Животът вън от телевизора

Днес е осемнайстият ден. Не съм натискала копчето на дистанционното вече повече от две седмици. Екранът стои сивкав и мълчалив и събира градската прах, върху която всяка сутрин, ако искам, мога да си изпиша нещо с пръст. Като например с чертички да отбелязвам поредното отишло в историята денонощие, прекарано без зависимостта ми. Без неусетната ми, но доскоро неконтролируема и всеобсебваща пристрастеност към нея – телевизията.

Забелязали ли сте колко безобидно започваме връзката си с нея? Обикновено става през вечерното гледане на новините. Пускаш, за да разбереш какво се случва по света и у нас, а документалните случки те захващат една след друга. Принципът е старият, създаден и отработен в Америка телевизионен начин за атрактивно поднасяне на новината. Вместо да говорят за глобалното затопляне като цяло, водещите го споменават като тема, а след това се вклюва репортерът. Неговата работа е колкото журналистическа, толкова и актьорска, защото материалът му трябва да предизвика емоция у зрителя. Та репортерът ни представя „човешкото лице“ на проблема. Намерил ни е малък американски градец, където поради повишените температури на въздуха основната географска гордост – езерцето – е на изчезване. Шерифът и жителите са се събрали на брега му с постери Save The Lake и демонстрират обществената си ангажираност пред камерите. Шерифът разказва за това как се е променил начина на живот в града през последните години, съобщава колко хора са го напуснали, как се е повишила безработицата на местно ниво, как е пострадала флората и фауната. Включват се спонтанни гласове на граждани, които един през друг разказват част от личните си истории. Тогава репортерът ни представя своята поанта – личната история на семейство Мардж и Андрю Джоунс от града. Виждаме дома им, сядаме на масата им, Мардж храни животните и чисти къщата, а Андрю излиза с лодката си в езерото…, което обаче вече почти го няма. Камерата дава калното дъно, фокусира върху умрели животни (всеки телевизионен репортер ужасно би им се зарадвал в този случай), монтажът показва ту разораната от суша брегова ивица на езерото, ту вкопаните в лицето на Андрю бръчки от притеснение. Кадрите са накъсани от емоционалните признания на мъжа и жената, които говорят за това колко хубаво е било преди и как са изкарвали прехраната си благодарение на езерцето, и колко е лошо и тежко сега, когато езерото постепенно изчезва, а с него рибата, туристите, поминъкът. Накрая се връщаме отново при хората с плакатите, които обобщават историята и шерифа, който дава последна информация за това какво е направено и какво още трябва да се направи. Следва връщане в студиото за заключителни изречения и преминаване към нов подобен материал.

И ако в американската телевизия принципът да се разчувства емоционално зрителят е правило, в българската той често граничи с жестокост. Представете си само какво би направил един телевизионен журналист от който и да е обществен проблем, независимо дали засяга света и дали реално е толкова сериозен. Ако историята с езерцето и глобалното затопляне се случеше в България, към подобно структуриран репортаж щеше да има и порядъчна доза лично творчество: материалът щеше да преминава от цветен към черно-бял; щеше да изобилства от кадри на изсъхнали клонки, които се веят от вятъра, стари обувки, открити на дъното, пеперудки, които безпомощно пърхат над калта и няма къде да кацнат; Мардж и Андрю щяха да са докарани дотам, че да се поразплачат, а камерата щеше да набива на очите или отрудените им ръце; ако в дома им има икона, някакъв религиозен предмет или снимки на нещо умилително (детенце, патенце, коледна картичка) ракурси към тях щяха да пресичат емоционалните разкази; гласът на репортера щеше да обобщава зад кадър видяното с драматичен тон, а музиката щеше да превръща всичко това във филм, който трайно да се инсталира в душите и умовете ни.

Любими на българските телевизии обаче са т.нар. „шапки“ на различни потресаващи, водещи новини. Някъде се случи земетресение, нашите набързо подготвят китка от кадри, които залепят един за друг според силата на драматичното въздействие, като отново водещ е човешкият елемент. Босо, разплакано дете, взрив, падащи части от къщи, бягаща с бебе на ръце майка, старица, която с челичена ръка си бърше челото, огромна фадрома, слънце зад облаци, детска играчка в развалините, мъже, които вадят тяло изпод купчина тухли и каменни блокове. Музиката е като за война – повече ударни, някоя и друга останка от духов инструмент, може флейта нещо, евентуално цигулка за накрая, за да се впие тънкият й звук в сърцето. Заедно с него излиза с ефект надпис с червени букви „Земетресението в Маконго“ или пък нещо по-поетично от типа на „Отмъщението на земята“. Подобни отварящи темата шапки се правят за всякакви новини, които биха могли да разтресат душата. След тях задължително водещите са с траурни физиономии, а в първите дни след основната случка и дрехите им са в по-тъмни тонове.

Когато вече веднъж се пристрастите към новините, зависимостта започва да се задълбочава. Оставате на канала заради времето. След него – за още по-сериозна доза напрежение от някой и друг документален разказ или репортаж, които в много редки случаи са на позитивна тема, защото основно правило в журналистиката е, че добрата новина не е новина. А и хората по природа обичат да виждат чуждото нещастие, за да смогнат чрез него да отличат своето относително, според тях самите, щастие.

Българската телевизия, след като е успяла дълбоко да ви депресира с тежките си новини, ви е подготвила своеобразен баланс – поредното вечерно шоу за нещо си. Така първо по инерция, а после просто защото вече сте свикнали с фона, развили сте любопитство към нечия съдба или ви е станало интересно как ще реагира еди кой си на еди какво си, гледате шоу за търсене на таланти, такова за глас, за танц, за прилика или за готвене. Всички те си приличат по едно – с абсолютно нищо не променят нито нас като хора, нито нашето знание, интелигентност или емоционална зрялост. Работят на първосигнално ниво, държат ни залепени за диваните пред телевизора с дистанционното в ръка и пълнят главите ни с празнота.

Въпреки подменянето на реалния живот, което реално се случва, когато полека и неусетно се посветиш на телевизията, не съм аз човекът, който ще я отрече като медия. Напротив – това все още е най-въздействащата и най-мощна машина за създаване, разпространение и интерпретиране на информация и нейното обществено влияние е променило стотици истории и милиони човешки съдби. Не бих искала да си представя какво би представлявал животът на хиляди хора, за които говорещата кутия е единственият „жив“ елемент от заобикалящата ги среда и да си „общуват“ с телевизора за тях е равнозначно за това реално да съществуват. Но когато прическата на водещата от женското шоу тази сутрин е по-важна от моето лично отношение към собственото ми тяло, когато глуповатият сериал за някоя си Гюнайдън замества близостта в моето си семейство, когато нечие усилие, провал или успех запълват празнината в моя личен житейски план за развитие, телевизията става подменената реалност, която в крайна сметка изживява собствения ти, отдавна умрял живот.

Та нека накратко ви разкажа какво се случи с мен през тези осемнайсет дни на безтелевизие. Първо, то не беше планирано – просто мястото, на което отидох да работя, се оказа без никакъв достъп до никакви телевизионни честоти. Така че бях без телевизия не по желание, а по принуда. През първата вечер си дадох сметка, че птиците са започнали пролетните си песни. Слушах ги с чаша вино до среднощ, завита в шал навън. На втората вечер си направих огън. Прекарах в съзерцаване на пламъците му часове. На третата четох книга. Завърших я за две вечери и в следващите две седмици прочетох още четири книги. През деня работих от рано, защото не пропилявах времето си в гледане на информационни блокове. Спокойно пих чай и кафе. В почивките се разхождах наоколо. Не съм кой знае каква градинарка, но посадих цвете. Имах време да отида до града и да си купя вестник. Върнах се към радиото, което деликатно присъства в ежедневието ми, без да ми пречи да се движа, да работя, да върша домакинската си работа. Запознах се с няколко човека от селото, където бях. От тях научих много нови неща, например как и кога се бере жълт кантарион, как да си направиш сирене, колко време ще ми отнеме да стигна от хижа „Иван Вазов“ до Рилски манастир пеша. Понеже четох смислени текстове и списания, научих няколко лични истории, променили света и бизнеса. Вдъхнових се. Дишах спокойно. Боядисах си яйцата, омесих си козунаците, имах време за всичко и всички. Спях спокойно и се събуждах бодра и обнадеждена. Започнах отново да имам планове и да вярвам, че ще мога да ги изпълня. Върнах и вярата в себе си, защото престанах подсъзнателно да се сравнявам с хората от реалността в телевизора. Намерих себе си отново.

Сега свиквам с новата Аз. Отмервам с чертички дните без телевизия. Понякога ми липсва, признавам. Смятам да се науча да я ползвам с мярка, по медицински. Няма да си изхвърля телевизора, защото не в него е проблемът. Ще изхвърля тази телевизия, която ме манипулира и подценява нуждите ми. Връщам се в истинския живот. Постепенно, бавно, но сигурно възкръсвам.