Златният век на българските певци, когато засенчваха чуждите

Проф. Боянка Арнаудова разказва за 20 българи, преживели световната слава и притежавали легендарния ореол на звезди, каквито днес вече няма

Дизайнът на „Златният век на българската опера“ е на Милена Вълнарова. Снимка: „Площад Славейков“ - Златният век на българските певци, когато засенчваха чуждите

Дизайнът на „Златният век на българската опера“ е на Милена Вълнарова. Снимка: „Площад Славейков“

Певци с авторитет и самочувствие, каквито днес се срещат извънредно рядко, са излизали някога на сцената на Софийската опера. Изпълнители с кариери, за каквито днешните не смеят да мечтаят… Артисти, аплодирани на най-елитните оперни сцени по света, редом и равни с легенди като Мария Калас, Лучано Павароти, Пласидо Доминго… А заради таланта си някои от тях са били дори нежелани от партньорите си, защото са ги засенчвали… 

Има такива истории. И за да не си отидат заедно с хората, които са ги преживели, днес излиза тази книга – „Златният век на българската опера“. Разказва ги проф. Боянка Арнаудова – като драматург на Софийската опера (над 20 години), тя е свидетел на много от тях, други са ѝ били разказани от самите певци, а за трети е чела в чуждестранната преса. Тази книга ще ги извади от златния прах.

Проф. Арнаудова разказва за успехите на 20 българи, които са преживели световната слава и са притежавали легендарния ореол на звезди, каквито днес вече няма. Останаха във времето на примадоните – недостъпни и обожавани от публиката, следвала ги от сцена на сцена.

Някога, когато е нямало телевизия и интернет, оперните певци били големите звезди. Дори в България. Проф. Арнаудова разказва как като ученичка се е вълнувала с приятелките си в родния град Русе, когато на улицата срещнели някой от певците в операта, не смеели да ги спрат, нито да помолят за автограф – а днес почитателите не само спират знаменитостите, а се сърдят, ако им откажат селфи.

В тази книга е описано блестящо поколение певци, които с таланта и реализацията си в най-големите оперни театри по света, създават легендата за българската оперна школа. От 50-те до края на 80-те години на миналия век през сцената на Софийската опера преминават певци, някои от които – Христо Бръмбаров, Илия Йосифов, Михаил Попов, стават учители и създатели на генерацията, описана в „Златният век на българската опера“ – от 70-те до 90-те години. Наречен е „златен век“ като метафора на техния успех. Неоспоримите, най-ангажираните в този период изпълнители са над 40. От тях проф. Арнаудова решава да напише за онези, с които има лична, емоционална връзка, с които е била близка и с които житейски е била свързана, защото и пътят им е вървял успоредно – Гена Димитрова, Павел Герджиков, Стефан Еленков, Христина Ангелакова, Стефка Евстатиева… Целта на тази книга е лично тя да обрисува портретите на големите ни оперни изпълнители – така, както ги е познавала, обикнала и запомнила през годините.

Впечатляващо е, че времето, в което се развиват и изявяват кариерите на 20-те певци, е на Студената война, на разделението на Европа от Желязната завеса. Благодарение на операта, на гласовете си, тези звезди живеят другояче в тоталитарна България.

„Ние, от Източния блок, можехме да смайваме ония от Западния, с развития им капитализъм (термини от учебниците ни по политикономия и маркс-ленинизъм – много трудни предмети за „простите“ музиканти от Консерваторията), само с големите си музикални таланти – певци и инструменталисти. Както се казва, това бе визитната ни картичка пред света. Това бе осмислено от Партията, затова държавата полагаше специални грижи за откриване и развиване на талантите“, пише проф. Арнаудова.

Мнозина от героите в „Златният век…“ са изпращани на специализации с държавна стипендия – в Болшой театър в Москва, в миланската „Скала“, в Римската академия „Санта Чечилия“, както и на световни младежки фестивали. Проф. Арнаудова разказва, че след Девети септември е била създадена по съветски модел система за откриване и подпомагане развитието на кариерата на талантливи млади хора – чрез художествената самодейност. Държавата се е превръщала в техен меценат и съответно е прибирала огромната част от хонорарите, печелени от тях в чужбина. Въпреки че властта ги е ограбвала, тези хора са се радвали на различен стандарт в сравнение с аскетично живеещите в онези години българи. И все пак има изключения – заради жилищен проблем басът Димитър Петков например решава да остане да живее в Швейцария и е невъзвращенец, докато по стечение на обстоятелствата не се налага да му върнат българския паспорт.

Случаят с Димитър Петков е една от най-любопитните за мен като журналист и редактор на тази книга истории – как заради един апартамент властта насъсква срещу него цялата оперна гилдия, разпоредено е да се забрави за него, а след като го реабилитират, негативното отношение към него остава, на Петков дори не е организирано подобаващо за ранга му изпращане, когато решава да слезе от сцената. Сред най-интересните за мен истории, дори бих казала любими, е тази на Гена Димитрова – момичето от село Беглеж, стигнало Консерваторията, където работи в студентския стол, и в крайна сметка покорила света на операта. Тя е певицата, с която някои от най-големите световни изпълнители не са искали да имат роли в партньорство, защото блясъкът на нашата Гена е толкова ярък, че засенчва всеки до нея. Сърцето ми сви историята на Христина Ангелакова и моментът, когато приключва световната ѝ кариера – фаталната грешка на шофьора на автобуса, който връща групата артисти, в която е и тя. Бърка пътя и при опит да влезе в тунел, се оказва, че автобусът е по-висок от височината на тунела. Христина Ангелакова е на първата седалка и при сблъсъка „излита“ през предното стъкло…

А една от най-вдъхновяващите за мен истории е на тенора Никола Николов – момче от бедно семейство, баща му има бръснарница в Коньовица и Колето му помага. В бръснарницата непрекъснато звучи радиоточка и Колето е като един малък Фигаро от „Севилският бръснар“, който един ден стига до най-големите оперни сцени на света.

„През 1958-а, всъщност годината, в която започва голямата му кариера, в съревнование с още 21 тенори, е избран да наследи Джузепе ди Стефано, по това време на върха на славата си, в постановката на операта на Сметана „Продадена невеста“ – ролята на Йеник – разказва Боянка Арнаудова. – Впрочем българският тенор е трябвало да се доказва – и преборва – по света с една огромна конкуренция от красиви, велики тенори като Марио дел Монако, Франко Корели, Джузепе ди Стефано… Споделял ми е какво е преживял, когато за пръв път влиза в предоставената му гримьорна в миланската „Скала“ и разбира, че е била на неговия кумир Бениамино Джили. Тенорът Джили, когото е слушал в захлас по радиото и в музикални филми, имитирал с канцонетата Mamma, поставила началото на певческия му път.

„Тогава просълзен си казах: „Коле, Коле, ето тук е пял Джили… а сега и ти, Колето от Коньовица…“

„Лист“ – издателите на „Златният век на българската опера“ от Боянка Арнаудова – организират представяне на книгата на 2 юни в Книжен център „Гринуич“ от 18 ч. Събитието е от Културния календар на Столичната община.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах