Животът никога не е по мярката на българина

Реката като география, а течението ѝ – история в новия роман на Чавдар Ценов

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Животът никога не е по мярката на българина

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Романът на Чавдар Ценов „Накъде тече реката“ се появи наскоро някак внезапно в общественото полезрение, макар че е издаден още през ноември 2018 г. Заглавието отекна гръмко, едва когато спечели наградата „Христо Г. Данов“ по време на фестивала „Пловдив чете“ и бе номиниран за наградата на портал „Култура“. Въпреки спорадичните рецензии в „Литературен вестник“, в „Литернет“ и в блога на Антония Апостолова, този роман на вече наложилия се Чавдар Ценов остана незабелязан от широката публика. А е писан точно за нея.

Литературата като цяло обича историите за „малките хора“ с цялата условност на това нищо незначещо всъщност понятие. Изкусително е да персонифицираш аморфната представа за обикновен човек, да вкараш в образи характерологични нишки, издърпани от цялото.

В „Накъде тече реката“ шестват герои, които отдавна познаваме; разгледани от ракурс, който отдавна не напускаме. Това не прави романа банален. Имаме изключителен случай – вътрешен сблъсък между изключително самобитен, оригинален език и предсказуемо обикновен сюжет. Фабула практически няма – историите са оформени спорадично около вътрешна ос, свързана с потока на мисълта на главния герой – Михаил, учител по география.

Чавдар Ценов е редактор, при това много добър, и това е в основата на голямото достойнство на книгата – хармоничната вътрешна смяна на езиковите регистри, на глаголните времена, на ритъма. Грапавината в наратива, характерността на речта, непрекъснатата и привидно произволна смяна на гледните точки – от първо в трето лице – всичко това би дразнило в един по-слаб роман, но при Ценов е овладяно и подчинено на вътрешна цел.

Има една лека отсянка на маниерност в отклоненията (например абзаца за удивителните знаци в социализма). Това са интересни сами по себе си късчета, вплетени в общото повествование, но някак твърде ярки, малко самоцелни.

Вътрешният поток на мисълта, за който споменах, се съчетава със скептицизма на външния наблюдател. А фактът, че и двата подхода са свързани с един и същи лирически герой, е особено интересен – сякаш авторът влиза в ролята едновременно на котката и на Шрьодингер.

Всъщност, целият роман е изграден върху противопоставяния. Най-видимото от тях е и неколкократно подчертано от автора в наратива – географията срещу историята. Двамата герои са свързани с тези два клона в науката – Михаил е географ, а Коста – историк. На тази база са поставени няколко пласта – Коста има история, разказвана непрекъснато като разказ в разказа, а Михаил е неподвижен, статичен като географски обект. Дори в заглавието, а и в случката, описана в романа, която поражда това заглавие, се усеща тази дуалност – реката е география, а течението ѝ – история. Апартаментите, които оформят историята на Коста, са географски точки. Книгите, сред които се затваря неподвижен Михаил, съдържат истории.

Другите рефрени в романа са мълчанието и гладът – основните характеристики на роба. Във всеки пряк и метафоричен смисъл на двете понятия. Глад като задълбочаване на жаждата, глад като желание. Мълчание като невъзможност да излезеш от себе си, като застопоряване на собствения глас, на собственото аз.

Доза Щастие

Това е мъжка книга, в която мъжете са жертви, но и единствените плътни образи. Жените са движеща сила, мотиватор, но са разглеждани като богини и демони – без емпатия, без разбиране, без докосване. Усещането е, че авторът изцяло и докрай се идентифицира с протагонистите си, а жените – въпреки непрестанното им присъствие – са ефимерни сенки, достойни да бъдат обичани или презирани, но никога разбрани. Мъжете в тази книга имат силата и късмета да бъдат слаби, да грешат благословено, за да изградят собствената си история. Те зависят от обстоятелствата, от времената, от мълчанията, които ги обграждат. Така израстват, променят се, затворени в кръга на един независещ от тях живот, концентриран в изплъзващи се домове, апартаменти, неустойчива кариера, неясно бъдеще. Те пътуват в умовете си – и Михаил, и Коста – оставайки неподвижни. Жените са само оста на това пътуване, условната земна ос, фиксирана в колекцията глобуси на Михаил. Това е географията на човешкото в тази книга. Човекът като река с неясно произволно течение, което не интересува никого.

И понеже става дума за география и история, няма как да избягаме от факта, че книгата е ярко българска, специфична, свързана с историята (социализъм и преход) и географията (София, Балканите). Всичко, което определя базовите пресечни географски, икономически и исторически точки, е определило и развитието на историята, сюжета и героите. По отношение на народопсихологията Чавдар Ценов е формулирал, макар и непряко, нещо много важно. Българското отношение към съществуването се изразява в необходимост светът да се пригоди към човека, а не човекът да се пригоди към света. И невъзможността това да се случи ражда повечето драми.

Това подсъзнателно разбиране за нещата, което всъщност ни отделя от останалия свят в някаква степен, води до непрекъснато повтаряне на подобни формули в почти всички съвременни български романи – проблемите със собствеността, с доносите, с примирението и ежедневното тихо страдание. Сякаш един и същ човек изживява всичко, непрекъснато, макар и в различни книги. Чавдар Ценов е опрял в подобна стена. Но така живо е говорил за това, с толкова красив и специфичен език, че е трудно да се долови ехото от подобията.

Най-завладяващото периферно усещане от книгата е тънкото, малко тъжно чувство за хумор, което я е пропило. Чаплинова мелодия.

Разбирам основанията на журитата да номинират и награждават този роман. Той не е бравурна симфония, а по-скоро камерна сюита. Но в подобни книги се откриват тънките нюанси, които придават вкус на грандиозните неща.

ДС