Журналисти ли сме, или търговци на рекламно време?

Средният пръст, показан от новоназначения програмен директор на БНТ, е само черешката върху айсберга. А и от самия айсберг се вижда само една осма. Седем осми остават под повърхността. Част от проблема е самото назначение на точно този програмен директор и превръщането му едновременно с това във водещ.

Някога репресираният, някога студентският водач Кошлуков се е превърнал в стожер на медийното статукво и първата му идея на новия пост беше сблъсък с предаване за висока култура. Хайде да го поставим в контекста на едновременно протичащи събития: прокурорски проверки и запори над „Икономедиа“, сваляне на Кулезич от ефир, последвано от смяна на собствеността в BiT и подобна участ на всички публицистични предавания там. Паралелно назначаване на Уляна Пръмова в новинарския отдел на БНТ. Постепенно, но видимо намаляване на неутралното и критично съдържание на информацията в БТА и БНР. И някъде назад, в полусянка: „Аз не съм олигарх“ и закон за медиите, съставен от г-н Пеевски, който е собственик на огромна медийна група, някак безкористно защитаваща всички правителствени политики. Средният пръст тук се превръща в бойно знаме, развято срещу журналистическата етика.

И Кошлуков с басов, заплашителен тон ръмжи:

– Малко ли ви отразяваме…

Изразът силно напомня самодоволното „Ама как въ упраскъхми сичкити!“ на един обичащ тишината вицепремиер в началото на мандата му.

Междувременно пазарът бива заливан с фалшиви, паникьорски новини. Ту ни „отнемат Ботев и Левски“, ту „ни лишават от Паисий и Вазов“, „забраняват ни шкембе-чорбата“, българщината е атакувана, злите жълтопаветници, умнокрасиви, родоотстъпници, безродници, еничари, соросоиди и грантаджии са против народната музика, заливат ни бежански вълни, третият пол и опасността от осъзнаване на джендър-ролите са истински риск, Отечеството е в опасност! Само че никога не става дума за истинските, сериозни проблеми, а винаги – за ето такива фалшиви тревоги, които изредих в по-горното иронично изречение. А и голяма част от новоизгряващите колеги като че ли имат известни затруднения с българския език и със способността да задават важните въпроси (извън „как се чувствате“ към човек, току-що изгубил дома си в наводнение). Някак си „достъпният език“ и „маркетинговият подход“ стават по-важни от културата. Рекламата – по-значима от журналистиката. „Другата гледна точка“ – по-необходима от вникването и в двете възможни позиции. Накрая наистина се превръщаме в търпеливи ръце зад микрофона и в продавачи единствено на рекламно време. Впрочем, това се учи в Журналистическия факултет на СУ.

Резултатът е трайно зловреден не само за нас, а за цялото общество. Публиката трудно задържа вниманието си въргху една тема повече от десет минути, а и се отучва да анализира информацията. С все повече медии и „медии“, разпространяващи безопасен, лесен ерзац, стремежът към задълбоченост и обективност остава назад. Самите ние, които работим с информация, ставаме по-слаби и по-зависими. Без значение дали коментираме нов роман, нов закон или добавяме своя принос към някакъв обществен дебат, се оказваме пред нуждата от автоцензура. Срещу нас стои стената на нарочно отглеждана неспособност за разбиране. В провинцията често става дума и за страх – и това дори не е някаква тайна.

Тук става дума колкото за култура, толкова и за политика. Двете са неизменно свързани, защото културата на говорене и мълчане има пряко отношение към свободата на словото и към критериите на собствената ни работа. Ако ни няма нас, всички нас – то кой ще бие камбаната? Ще остане ли след година-две кой да напише, че Ларгото е бутафория, че Голямата базилика се строи с арматура, че спирка „Вишнева“ се ремонтира твърде бавно? Ще има ли кой изобщо да отбележи неминуемо предстоящото рухване на Къщата с ягодите? Дали утре няма да е подсъдно да поставяме въпроси относно потайното разрушаване на къщата на ген. Рачо Петров по Коледа?

Смятам, че има какво да се направи срещу ентропията. Обикновеният читател и зрител винаги може да отдели още пет минути и да помисли какво е видял или прочел, както и да прецени дали езикът и формата са приемливи. Някои може да пожелаят да сравнят получената информация и с чужди източници. Ние, журналистите, пък можем просто да си позволим да не се страхуваме. Никой не казва, че това е лесно, особено при процъфтяваща и свободна демокрация като българската. Но смирението няма да ни предпази, когато пълзящата цензура дойде за всекиго от нас.

Единственото ни оръжие е публичността. Нямаме друг изход освен да бъдем професионалисти, а това означава известна дързост… или да започнем да си търсим други професии.