Зимата настъпва с книжна „Есен“

„Есен“ на Али Смит се отрони от дървото на издателство „Лист“ с настъпването на зимата. Вероятно няма друг сезон, в който въображението да рисува така ярко, както в студените месеци. С тази ярка палитра „Есен“ ще ни отведе в есента на един човек, есента на една държава и есента на света.

„Есен“ е историята на един мъж на 100, прикован на легло, и на една жена на 32, лектор по история на изкуството. Али Смит ни кани на едно пътуване, започнало през 30-те години на ХХ век и все още несвършило. Ще минем по обичайните пътища – детство, влюбване, амбиции, остаряване, смърт, а по „кръстовищата“ ще срещнем болезнени теми като Брекзит, екология, социално неравенство, войни.

Излязла през 2017-а, „Гардиън“ определя тази книга като „романа на годината”, а „Таймс” отбелязва, че е най-доброто от Али Смит. В родината си авторката носи етикета „Нобеловия лауреат на Шотландия в режим „очакване“. Член на Кралското общество за Литература и Командор на Ордена на Британската империя, тя е сред най-силните гласове в съвременната европейска литература. Откакто през 1995-а публикува сборника с разкази „Free Love and Other Stories“ („Свободната любов и други истории”), името ѝ редовно присъства в списъци с престижни отличия или поне в номинациите за тях. Миналата година романът ѝ „Есен” – първи от поредицата „Сезони“, стигна до финала за наградата „Ман Букър”.

Али Смит, родена през 1962 г. в шотландското градче Инвърнес, тръгва към писателската кариера от Нюнам колидж в Кеймбридж, където между 1985-1990-а подготвя докторат по американски и ирландски модернизъм. Не успява да го завърши, тъй като започва да пише пиеси и някои от тях стигат до драматичната сцена в Единбург. Заплащането не е високо и за да си помага финансово, Али работи почасово като сервитьорка, асистент в туристическа фирма, рецепционистка в BBC Highland и автор на реклами. И така до 1990 г., когато става преподавател по шотландска, английска и американска литература в университета Стратклайд в Глазгоу. Две години по-късно го напуска заради синдром на хроничната преумора и се връща в Кеймбридж, за да се отдаде на писането. Освен художествени текстове, пише и ревюта за пресата.

Усеща славата през 1995-а, със сборника „Свободната любов и други истории”, с който печели няколко престижни отличия.

Представяме Ви откъс от „Есен“ на Али Смит. Преводът е на Паулина Мичева.

1

Това беше най-лошото време, това беше най-лошото време.*

Отново. Това е положението. Всичко се разпада, винаги става така, винаги ще става така, в природата на нещата е.

И тъй… един стар, стар човек е изхвърлен на брега. Прилича на спукана футболна топка с разкъсан шев, кожена, от онези, с които хората са играли преди стотина години. Морето е било сурово с него. Свалило е ризата от гърба му. Гол като в деня, в който съм дошъл на този свят, са думите в главата му. Извива се, но и вратът го боли. Опитай се да не мърдаш главата си. Какво е това в устата му, чакъл? Пясък е, под езика му е, усеща го, чува го как скърца, когато стисне зъби, пеейки своята пясъчна песен:

Стрит съм на прашинки, но във всичко се намирам аз. Паднеш ли, под теб съм, мек и с блясък на елмаз. На слънцето блестя аз тука, отвян дори върху боклука. Мислите си запиши и в бутилка ги сложи, бутилката в морето захвърли, бутилката, направена от мен, едва ли по-твърдо зрънце можеш да ожънеш…
да ожънеш…
да ожънеш…

Думите на песента му убягват. Уморен е.

Пясъкът в устата и в очите му е последното зрънце в шийката на пясъчния часовник.

Даниел Глюк**, късметът ти най-накрая те напусна.

С усилие отваря едното си слепнало око. Но – Даниел се изправя и присяда върху пясъка и камъните – това ли е? наистина? това? ли е смъртта?

Заслонява очите си с длан. Много е ярко.

Слънчево е. Но ужасно студено.

Намира се на пясъчен и каменист бряг, вятърът е отчетливо пронизващ, има слънце, но не парещо. И той е гол. Нищо чудно, че му е студено. Поглежда надолу и вижда, че тялото му си е още неговото, все тъй старото, с болните колене.
Мислеше си, че смъртта разтваря човек, оголва гнилата плът до костта, докато всичко не олекне като ефирен облак.
Явно самоличността, с която се озоваваш на брега, в крайна сметка е същата, която имаш, когато напускаш този свят.
Ако го знаех по-рано, мисли си Даниел, щях да се постарая да си замина на двайсет – двайсет и пет.

Но само добрите…

Или може би (мисли си той, закривайки с една ръка лицето си, та ако някой го забележи, да не се засегне, като го види как взема нещо от сгъвката на носа си, как го поглежда, за да разбере какво е – а то е песъчинка, прекрасният детайл, разнообразната премяна от цветове, съществуваща дори в натрошения на прах свят, която после стрива между пръстите си) това е моята разтворена самоличност. Ако е така, то смъртта е жалка и разочароваща.
Благодаря ти, че ме прие, смърт. Моля, извини ме, но трябва да се връщам обратно, към живота.

Изправя се. Не боли, не чак толкова много.

И сега какво?

Към къщи. По кой път?

Прави полукръг.

Море, бряг, пясък, камъни. Висока трева, дюни. Равна земя зад дюните. Дървета зад равнината, редица дървета, извиващи се в полукръг обратно, чак до морето.

Морето е странно и спокойно.

И тогава той се сепва, осъзнава колко добре вижда днес.

Искам да кажа, мога да видя не само горичката, мога да видя не само онова дърво, мога да видя не само онова листо на въпросното дърво. Мога да видя стъблото, свързващо онова листо с дървото.

Може да фокусира погледа си върху натежалото връхче на всяко стръкче трева на онези дюни ей там, сякаш използва камера с оптично увеличение. И нима току-що погледна към дланта си и видя не просто нея на фокус, не просто пясъчната следа по нея, а няколко отделни песъчинки, толкова ясно изпъкващи, че виждаше очертанията им, а (ръката му се повдига към челото) дори е без очила?

Добре.

Изтърсва пясъка от краката, ръцете и гърдите си, после и от дланите си. Наблюдава как песъчинките се разхвърчават като прашинки във въздуха. Посяга надолу, изпълва шепите си с пясък. Вижте само. Колко са много.

Припев:

В ръката си възможно ли е светове безброй да събереш?
Във шепа пясък да ги побереш?
(Повторение.)

Разтваря пръстите си. Пясъкът се изсипва.

Вече се е изправил на крака и е гладен. Възможно ли е да си и гладен, и мъртъв? Разбира се, че е възможно, виж само всички тези гладни духове, ядящи сърцата и мозъците на хората. Прави пълен кръг обратно към морето. Не се е качвал на кораб повече от петдесет години, а и онова не беше точно кораб, беше някакъв кошмарен модерен бар, място за парти до реката. Присяда отново на пясъка и камъните, но костите на неговия… го болят, не иска да използва нецензурен език, малко по-нататък по брега има момиче, но го болят ужасно, ах, не иска да използва нецензурни…

Момиче?

Да, заобиколено от група момичета, изпълняващи вълнообразни движения, подобни на гръцки танц. Момичетата са доста близо. Идват още по-наблизо.

Така няма да стане. Той е гол.

И тогава поглежда отново надолу с новите си очи към мястото, където допреди малко бе неговото старо тяло, и знае, че е мъртъв, трябва да е мъртъв, със сигурност е мъртъв, защото тялото му изглежда различно от предишния път, когато погледна към него, изглежда по-добре, изглежда толкова добре, колкото е възможно да изглежда едно тяло. Изглежда много познато, много подобно на неговото собствено тяло, но отпреди, когато бе млад.

Едно момиче е наблизо. Момичета. Изпълва го сладка дълбока паника, после идва и срамът.

Спуска се към дългите тревисти дюни (може да тича, наистина тича!), снижава се сред гъсталаците, подавайки само глава, за да провери дали някой не го наблюдава, дали някой не идва, и после се втурва на прибежки (отново! дори не се задъхва) през равната местност към горичката.

Сред дърветата ще бъде защитен.

Там може и да има нещо, с което да се прикрие. Но същевременно е завладян от чиста радост! Забравил е какво е това чувство – да чувстваш. Да чувстваш дори само своето съществуване, своето голо „аз” в близост до нечия чужда красота.
Там има малка горичка. Шмугва се в нея. Идеално, има дълбока плътна сянка, земята е покрита с килим от листа, падналите листа под неговите (красиви, млади) крака са сухи и плътни, а на по-долните клони на дърветата също има листа, все още яркозелени, и я виж ти, окосмението по тялото му е отново черно, по ръцете и от гърдите надолу, до слабините му, където космите са гъсти и твърди… а, не само космите, всичко е твърдо, виж.

Това със сигурност е раят.

Добре, той не иска да богохулства.

Може да си направи легло тук. Може да остане, докато възвърне старите си лаври. Или в него се развият ларви.

(Игрословиците, разменната монета на бедните хора, о, бедният, клет стар Джон Кийтс, да, беден е бил, но едва ли може да бъде наречен „стар”. Поет на есента, на зимна Италия, дни преди смъртта си се отдава на създаването на игрословици, все едно няма да има утре. Клетият човечец. Е, за него наистина не е имало утре.)

Може да натрупа тези листа върху себе си, за да се топли през нощта, ако съществува такова нещо като нощ, когато си мъртъв; а ако това момиче, ако тези момичета наближат, ще се зарие целият с купчини от листата, за да не се опозори.

Приличие.

Забравил е, че има телесен елемент в ситуацията му, не мислеше за това, когато се притесняваше да не засегне някого. Сладко чувство за благоприличие го залива в момента, изненадващо приятно, каквото би трябвало да е усещането, когато пиеш нектар. Клюнът на колибрито навлиза във венчето. Толкова богат вкус. Толкова сладък. Какво се римува с нектар? Ще си направи зелен костюм от листа и – в мига, в който си помисля за това, в ръката му се появяват игла и макара със златиста нишка… я виж ти. Той е мъртъв. Трябва да е мъртъв. Това май е по-скоро хубаво… да си мъртъв, има предвид. Състояние, твърде подценявано в съвременния западен свят. Някой трябва да им го каже. Някой трябва да им съобщи. Трябва да изпратят някого обратно, да допълзи дотук, където и да е това тук. Да си припомнят смъртта. Да я обикнат отново. Да я пренебрегнат пак. Детектор на лъжата. Да, детектор. Прожектор. Директор. Колектор. Сектор.
Откъсва зелено листо от клона над главата си. После и друго. Събира краищата им заедно. Зашива ги с равен шев – как се казва? – тропоска? поръбващ бод? Гледай ти. Може да шие. Докато бе жив, не можеше да го прави.

Смърт. Оказва се пълна с изненади. Взема цяла купчина листа. Присяда, събира ръбовете им един до друг и ги зашива. Спомня си онази обикновена пощенска картичка, която си купи в центъра на Париж през 80-те години, с малкото момиче в един от парковете? То изглежда като облечено в сухи листа на тази черно-бяла снимка, направена сигурно малко след края на войната. Детето е снимано в гръб, сред парка, загледано в разпилените листа по земята и в дърветата над себе си. В снимката има и нещо трагично, не само привлекателно. Нещо в детето плюс сухите мъртви листа, ужасяваща аномалия, сякаш момичето носи парцали.

Не че парцалите са парцали. Те са си листа, тъй че това е снимка за магическото и трансформацията. Но пък такава снимка, направена малко след края на нещо, във време, когато играещо си сред листата момиченце може да изглежда – на пръв поглед, за необученото око – като пречупено и изоставено дете (боли ме, като си го помисля)… или може би като дете след края на ядрен апокалипсис, с висящи от него листа, които приличат на кожа, превърнала се в парцали, увиснали от едната страна на тялото му, сякаш кожата наистина е просто листа.

Тъй че тя е грабваща, и в другия смисъл на „грабвам”, тази снимка, като снимка на някакъв призрак, който идва, за да се плъзне в теб и да те похити, отвличайки те в друг свят, в друго измерение. Едно мигване на окото на фотоапарата (не може да се сети за името на фотографа) и това облечено в листа дете става всички тези неща: тъжно, ужасено, красиво, забавно, страховито, мрачно, светло, очарователно, приказно, вълшебно, истинско. Тривиалната истина бе, че той купи тази пощенска картичка (Буба!*** Това бе човекът, направил снимката!), когато посети Града на любовта с поредната жена, за която таеше надежда, че ще го обикне, но тя не го обичаше. Разбира се, че не можеше да го обича, бе жена на около четиресет години, а той бе в края на шейсетте, добре де, честно казано, по-близо до седемдесетте, а и без това и той самият не я обичаше.

Поне не наистина. Бе въпрос на дълбоки различия, нямащи нищо общо с възрастта, а с нещо друго, като това, че в центъра „Помпиду” той толкова се трогна от дивото излъчване в картина на Дюбюфе****, че събу обувките си и коленичи пред нея, за да покаже уважението си, а жената – името ѝ бе Софи нещо си, се засрами заради него и в таксито към летището му каза, че е прекалено стар, за да си събува обувките в художествена галерия, дори тя да е за модерно изкуство.

Всъщност единственото, което си спомня за нея, е, че ѝ изпрати пощенска картичка, която после му се искаше да си бе запазил.

Написа на гърба ѝ: С любов от едно старо дете.

Оттогава постоянно търсеше тази снимка.

Така и не я намери.

Не спря да съжалява, че не си я остави за себе си.

Съжаления, когато си мъртъв? Минало, когато си мъртъв? Възможно ли е някога да избягаш от този вехтошарски магазин, от самия себе си?

Поглежда от горичката към края на сушата, към морето.

Е, където и да съм се озовал, мястото ми е дало това шикозно зелено палто.

Загръща се плътно. Пасва му добре, мирише на листа и на свежо. От него би станало добър шивач. Бе постигнал нещо, бе станал някой. Майка му най-накрая ще бъде доволна.

О, господи. Дали след смъртта все още има майка?

* Из „Повест за два града”, Ч. Дикенс. Превод: Димитър Стефанов. – Б.пр.

** Името на героя на немски – Glück – означава „късмет, щастие”. – Б.пр.

*** Едуар Буба (1923 – 1999) – френски фотожурналист и фотограф. – Б. пр.

**** Жан Дюбюфе (1901 – 1985) – френски художник и скулптор, представител на ташизма, основател на течението ар брют („сурово изкуство”), изкуство, създадено извън границите на официалната култура. – Б. пр.