Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

„Животните“ на Мария Донева са точно като хората

Излиза сборник с поезия и проза, вдъхновени от животните (откъс)

Корицата на Кирил Златков изглежда весело, но голяма част от произведенията в сборника предизвикват по-скоро печал. Снимка: Площад Славейков - „Животните“ на Мария Донева са точно като хората

Корицата на Кирил Златков изглежда весело, но голяма част от произведенията в сборника предизвикват по-скоро печал. Снимка: Площад Славейков

Те са загадъчни, добри и нежни. Живеят скромно и се справят с всичко, което им поднася съдбата. Копнеят за любов и близост и се опитват да изразят посвоему чувствата, които изпълват сърцата им. Те се смеят, да, те умеят да се смеят. Вървят изправени. Обличат си дрехите, с които мислят, че изглеждат най-добре. Понякога не знаят как да се държат; какво да кажат на онзи любим, за когото знаят, че скоро ще умре, не знаят как да признаят слабостта си, нито как да я скрият…

Така вижда героите си Мария Донева в своята най-нова книга „Животните“, представена премиерно от „Жанет 45“ на „Аполония“. Изданието представлява сборник с разкази и стихове, вдъхновени от животни и техните преживявания,  наподобяващи чувствата на обикновените хора.

Корицата на Кирил Златков изглежда весело, но голяма част от произведенията в сборника предизвикват по-скоро печал. Някои истории ще накарат читателите да се смеят, други да въздишат с героите или да им съчувстват.

Хиляда души, които не са успели да присъстват на представянето на книгата на „Аполония“, имат шанс да си я купят с автографа на авторката, а някои и с малка рисунка. Картинките на Мария Донева са близо 20 и на всяка от тях има средно по 50 котета, като препратка към един от разказите в книгата за зелено коте.

Една от илюстрациите на авторката, които може да откриете в нейната книга, ако имате късмета да попаднете на една от специалните хиляда бройки.

Предлагаме ви разказ от „Животните“.

История за това как кучето Йофчо звънна от библиотеката
и двамата с котарака спасиха един живот

Откакто си взех тоя телефон, пропускам повечето обаждания. Дори на най-силно звънене почти не се чува. Аз си знаех, че телефон от захарен памук ще ми създаде повече неприятности, отколкото приятности. Ето пак. Една част от телефона се беше разтопила, някой направо го беше загрял от звънене. Дисплеят се беше замъглил. От раздразнение пуснах нокти и го заковах.

– Мяу.

– Къде си?

– Кой се обажда?

– Йофчо се обажда. Ти къде си!

– Спокойно де. Вкъщи съм. Къде е пожарът?

– В библиотеката.

– Мяууу… Вярно, че трябваше да се видим там.

– Йоф значи, изобщо не може да се разчита на тебе.

– Стига де. Ей сега идвам.

– Ей сега може да е късно.

– Да не идвам ли? Ако искаш, ти ела.

– Да бе. И да изпусна самоубийството.

– В библиотеката?

– Да! Нали ги знаеш онези сандали, дето живеят пред вратата?

– Аха. Много са зле, брат. Сигурно са 50-годишни.

– Толкоз. Щяха да правят златна сватба през лятото.

– И какво?

– Разделили се. Левият сандал си хванал пътя и половинката му иска да мре.

– Тя ли ти каза?

– Ами то и аз съм малко забъркан тука… Дясната сандала ме помоли да проследя нейния и по следата, по следата стигнахме до библиотеката. Някъде между науката и техниката го изгубих.

– Аз съм си го мислил това!

– Кое?

– Защо се казва ту „сандала“, ту „сандал“.

– Защото са женени бе, бълхар.

– Ти си бълхар! А знаеш ли тогава защо се казва и „сандалети“?

– Защо?

– Защото се носят лете!

– Да, ама не. Защото летят. Дясната сандала в момента е на покрива и заплашва, че ще скочи. Не можела да живее сама.

– Чак пък да не може… Трябва само да си намери някой пират с дървен ляв крак.

– Какво?

– Какво?

– Какво?

– Чакай, че тоя телефон тука съвсем…

– Ало? Само някакво мляскане чувам.

– Да бе, опитвам се да изближа телефона от ухото си… и от рамото… и от лапата…

– Ти сега ще говориш ли, или ще ядеш? Ела помогни. Искам да се качиш на покрива и да убедиш тая депресирана сандала да не се хвърля.

– За любовта и аз бих се качил на покрив. Правил съм го.

– Ти си котарак, за теб е нормално.

– Чакай, че някой рита по вратата. Опа!

– Какво?

– Брат, жена ти ще скочи от един покрив всеки момент!

– Какво?! Сийке!

– Йоф? С кого говориш там?

– С младоженеца.

– С кого?!

– Със златния сватбар. Върна се.

– Сийке! Сийке!

– Спокич бе, недей ми припада тука!

– Йоф, йоф! Грабвай го и го носи насам! Не, чакай! Питай го първо къде е бил досега!

– Къде беше досега?

– Четох любовна лирика, търсих стихотворение за Сийчето.

– Чел е любовна лирика!

– Сийке! Лельо Сийке! Не скачай! Мъжът ти те обича!

– Не ме обича!

– Обичам я!

– Обича я!

– Обича те!

– А защо тръгна сам? Защо ме изостави?

– Защо я е изоставил?

– Защо си я изоставил?

– Аз?! Никога!

– Той – никога!

– Той тебе никога ма, Сийке!

– Исках да направя изненада!

– Искал да направи изненада!

– Искал да ти направи изненада!

– Да докаже!

– Кажи му да докаже!

– Докажи!

– Ще! Ще! Ще! Ето! Стихотворение! Йофчо, пусни ме на говорител! Ето!

Без теб светът изчезва цял.
Без теб снегът е черна кал.
Без теб не бих и ден живял.
Без теб съм дупка от сандал.
Върни се, не прави скандал.
Не бих те никога предал.
Със теб се чувствам като крал,
старея като катедрал,
ухаеш ми на портокал,
въздигаш ме по вертикал,
докосваш ме – погал-погал,
и аз със мозък изветрял
не, ненапразно съм живял,
не съм живял, а съм горял
за теб, за моя идеал…

– Мяууууу…. Ти това в библиотеката ли го преписа?

– Сега го измислих. От зор…

В този момент вратата изскърца и на прага цъфна Йофчо. Стискаше със зъби сандалата леля Сийка. От устата му капеха лиги, от очите ѝ се ронеха сълзи. Старият ляв сандал се надигна на пръсти.

– Сийче, ти си тук!

– Тука съм, Санде.

– Ти си ми чула стихотворението.

– Не съм, Санде. Аз си го знам.

– Ама цялото ли?

Старите сандали се прегърнаха и мъжкият любовно закопча каишката си в токата на поувехналата си
половинка.

А ние с Йофчо се отдалечихме деликатно и отидохме да се поогледаме из магазините за нов телефон,
че тоя за три дни ми се скапа. Били пуснали някакви нови, от наденички.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах