Животът си тече, българският театър не коментира

Мъжете все още са от Марс, а жените – от Венера. Това доказва представлението на Театъра на Армията „Белла фигура“. Автор е френската писателка Ясмина Реза, режисьор – Антон Угринов, който направи по нейна пиеса постановката в Народния театър „Богът на касапницата“, радваща се на силен зрителски интерес.

Предполагам, че успехът на младия режисьор на камерната сцена на Народния е бил входният пропуск за сцената на „Армията“. Той показва, че добре тълкува позициите на Реза относно женската и мъжката психика, пуснати да се пържат на силен огън.

Прекрасно присъствие на Елена Райнова, актриса от класическото поколение на „Армията“, играла с Наум Шопов, Емилия Радева, Иван Янчев, Мария Русалиева, Никола Гълъбов, Виолета Донева и т.н. А по-младите зрители я аплодират по време на представлението на „Белла фигура“ като в опера заради колоритното ѝ опълчване на четиримата многознайковци, срещнали се случайно на паркинга пред ресторант. Райнова е в ролята на майката на един от мъжeте, Ерик (Георги Къркеланов), изведeна на вечеря от него и жена му Франсоаз (Стефка Янорова) по случай рождения ѝ ден. На паркинга те се засичат с другата двойка Андреа (Гергана Плетньова) и Борис (Станислав Ганчев). Двамата са любовници от 4 години, а пикантната случайност, която скрито дърпа конците на скандала, е фактът, че Франсоаз и съпругата на Борис са първи приятелки. Дали младата Андреа ще може да го преглътне?

Плетньова атрактивно и гъвкаво защитава женската любов, която настоява да е доминантна във вниманието и мислите на мъжа. Ако греши, фалът е по вина на пола – жените искат обяснение за пътя на постъпките, докато мъжете наблягат върху резултатите. За Борис е важно, че е пожертвал оставането в семейството си, за да излезе с Андреа; тя се вбесява от намесата на съпругата му, макар и незрима, като приятелка на другата жена от компанията. Емоциите са територията на Андреа, логичните заключения са приоритетът на Борис. Усещането за неразбирателство изнервя двамата, те непрекъснато избухват, нажежавайки общата атмосфера на вечерта.

Спектакълът показва засилващ се интерес в нашия театър към пиеси, в които не се очертават позиции и съперничество, не се защитава житейска концепция, не се осъжда или хвали някакъв начин на живот. Зрителят не е поканен да хареса или намрази някой от персонажите, да се присъедини с някакви чувства към ставащото на сцената. Докато другата пиеса на Реза, „Богът на касапницата“, анализира отношенията между родители и деца, в които пороците на семейната среда изкривяват детската психика.

Може да си зададем въпроса „Кой е виновен?“. В „Белла фигура“ няма обвинения и няма престъпници. Ясмина Реза не обвинява Ерик, че изневерява на жена си. Коя е тя, че да обвинява Андреа, че се е хванала с женен мъж! В края на краищата Реза е французойка, макар че във вените ѝ тече иранска и еврейска кръв. А както се знае, французите са привърженици на любовта без догми и правила.

И така, Гергана Плетньова има пространство за по-динамична и разнообразна игра, защото зад нея е целият женски народ. Стефка Янорова е ощетена в ролята си, защото зад нея е само приятелството с друга жена, макар и измамена. Няма нито драми, нито смешка в отношенията между Ерик-Къркеланов и Франсоаз-Янорова. Тогава излаз за емоциите им е вниманието им към майката на Ерик и Елена Райнова изтисква всички възможности за самоирония, за смешно дементно държане, за подигравка над проблемите и натягането на останалите.

Жоро Къркеланов както винаги е стабилен и точен. Да похвалим участието на Станислав Ганчев в ролята на Борис. Той се води „гост“, но в оскъдицата на актьори на неговата възраст и с неговите възможности той няма да остане безпризорен.

Тези сцени се нижат пред зрителите като кадри от сериал и не призовават за чувствата им. Не можеш да кажеш: „Това ми харесва, а онова – не!“. Гледаш късовете живот и или го приемаш целия, или не го харесваш целия. Този тип театър се приближава към вербатим театъра, където актьорите говорят с автентичните реплики на разпитани лица от реалния живот. Неда Соколовска режисира такъв тип театър и спектакълът „Попфолк хроники“ в МГТ „Зад канала“ е последният неин продукт в тази посока.

Очевидно е, че българският театър не е доволен от илюзиите в пиесите, които му се предлагат, и търси персонажи и случки, които са част от съвременната му реалност.