Зимата на недоволните от Путин дойде

Гари Каспаров е от хората, целенасочено оформяни, за да бъдат славата на своята социалистическа Родина. Шампионските му титли в шахмата датират още от осемдесетте и са резултат както на личната му отдаденост, така и на грижливото, дори обсесивно внимание, с което Съветският съюз обгръща спортистите си. Забележителната му кариера продължава до началото на новия век и сякаш не се влияе от бурните промени, превърнали някогашния СССР в съвременна Русия. След отказ от професионалния шахмат, аналитичният ум търси нова задача за решаване.

Вече около десет години Каспаров е политически активист. Дали наистина е политик и къде минава разликата между двете състояния в страна като Русия (или като България, която толкова много прилича на бившия си „голям брат“) е въпрос с много отговори. Основател на Единния граждански фронт, част от по-голямото обединение „Другата Русия“, Каспаров става съратник и приятел с харизматичния, свръхактивен Борис Немцов (който беше убит преди почти година пред самите стени на Кремъл). Каспаров и Немцов заедно работят за създаването на достатъчно силна алтернатива на Путиновия едноличен режим. В името на противопоставянето срещу вечно преизбирания самодържец, те влизат в контакт с групи от наистина всякакви недоволни, стига те да са такива, за каквито се представят, а не удобна, „придворна“ опозиция.

Във всяка друга страна това би изглеждало безпринципно. Но в Русия, а може би и не само в нея, такова поведение притеснява и ядосва държавния глава. След години на протести, надминавани по численост от полицията, след многократен престой в ареста и семейни затруднения, Каспаров е поканен на беседа в МВР и получава от Немцов съвета по-добре да напусне страната. Днес Борис Немцов е мъртъв, а Гари Каспаров живее в Съединените щати и е написал книга за същността на Путиновото управление.

„Зимата идва. Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени“ („Сиела“, превод Христо Димитров) може да мине за политически манифест. Каспаров излага и мотивира схващането си, че разпадането на Източния блок и на СССР е значима, но все пак не решителна победа на свободния свят над тоталитаризма. Според автора западните сили-победителки в Студената война са имали възможността да продължат с натиска си срещу нова Русия, за да улеснят бързото й преминаване към истинска демокрация. Вместо това Щатите и Обединена Европа са предпочели да прехвърлят доверието си от Горбачов към Елцин и са пропуснали факта, че структурите на стария КГБ са останали незасегнати и опасно влиятелни. Резултатите са замразеният конфликт в Приднестровието, войните в Кавказ… и най-вече издигането на бившия офицер от Комитета за държавна безопасност Владимир Путин до президентския пост.

Практически, смята Каспаров, западният свят безучастно е наблюдавал неосъветска реставрация в Москва. Днес за това бездействие на Америка и Европа плащат Грузия и Украйна. Някои читатели лесно биха схванали това и като препратка към хибридната война, водена от Путиновия режим не само срещу Украйна, но и срещу Европейския съюз.

Книгата на Каспаров става толкова по-интересна, колкото повече научаваме за обтегнатите отношения между Москва и Анкара, за британските обвинения срещу Русия заради гибелта на Александър Литвиненко и за майданизацията на Молдова. Ролята на Русия в Абхазия, Южна Осетия, Чечня, Крим, Донбас, Приднестровието и Сирия е използвана от Каспаров като предупреждение за западната публика.

Руското влияние в България може да се разглежда и през очите на Каспаров. Проследяването на усилията на мъчително изграждащото се гражданско общество срещу финансовата олигархия, произлязла от репресивните органи на старата тоталитарна власт, предлага възможност за стряскащи паралели между Москва и София. „Зимата идва“ ще се запомни като книгите на Анна Политковская, Варлам Шаламов и Александър Солженицин. А защо не – и като „Задочните репортажи“ на Георги Марков.

Каспаров си служи с исторически паралели, мисълта му е ясна, но не схематична. Той не се колебае да сравни търпимостта към Путин, а и изобщо към тоталитарни водачи, с късогледото и позорно поведение на Невил Чембърлейн. Шахматистът заема позата на Чърчил и Дьо Гол, които още преди войната да е започнала, засипват правителствата на своите страни с предупредителни статии, речи и меморандуми. За някои това е Касандрин комплекс – болезнено желание за многозначителни и мрачни прогнози, придаващи значимост на автора. Но трезвото отношение на Гари Каспаров към въпроса за нелустрираните, неосъветски настроени офицери в службите заслужава внимание. Не е за пренебрегване и наблюдението му за интелектуалната леност, за normalcy bias на демократичните лидери.

Книгата на Каспаров повтаря, че поради произхода си Путин е принуден да води все по-агресивна външна политика. По необходимост всички опити за помирение и преговори с него са обречени на провал, защото режимът му ги схваща като слабост и има естествената склонност да ги нарушава и изменя едностранно. Насилието е неизменна част от начина на управление, наложен от бившите политически офицери и олигархията, произлизаща от тях. Международните споразумения, човешкият живот и суверенитетът на близките до Русия нации не значат кой знае колко. Единственият език, който Кремъл в момента разбира, е този на принудата. Путин се е превърнал в диктатор, който винаги ще се държи нагло там, където не усеща съпротива. Същевременно лошата икономическа конюнктура, утежнена от санкциите срещу агресивните му действия, ще го прави все по-нервен – него, както и кръговете, които подсигуряват властта му. Според Каспаров това означава, че не бива да се правят никакви отстъпки, нито неподплатени с действия изказвания на дипломатическа „загриженост“. Шахматистът смята диалога с Кремъл за невъзможен, тъй като Кремъл е глух.

„Зимата идва“ има огромен полемичен заряд и изводите й са смразяващи. Авторът напомня за атмосферата на тревожно очакване от 1938 г. и за дългата Студена война след 1945-а. Прогнозите и заключенията му са неприятни, а човешката природа е така устроена, че иска да отхвърли неприятното. Тъкмо затова е важно да прочетем книгата.