Рецептата за добър театър има пет основни съставки – добра мотивация, отдаден екип, свобода, свобода, свобода.
През последния сезон изгледах доста неща в най-реномираните столични театри. И станах свидетел на посредствени спектакли, на компромиси и епични, мащабни, патетични и претенциозни провали. За кратко дори си помислих, че ще се откажа за известно време от театъра, защото болката от липсата на сценична магия ми идваше в повече. До снощи, когато отидох на една „малка“ постановка. Малка, защото не е в издържана щедро от държавата институция, не е финансирана богато от програми и бюджет, дори загуби конкурса за проекти в Народния театър. Частна, „малка“, гигантска постановка, изцяло посветена на Анна Политковска.
„Анна непоправимата“, режисирана от Надя Панчева, преведена от Габриела Горнева и продуцирана от независимата продуцентка Кремена Димитрова, е явление. Застанала на ръба между документалния и фикционалния театър, постановката по пиесата на италианеца Стефано Масини няма аналог у нас. Всъщност това е и първото ù поставяне в Източна Европа, макар да е написана още през 2007 г., само година след убийството на Политковска. Досега пиесата е била реализирана само в Италия, САЩ, Белгия и Франция, където – убедена съм – е била възприемана по съвсем различен начин.
Повечето хора знаят трагичната история на голямата руска журналистка, репортер на „Новая газета“. След като отразява чеченските войни в началото на века пълно и безпристрастно, тя е убита във входа на кооперацията, където живее. Четири куршума запушват устата ù завинаги.
Но Политковска всъщност не замлъква. Гласът ù, подет от света, се чува все по-силно, включително и в Зала 2 на „Топлоцентрала“, където снощи „Анна непоправимата“ се игра за трети път.
Трудно е да се опише емоцията, която превръща публиката в единно тяло по време на спектакъла. Малката зала, липсата на дистанция между актьорите и зрителите, пронизващите очи на Невена Калудова, която в този момент не е Невена, а Анна… Пистолетът, насочен в главата на зрител от първия ред. Автоматът „Калашников“, с който Владимир Солаков в едно от множеството си превъплъщения, се разхожда между редовете като в ужасяващо повторение на терористичния акт по време на мюзикъла „Норд-Ост“, една от най-страховитите случки в човешката история.
И всичко това, доминирано от гигантската глава на малката сцена – глава, напомняща едновременно лицето на Путин и на всички диктатори по света. Изключителна работа на сценографката Ясмин Мандели.
И дребничката Анна, която истински плаче под прожекторите, защото всъщност не е на сцена, а изживява страшните мигове на войната в Грозни, отвличана, тровена, заплашвана и нападана от свои и чужди.
Монологът, в който Политковска (отказвам изобщо да приема, че Невена Калудова е била там, нямаше я, там беше Анна) обяснява защо не е морално журналистът да заема позиция, е учебник по етика и световъзприятие. Гледах пиесата като журналист, ужасът ми беше двоен, защото част от мен също беше Анна. Беше като откровение, като посочване на всички грешки, които ежедневно допускам, само защото у нас нямаме толкова крайни жалони за измерване на доброто и злото. Анна Политковска в тази театрална интерпретация и в живота си е очертавала непрекъснато точната граница между величавото и грозното, между доброто и злото, между истината и лъжата. Това е истинската задача на всеки добър журналист и това е урок за всички нас.
А Анна, която играеше Анна, наистина плака. Енергията, с която Невена Калудова остава в образа през цялото време на спектакъла, се излива върху публиката на една ръка и един поглед разстояние. Стиска за гърлото (клишето се оказа физически вярно), плаши те, не ти оставя място за измъкване. За повече от миг се почувствах заложник под дулото на пистолета. За повече от минути бях в Грозни, без вода, храна и сън. Защото нищо от това, което Невена Калудова и Владимир Солаков правеха на сцената, не беше театралничене. Беше истинско и за тях самите.
Анна Политковска е знаела, че ще бъде убита. Очаквала е възмездието. Дори е говорила с хората покрай нея и се шегувала (почти), че иска да бъде убита красиво. Например, да ù дадат букет от бели рози, от чийто аромат да се отрови. На сцената имаше бяла роза.
Когато спектакълът приключи, след час и половина смразяваща тишина в публиката, вече под залязващото слънце навън, продуцентката на постановката получи мейл.
„Изпращам ви истинската си благодарност от мое име и от името на семейството за вниманието към паметта на нашата майка. Това значи много за нас и ние много ценим това отношение към нейната личност и работа. Вашият спектакъл показва, че тя продължава да живее в сърцата на мнозина. Подпис: Иля Политковски“.
Веднага след него още един:
„Благодарим! Благодарение на вас Анна още е с нас! С уважение, „Новая газета“.
Беше съвпадение, разбира се, те не бяха в залата. Просто някой им беше пратил запис и снимки от предишно представление. Но връзката с неумиращата Анна беше факт.

Истинската журналистическа карта на Анна Политковска е подарена на екипа на българската постановка от нейни колеги.
„Малката“ постановка, създадена от ентусиазиран и с чувство за мисия екип, досега е била показвана само два пъти след премиерата си на 19 април. Така е с „малките“ – те не разчитат на благосклонно програмиране на централни сцени, нито на финансиране, което да им позволи да наемат често зали. Те разчитат на енергията и на зрителите, които ще я усетят и ще се върнат. Това им дава всички нужни съставки за добър театър и особено най-важната – свобода. А свободата има цена – рискът да останеш в сянката на мащабните и претенциозни провали, от които Анна Политковска би излязла по средата.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение