роман на вече наложилия се Чавдар Ценов остана незабелязан от широката публика. А е писан точно за нея.

Литературата като цяло обича историите за „малките хора“ с цялата условност на това нищо незначещо всъщност понятие. Изкусително е да персонифицираш аморфната представа за обикновен човек, да вкараш в образи характерологични нишки, издърпани от цялото.

В „Накъде тече реката“ шестват герои, които отдавна познаваме; разгледани от ракурс, който отдавна не напускаме. Това не прави романа банален. Имаме изключителен случай – вътрешен сблъсък между изключително самобитен, оригинален език и предсказуемо обикновен сюжет. Фабула практически няма – историите са оформени спорадично около вътрешна ос, свързана с потока на мисълта на главния герой – Михаил, учител по география.

Чавдар Ценов е редактор, при това много добър, и това е в основата на голямото достойнство на книгата – хармоничната вътрешна смяна на езиковите регистри, на глаголните времена, на ритъма. Грапавината в наратива, характерността на речта, непрекъснатата и привидно произволна смяна на гледните точки – от първо в трето лице – всичко това би дразнило в един по-слаб роман, но при Ценов е овладяно и подчинено на вътрешна цел.

Америка за България

Има една лека отсянка на маниерност в отклоненията (например абзаца за удивителните знаци в социализма). Това са интересни сами по себе си късчета, вплетени в общото повествование, но някак твърде ярки, малко самоцелни.

Вътрешният поток на мисълта, за който споменах, се съчетава със скептицизма на външния наблюдател. А фактът, че и двата подхода са свързани с един и същи лирически герой, е особено интересен – сякаш авторът влиза в ролята едновременно на котката и на Шрьодингер.

Всъщност, целият роман е изграден върху противопоставяния. Най-видимото от тях е и неколкократно подчертано от автора в наратива – географията срещу историята. Двамата герои са свързани с тези два клона в науката – Михаил е географ, а Коста – историк. На тази база са поставени няколко пласта – Коста има история, разказвана непрекъснато като разказ в разказа, а Михаил е неподвижен, статичен като географски обект. Дори в заглавието, а и в случката, описана в романа, която поражда това заглавие, се усеща тази дуалност – реката е география, а течението ѝ – история. Апартаментите, които оформят историята на Коста, са географски точки. Книгите, сред които се затваря неподвижен Михаил, съдържат истории.

Другите рефрени в романа са мълчанието и гладът – основните характеристики на роба. Във всеки пряк и метафоричен смисъл на двете понятия. Глад като задълбочаване на жаждата, глад като желание. Мълчание като невъзможност да излезеш от себе си, като застопоряване на собствения глас, на собственото аз.

Това е мъжка книга, в която мъжете са жертви, но и единствените плътни образи. Жените са движеща сила, мотиватор, но са разглеждани като богини и демони – без емпатия, без разбиране, без докосване. Усещането е, че авторът изцяло и докрай се идентифицира с протагонистите си, а жените – въпреки непрестанното им присъствие – са ефимерни сенки, достойни да бъдат обичани или презирани, но никога разбрани. Мъжете в тази книга имат силата и късмета да бъдат слаби, да грешат благословено, за да изградят собствената си история. Те зависят от обстоятелствата, от времената, от мълчанията, които ги обграждат. Така израстват, променят се, затворени в кръга на един независещ от тях живот, концентриран в изплъзващи се домове, апартаменти, неустойчива кариера, неясно бъдеще. Те пътуват в умовете си – и Михаил, и Коста – оставайки неподвижни. Жените са само оста на това пътуване, условната земна ос, фиксирана в колекцията глобуси на Михаил. Това е географията на човешкото в тази книга. Човекът като река с неясно произволно течение, което не интересува никого.

И понеже става дума за география и история, няма как да избягаме от факта, че книгата е ярко българска, специфична, свързана с историята (социализъм и преход) и географията (София, Балканите). Всичко, което определя базовите пресечни географски, икономически и исторически точки, е определило и развитието на историята, сюжета и героите. По отношение на народопсихологията Чавдар Ценов е формулирал, макар и непряко, нещо много важно. Българското отношение към съществуването се изразява в необходимост светът да се пригоди към човека, а не човекът да се пригоди към света. И невъзможността това да се случи ражда повечето драми.

Това подсъзнателно разбиране за нещата, което всъщност ни отделя от останалия свят в някаква степен, води до непрекъснато повтаряне на подобни формули в почти всички съвременни български романи – проблемите със собствеността, с доносите, с примирението и ежедневното тихо страдание. Сякаш един и същ човек изживява всичко, непрекъснато, макар и в различни книги. Чавдар Ценов е опрял в подобна стена. Но така живо е говорил за това, с толкова красив и специфичен език, че е трудно да се долови ехото от подобията.

Най-завладяващото периферно усещане от книгата е тънкото, малко тъжно чувство за хумор, което я е пропило. Чаплинова мелодия.

Разбирам основанията на журитата да номинират и награждават този роман. Той не е бравурна симфония, а по-скоро камерна сюита. Но в подобни книги се откриват тънките нюанси, които придават вкус на грандиозните неща.

ДС