Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Златка – Майка на годината, Динко – Зоро на България

По героите ще ни познаете

Самата Златка се оказа с известна доза реална самооценка, защото при приемането на наградата изрази съмнение, че я заслужава. - Златка – Майка на годината, Динко – Зоро на България

Самата Златка се оказа с известна доза реална самооценка, защото при приемането на наградата изрази съмнение, че я заслужава.

Забелязали ли сте, че в България всичко ни е двойно? В смисъл на паралелно, дублирано, отразено в някакво мърляво, криво огледало. Всичко си има втори образ, който не само че не е по-хилав от оригинала си, но вече е по-жизнен и мускулест от него. Толкова, че в един момент започваш да се чудиш кое беше всъщност истинското и кое – дублираното. И което е още по-шизофренично: не можеш да определиш ти самият откъде произхождаш. Защото собственият ти свят започва да прилича на виц. А нелепото, смешното, уродливото – на норма.

В последните няколко дни новините от този, новия „нормален“ свят сякаш са се наговорили да ни засипват с абсурда си, докато не ги легитимираме като единствено смислени. Оставям встрани дори кървавата драматизация „Харманли“, защото от там тепърва ще изскачат режисьорски бележки и скрити сценарии. За такава драматургия вече сме подготвени – тя си върви паралелно с онази на управляващите, за да неутрализира гражданския интерес, като го превръща в националистически. През тази призма и последният нехранимайко изглежда герой и самовлюбеността му неутрализира всякакви способности за съждение и съмнение в представеното за истина. Героите не се съмняват в себе си – те просто си геройстват насам-натам такива, каквито сме ги създали.

Около Коледа традиционно бликат класации от типа „еди какво си на годината“. Ненавиждам подобни състезания, защото са еднопластови и вдигат излишен пиар шум около принципно слаби като послание каузи. Но по старо рекламистко правило, ако комуникираш един объл камък като „най камъка“ или „камъка за първи и единствен път“, той ще се превърне в събитие. Е, така и с ежегодните ни национални герои. Като „Майка на годината“…

Познавам жени, които работят на по три места и спят по три часа на денонощие, за да си гледат децата. Познавам такива, които отдадоха по петнадесет години от живота си, за да се тъпчат с хормони и да претърпяват всякакви операции в името на това да родят дете. Познавам жени, чиито деца умираха от болести или катастрофи, но те намираха сили да превърнат мъката си в любов към други, чужди деца и да им се посветят. И вие понавате такива жени. Само че не те са „майка на годината“. „Майка на годината“ е Златка Димитрова – онова простодушно и неизпъкващо с нищо друго хубавичко момиче, което нацията познава като Черната Златка (щото и руса Златка има, нали…). Причината точно тя да е откроена от всички майки в България е, че има новороден син. А, да, някъде се споменава и за някакво спонсорство, което направила за ремонт на детско отделение в „Пирогов“ – браво, да! Стотиците други, дарявали време, средства и грижа за подобни и други каузи, могат да си останат и без това „браво“ – кой им е виновен, че не са Златки?! И че не са участвали в риалити формати, не са били нечии всеизвестни любовници и нямат съвместни снимки с мутри по пури и ланци? За тях нищо няма да научим. Но за новата майка на годината всичко ни е на тепсия – какво тренирала, какво ядяла, къде си пазарувала, даже личното й селфи можем да видим, за да се възхитим в каква неотразима форма е след раждането!

За мое учудване, самата Златка се оказа с известна доза реална самооценка, защото при приемането на наградата изрази съмнение, че я заслужава. Но какво пък – щом хората казват, че си „майка на годината“, значи си. Само народът има право да те героизира, нали така? Пък и кой ти забелязва например, че същият този приз се връчва от организация, наречена „Асоциация на брюнетките“?! Брюнетки – небрюнетки, награда има, елитът се тресе в сподавена скромност, ходи по софри, пуска селфита, пиар машината ръси „звездни мигове“, а алеята на народните герои полека се запълва като новия център на Скопие – с бутафорни статуи от стиропор и гипс.

От Асоциация на брюнетките и тяхната Черна Златка „Майка на годината“ да минем на един друг перушинен приз – „Жена на годината“. Номинациите там валят във всякакви категории (цели тринадесет на брой), за да може да се включат повече звезди, както и да се покрие по-широк диапазон от потенциални рекламодатели на списанието, което връчва традиционно приза. То самото, както всъщност и деветдесет процента от т.нар. женски списания у нас, отдавна е толкова обедняло откъм съдържание, че въпросното годишно събитие е един от малкото му шансове все пак да напомни за съществуването си. Иначе дамите, подредени в списъка на изключителните жени, са там по силата на критерий. Тази година той е право в десетката – „Герои всеки ден“. Забележете – „герои“! Т.е. става дума за жени, които с работата си, с идеите си, с достиженията си, с действията си, са се отличавали ежедневно и по своя професионален и персонален начин са променяли средата ни към по-добро. Няма да цитирам списъка с избраните шестдесет и пет дами, защото не ми е удобно – сред тях има наистина достойни за уважение личности. Не мога да спра да се питам обаче достатъчно ли е просто да си на телевизионен екран, да се появяваш по фамозни партита или да работиш нещо публично, за да бъдеш издигната над огромната, достойна маса от ежедневни героини на България? И не е ли цялата работа в това да се направи едно парти, да се раздадат едни плакети и всеки да си иде по живо по здраво с пликче дарове от спонсорите, букет лилиуми и звездни снимки из медийното блато на следващия ден? Голям героизъм, няма що!

Героите винаги приличат на народа, който ги въздига. Във вакуума от героични образи у нас, където покорството, снижаването и чакането на нечия чужда помощ е манталитет, герой се става много бързо. И както и с майката и жената на годината, достатъчно е само медиите да те подхванат и пиедесталът ти е резервиран.

В последните дни медийното внимание изцяло се е посветило на един нов, вече героизиран образ – Динко. С този текст моя милост също капва капка миро в героичната му помазка, признавам. Преглъщам този факт единствено заради надеждата да си дадем сметка за умишленото и вредно подменяне на ценности. И да отредим място на този нелеп персонаж по-скоро около Бай Ганьо, отколкото около Крали Марко.

Подминавах доскоро това едро момче с космато кожено палто, набор от свински опашчици и хоби лов на бежанци, защото смятах, че все някоя законна държавна структура ще го озапти. Само че тъкмо напротив –Динко се явява като Зоро на някакви „огнени“ места като Харманли и Ямбол, откъдето прави медийни изявления на фона на развети български знамена и възрожденски патриотични песни в аранжимент от Шоуто на Слави. Вездесъщ е досущ като митичен гръцки полубог – раздава правосъдие, но и се кара, гълчи Европа, но и се изпокарва с други такива герои като него (справка – Перата), изобщо нищо геройско и човешко не му е чуждо. Пускаш си новините – Динко разяснява как преди година сме го считали а луд, а сега стотици хора са зад гърба му. Прескачаш на развлекателно предаване – Динко пак там, поседнал на кожен фотьойл споделя факти от съдбата си („баща ми е починал от рак преди две години“ и „станах нещо като женомразец“). Сутрешен блок – Динко. „Фермата“ – пак той. Няма да се учудя вече и ако утре, когато си включа компютъра, физиономията му цъфне на скрийнсейвъра ми. Във време, когато патриотарството е на прага на фашизма, народът масово мрази и е готов да убие с голи ръце различните от неговия генотип, вяра или сексуалност, медиите героизират един обикновен провинциален бабаит! Нищо, че ако утре не са бежанците, на мушката на Динко и свитата му ще са други „различни“ – циганите, турците, евреите, новодошлите, жените, хомосексуалните, инвалидите, слабите… Защото най-страшното в динковщината е самозабравилото се самочувствие, че държиш единствената истина и трябва да я защитаваш дори с цената на нечий живот. Така най-бързо се подменят извоювани с години и тонове култура ценности – бой вместо закони, омраза вместо говорене, саморазправа вместо съд. След като те липсват в държавата, динковците са наоколо, за да запълнят нишата!

„Аз не съм п…а, аз съм мъж“. Така казва самият Динко в едно свое лично обръщение към нацията. Когато силата на едно мъжество се измерва в непринадлежност към анатомичния орган, от който всички така или иначе идваме на тая земя, говорим за добнопробна мачовска философия с плашещ набор от лични комплекси и чувство за малоценност. Когато такъв човек се превърне в герой на нацията, означава, че тя е като него. Медиите, които поддържат този образ – също.

Ние вече не сме реалният образ в огледалото на човешките ценности – ние сме мъглявото, губещо се отражение.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах